Dec 13, 2017, 1:01 AM

Кръвопускане-8 

  Prose » Narratives
575 5 5
23 мин reading

     Прокурорът излезе от кантората доволен. Проведе няколко разговора по телефона, докато крачеше зигзообразно на улицата с широки и бавни крачки; на висок глас даваше инструкции, нареждаше. Опасяваше се, че срещата ще приключи по-зле. Този адвокат е опасен, но мекушав. Сигурно е влюбен в журналистката. Как може да си позволява такъв лукс: да се влюбва при и по повод изпълнение на служебните задължения? Значи не става за бизнес. Любовта към парите изключва всяка друга. Човек не бива да се нарушава концентрацията си. А той го допуска. Не си ли дава сметка, че това го прави уязвим? Толкова по-зле за него. Дори не се прикрива добре. Странно: не е никак глупав, а като че ли съвсем умишлено насърчава емоциите да му пречат и дори да участват при вземането на решенията. Хм. Странен тип. Иначе пази хората си, грижи се за тях. Алчен е – поне когато брани чужди интереси. Поиска доста пари. Дали наистина не схваща, че любовта вреди? Та нали вместо нея съществува сексът?

     Разтърси главата си. Да прави каквото ще. За него важен беше бизнесът.

     „Но и аз ще взема от тая спогодба не по-малко – потри доволно ръце прокурорът, докато продължаваше да крачи разсеяно по тротоара и да полага усилия да не се блъска в хората. – Не, нито стотинка по-малко. Хи-хи! Дори повечко от теб, старче!“

     И все пак – това не го удовлетворяваше. За първи път в кариерата си усещаше необходимост да унижи някого по такъв начин, че да му докаже смисъла на живота, какъвто е. Да, именно – да му набие чивиите, да сведе до знанието му порядъка на нещата, философията на света. Този гладък, едновременен, текущ, предвидим, дисциплиниран, тих, военизиран свят. Мнителен, разкъсан и двузначен. Контролируем. Такъв той го познаваше и само такъв го разбираше: свят извън този просто няма. И не бивада има. Адвокатът беше трън. Какво правим с тръните?

     Прокурорът се обади по пътя на някого извън кръга на пряко заинтересованите от спогодбата. Поговориха за журналистката, явно онзи в другия край на линията все пак беше запознат със случая. Гласът му ставаше все по-строг в онова характерно за него гърлено кресчендо, с което обикновено четеше обвинителните актове:

     – Искам да ѝ връчите призовка барабар с договора! Да, тази хартия с десетгодишния срок. Просто ще направите така, че в офиса на телевизията (нали юристът там беше ваш човек?), докато трае гнусната чаена церемония по възстановяването ѝ на длъжност, да се появи полицай – от твоите хора, ама с униформа да е, и да ѝ бутне в лицето честитка от властта. За разпит, да. Като свидетел. На първо време. После – ще видим, ако образуваме сериозна преписка (а ще образуваме!), ще ѝ променим и процесуалното качество. Не, не бе, чакай малко, превъзбуден си, не бързай толкова, човече. Натягаш се. Добре, може и заподозряна да е. Важното е да я пуснем по пързалката на процедурата. Тя не бива да се радва. Трябва да бъде унижена пред всички – точно в мига, когато дребничката ѝ душа вероятно ще изпитва известна гордост, че справедливостта е възтържествувала и тя се връща на работа сред колегите си. Ще разбере най-накрая кой поръчва музиката. – Прекъсна монолога си за миг, защото онзи, с когото говореше, започна да възразява. – Кое? Как по кое дело? Ами нямате ли номератор? Защо ти е дело? До дело изобщо няма да се стигне вероятно. Много си тъп. Сложете някакъв номер на преписка, полицейска. Не ме занимавайте с дреболии. Едно дознание не можете да образувате без мене! Аман! По сигнал, разбира се. Да. Или сте се самосезирали. Уведомете ме утре писмено. Официално: господин прокурор, така и така, бяхме длъжни да заведем сигнала, образувахме преписка под номер еди-кой си. Как ли? Може и с факс да ме уведомите. Много ми дреме. Айде.

     Така. Нека адвокатът се порадва един-два часа: да си гледа спогодбата, да нанася корекции. Не е в това правото. То е другаде – във властта. Никой не може да опровергае правото с факти, защото те... – как беше: да, те са измислица. Правото почива на неравенството и просто го оповестява чрез своите актове. Действителността... Тя няма нищо общо.

