Ще ме видиш да тичам след колите. Безмълвно. Тичам, а ушите ми се веят в устрема ми. Тичам като човек , който вижда тръгващия влак, а знае, че няма друг. А нощта е студена и дълга...
Търся ги. Искам си ги обратно. Те мен - не. Просто ме оставиха. Един ден.
Беше тъжен ден. Не зная дали безпрекословна е била тяхната любов, но мога да ви кажа за моята.
Искам си ги. Ще ги търся. Ще ги намеря. Пак ще е като преди.
Зная.
Кучешки живот... искам своя кучешки живот при техния човешки.
Дните са бавни. Тичам. Понякога се уморявам. А колите са така еднакви - цвят - един; шум -един и същ...
Малкият плака. Стори ми се така. За мен или може би за неговите си детски нещица... И аз плача. Тихо. Вътрешно. Както плаче човек в своята нелепа несигурност, безсилие и мъка.
Тичах и след тях. Километри... Пет... десет... кой брои? Кой знае? Но се сляха с другите