     В сградата на телевизията имаше нещо като малък форум – там се събираха на коктейли при повод, провеждаха кратки събрания; беше зала с размерите на панелен апартамент, със задължителното високо цвете в ъгъла, знамето на Европейския съюз и националния флаг. Секретарката на изпълнителния директор я помоли да изчака там.

     Журналистката се беше променила малко през последните месеци. Лицето ѝ беше станало по-бледо, а трапчинките – като че ли по-релефни. Усмихваше се рядко. Огледа помещението с любопитство. Колко много пъти беше минавала оттук, а не беше забелязала, че няма столове. Може би не бяха нужни: тук никой не бива да се застоява, особено тези от медиите. Плочките бяха мраморни и скъпи, но зле монтирани. Имаше микрофон върху стъклената облегалка на лъскавата трибуна, повдигната с едно стъпало и стърчаща самотно без светлината на прожекторите.

     След малко дойде шефката на отдела за човешки ресурси, придружена от юрисконсулта. И двамата изглеждаха отегчени и гледаха встрани от пътя си – като впрегнати коне в шейна. Поздравиха я хладно: „Ето те, значи, и теб. Отново!“ Дадоха ѝ договора – тя го прочете, подписа го. Изпълнителният директор го беше парафирал предварително. Имаше печат.

     – Значи започвам работа от утре? – попита тя. Замисли се за причината, поради която присъства юристът. Той беше много странен човек, винаги начумерен и подпухнал; почти никога не говореше по служебни въпроси, а и по принцип не обичаше да говори. Реши обаче, че не си струва да мисли за него. Днес е хубав ден. Досети се, че има едно лекарство, което мъжът ѝ не можеше да си позволи от аптеката; не влизало в списъка с платените от здравната каса медикаменти. Сега, с първата заплата, щеше да му го купи. И занапред мизерията, която усети през последните месеци да ѝ е за урок – трябва да спестява!

     – От утре ще се виждаме често, нали? – поднови въпроса си по друг начин тя.

     Никой не ѝ отговори. Прочете в погледите: „Може и изобщо да не се мяркаш тук. Нали имаш договор? Какво повече искаш?“

     Тогава дойде призовкарят. Тя не видя откъде се весна и как влезе. Носеше кални обувки. Но иначе беше строг и униформата му отиваше. Фуражката му беше малко широка. Погледна юрисконсулта, онзи премести зениците на очите си наляво към новоназначената: „Тя е!”

     Набута пред лицето ѝ малко листче, бланково.

     – Подпиши!

     Този следобед явно трябва да се пописва върху много документи.

     – Какво е това?

     – Призовка. Не виждаш ли? – Призовкарят се огледа и вяло осъзна, че не е в полицейското управление, откъдето идваше, а строгостта на залата със знамената и трибуната го накара да преоцени поведението си: – Да се явите утре в посочения час в полицейското управление. Знаете ли го? До затвора е. Там ще ви обяснят и ще ви разпитат. Моля, покажете си документа за самоличност, за да съм сигурен, че съм си свършил работата както трябва.

     Журналисткта изведнъж силно пожела и тя да види документа за самоличност на този строг мъж с широка фуражка – стори ѝ се фалшив; но нищо не каза. Той отбеляза върху гърба на листчето нещо с къс молив, който едва се побираше в ръката му, като се взираше внимателно в картата ѝ. Прочете името, движейки устните си; после започна да пристъпя от крак на крак, сверявайки данните на единния граждански номер с този, който му бяха дали предварително. Накрая ухна в пръстите си, наплюнчи молива и се досети: трябваше ра разреже листа на две. Помогна си с коляно.

     Тя взе отрязъка, предназначен за нея, и видя написани с едър шрифт някакви текстове и членове от кодекс; беше призована като свидетел. Посочено беше номер на преписка съгласно описа на полицията. Какво ще свидетелства? Срещу кого? Или за кого? Прецени, че изобщо няма смисъл да пита калните обувки. А и те вече се отдалечаваха, оставяйки влажни кафяви дири върху мраморните плочки.

     Чак сега забеляза, че шефката на човешките ресурси стои плътно зад нея и наднича през рамото ѝ. Юрисконсултът изпроводи до вратата госта и общуваше делово и тихо с него, ръкомахайки обяснително – явно се познаваха.

     Младата жена усети всичко, но го осъзна малко след това: те ѝ се присмиваха. Говорили са нещо зад гърба ѝ. Най-вероятно всички служители са инструктирани да се държат надменно с нея. Презрително. Тя беше напълно нежелана тук. И тази зала... не беше избрана случайно. Как пък точно в този миг се появи призовкар?

     Излезе от сградата на телевизията – с договор, но всъщност отново без работа. Портиерът беше друг, нейният мил и добър бял чичко, който я предупреждаваше, че трябва да се пази от лошите, не беше на смяна.

Стана ѝ ясно, че нещо не е наред. Не ѝ казаха къде ще работи. Нито какво точно. Просто ѝ връчиха договор. Не ѝ посочиха работното място. Знаеше, че тук държат на длъжностните характеристики – кой знае защо. Обаче не ѝ дадоха такава. Би приела да работи дори при лоши условия – под присмехулните погледи на всички, дори с по-ниска заплата от тази, която бяха написали, само да има възможност, шанс... и да не е вкъщи.

     Избра номера на адвоката.

     – Обещах да ти се обадя. Много съм щастлива, но сега изведнъж не зная какво да ти кажа. Може ли да се видим?

     Срещнаха се на едно малко площадче в центъра на града. Беше тъмно, по улиците имаше много хора. Работният ден току-що беше свършил, времето не беше особено студено и движението бе почти хаотично: посъвзели се от харчовете по Коледа и Нова година, обитателите на града се надяваха да могат да си позволат вече някои покупки от магазините.

     Заеха маса в ресторант за бързо хранене, адвокатът донесе безалокохолни напитки и някакви сандвичи. Изглеждаше изтощен и недоволен.

     – Какво има? – попита го тя.

     – Нещо не е наред – сбърчи веждите си. – Напипвам го като да е живо. Не не го виждам ясно.

     – Какво точно?

     – Не биваше това да свършва така. Мисля, че сгреших.

     – Защо да си сгрешил? Ти направи всичко за мен. Без дори да съм го заслужила. – Погледна настрана и каза на светлинките в прозореца: – Знаеш ли, искам отдавна да ти кажа нещо.

     Адвокатът наостри уши. Харесваше тази жена. Но усещаше – пак този интуитивен навик: да търси пропуснати факти и несбъднати емоции в съзнанието си и така да предизвиква съдбата, – че не е назрял моментът да ѝ го каже. Допускаше, че и при нея е същото.

     – Недей да ми благодариш – изпревари я суховато, за да я охлади. – Не съм направил много. Просто отбих нападението. Не съм спечелил нито битката, нито войната.

     Тя отмести погледа си от светлинките.

     – Ти няма как да спечелиш тази война. Те са навсякъде.

     – Кои?

     – Лошите. И лошото. То е по-силно от всички ни. Не е по силите на един човек да го пребори.

     Звучеше съвсем различно отпреди, когато му се обади по телефона, за да му съобщи, че я връщат на работа. Да, тя беше разбрала истината – не са я върнали на работа, защото са се разкаяли от погрешната си постъпка. Не, нищо такова не се беше случило. Те просто ѝ пробутаха договор, по силата на който да взема пари. Като обезщетение. Сякаш е инвалид. Увреден човек, който отсега нататък трябва да ползва мълчанието като работен инструмент.

     Очите му зашариха по лицето ѝ. Каза:

     – Не е това, което очакваше? Нали? Приели са те като дезертирал редник, който има наглостта да иска повишение, задето се връща обратно на фронта?

     Тя замлъкна. Сравнението не ѝ хареса. Започна да смуче без причина сламката на ананасовия сок. Сандвичът ѝ стоеше непокътнат.

     – Знаеш ли какво си мисля в момента? Сигурно ще ме вземеш за луда, ако ти кажа.

     Внезапно го връхлетя същото желание, както когато я видя за първи път на живо на улицата с това черно палто – дълго опред и късо отзад, за да се вижда... Пожела я.

     – Искам да отидем в твоя бар. – Тя разтърси сламката си. – Това искам! И да се напием. Лудо е, нали?

 

     Не беше толкова късно, когато пристигнаха, но нямаше свободни места. Вътре беше задимено въпреки забраните за тютюнопушене на закрити места: навсякъде висяха саркастични надписи, че цигарите вредят, за да окуражат противниците на това становище. Върху някога бяла табела се четеше през мъглата олющена черна мъдрост: „Нашите болни – най-здравите болни!“ Едно младо момиче с престилка едва смогваше да вземе поръчките. Дебелият барман видя адвоката и се шмугна набързо при готвачите. Обаче чу зад себе си гласа му:

     – Бармане, приятелю, моля те, ела!

     Приятелю? Опаа! Лошо. Ясно. Значи е дошъл да му види сметката. Сигурно носи чек, по- голям от счетоводен баланс. Очакваше това. Все някога трябваше да стане. Е, сбогом, живот! И ти, сине, дръж се! Баща ти не беше добър човек, но можеше да обича понякога. И това „понякога“ се случи в един ден, когато се роди, а майка ти умря. Ще оздравееш, синок! И всичко ще бъде наред. Най-вече – защото мен няма да ме има и няма да се срамуваш. Ще бъдеш горд човек. Аз съм чувал да казват, че децата не са виновни за лошотията на родителите си. Еле па на бащите. Така е!

     Наближи адвоката със своята бавна и тромава походка и завърши тъжните мисли с надежда: „Може пък да станеш адвокат, а? А, сине? Като този – изтупан, леко небрежен и почтен гъзар, с мадама под ръка. Ех, дай Боже!“

     Дебелият съдържател донесе тялото си внимателно, защото знаеше, че предизвиква гняв с вида си. Изглеждаше ужасно, въпреки че още не беше напълно пиян. Свали часовника от ръката си и го пъхна в джоба. Имаше стар медальон върху позлатения гердан, който проблясваше сред косматите гърди. Наведе главата, откачи го и го провеси на лявата си ръка. После започна с усилие да сваля пръстена от кутрето... Това имаше. Как да свали златния зъб? Това щеше да боли. Нищо. Болката я има в зара.

     – На вашите услуги, господин адвокат. Надявам се на снизходителност.

     Дамата гледаше този ритуал и не знаше какво да мисли. Барманът сваляше от себе си своите ценности като пред газова камера.

     – Бихме искали да пийнем доста питиета тук тази вечер. – Гостът намигна, престори се, че не забелязва ритуала и погледна момичето до себе си. – Всъщност искаме да се напием. С качествени питиета. Ще бъдеш ли така добър да ни осигуриш маса?

     – Маса ли? Това ли? Добър да съм? Ще опитам. Ама, разбира се!

     Изпръхтя недоволно – как може без маса? Разбира се, това е естествено. Как ще седнат да пият без да има къде? Затича се, доколкото тялото му позволяваше, избута двама попийнали от ъгловата маса с онова нещо като нощна лампа над нея, привличащо дима и интереса на оцетарките.

     – Повече няма да стъпим тука! – ядосаха се пияниците и оставиха някаква банкнота като знак, че по-късно ще се върнат.

     Свирна и момичето дотича.

     – Покривка! Бяла! Цветя...

     – Може и без цветя. – Адвокатът го наблюдаваше внимателно. Този човек имаше добро сърце, грубо и нежно. Просто беше уплашен от болестта на детето си. И беше готов да даде своите вещи: пръстен, часовник гердан и разни други неща, които сваляше едно подир друго. Сигурно ще ги носи в заложната къща утре сутрин. – Как е?

     Барманът го погледна: „Кое как е?“

     – Заведението още работи. Благодаря. – Чувстваше, че само това може да каже. Вече не го навестяваха данъчните за ежемесечния рекет, не идваха и от полицията да смучат бира без пари. Да, бизнесът вървеше горе-долу. – Засега съм добре. Ето, това посъбрах – посочи купчинката от ценности, които беше събрал в огромния джоб на просмуканата от дим и мръсотия жилетка.

     – Това е хубаво. – Адвокатът помогна на новата сервитьорка, докато тя разстилаше чистата покривка. – И все пак: как е?

     Съдържателят се просълзи. Ясно. Пита го за детето. Значи може да задържи ценностите засега. Няма да ги иска. Сигурно не му е удобно пред дамата.

     Седнаха тримата на масата. Поговориха. Детето било добре. Възстановявало се. Тежка била операцията. Но дават сто процента гаранция за възстановяване. Сто процента! Ще живее, значи. Ще има бъдеще. И даже след време ще забрави.

     – А ти как си?

     – Аз ли? Какво общо имам аз?

     – Нима смяташ, че когато детето ти оздравее, няма да има нужда от теб? Или ще го оставиш да снове между масите като това момиче, което си наел?

     – Аз такова... не му желая това. Сега засега ми е достатъчно то да е живо и здраво. Аз за какво съм му? Нищо няма да научи от мен. Пияница съм. Вече за нищо не ставам. – Видя, че адвокатът се опитва да възрази и махна с ръка почти заплашително: – Не! Не ти се меся в живота, правозащитнико! Ти не се меси в моя. Моля. Човек докато е годен да дава, става за нещо. После сърцето му се пука от мъка, защото любовта не може да живее безплодна и ненужна. Ето тук – вътре заключена! – потупа по косматите си гърди и се досети, че трябва да се оттегли, за да си върне блясъка. С ланец беше по-мъжествен.

     Поръчаха.

     – Може ли все пак – попита адвокатът, докато барманът се готвеше да си тръгне, – да те помоля да ни обслужва онова момче със сламките? Много е срамежливо, но похватно. И придава някакъв стил на заведението.

     – Изгоних го. – Съдържателят се намръщи и обърса гузно в жилетката опакото на ръката си, с която беше разкървавил лицето на сервитьора. – Не мога да го понасям. Пее като чучулига. Изнася информация.

     – И каква информация пък може да изнесе от тук точно?

     Журналистката следеше разговора и все още се опитваше да схване съдържанието му.

     – Един прокурор дойде тук преди дни. Разпита сервитьорчето – а то всичко си каза. Без бой. И аз го шамаросах после. И го уволних.

     – Това хубаво ли е? - адвокатът разбра всичко.

     – Да. Постъпих правилно. Той не може да говори... и така, през просото да... Морето не е до колене. Това е почтено заведение, така да се каже. Не е министерство. И той е келнер. Не е чиновник или информатор. Всяка жаба да си знае гьола.

     Дебелият човек беше напълно потен. Започна да използва поговорки, за да изглежда умен. Ведрата мисъл „Нашите болни – най-здравите болни!“ висеше точно над главата му. Табелата беше подарък за заведението от редовен клиент – бивш санитар в моргата към фалиралата и отдавна разграбена общинска болница в края на града.

     Всъщност съжаляваше, че уволни момчето. И че го удари. Предположи, че може да му се обади – нали в долапа до кухнята имаше негови вещи. Ще го покани да дойде и да си ги вземе. И да се върне.

     След второто мартини двамата погледнаха по-трезво на положението. Жената констатира:

     – Лека-полека започвам да се напивам.

     – Толкова рано? Не бива така.

     – Трябва да се обадя вкъщи. Какво да кажа?

     – Че празнуваш! Това е истината!

     – А друго да кажа ли?

     – Да. Съобщи на мъжа си да не те чака тази нощ.

     Тя се изчерви, малките ѝ пръстчета започнаха да шарят върху смартфона. Пишеше есемес. Не биваше да се обажда. Беше много шумно и щеше да събуди подозрения у съпруга си. А не искаше. „Сега обаче със сигурност приличам на жената с чаша абсент от онази картина на Пикасо – помисли си. – И защо не? Трябва да си направя кок. За автентичност.“

     (Първа част от продължението - Следва)

© Владимир Георгиев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Четох до "края" с интерес, с какъвто и продължавам.
    Поздрав!
  • Правото е...във властта, за жалост. Очаквам продължението.
  • Кръвопускането понякога е здравословно при медицински случаи... И убийствено при много от останалите.Дано случаят е медицински!
  • Много е трудно да се продължи по една улица, която сам си зазидал, да търсиш отново и отново изход, да бутнеш зида, да я асфалтираш, обозначиш и пуснеш в движение. Не съм сигурна, дали това е правилната метафора, но това ми изникна изведнъж. Поздравявам те, за това което направи не всеки е способен да го извърши убедително и аргументитано, изискват се адвокатска дисциплина и майсторство на диригент. А с адвокат и диригент, не може да се спори .
    Зареждам се с търпение и вярвам, че пътят ще води към справедлив финал, радвам се за продължението. Слънчев ден!
  • Наистина ли светът, в който живеем е толкова... жаден за човешка кръв? Това се питам след прочита на тази част и очаквам продължението. Поздравявам те за майсторския изказ.
Random works
: ??:??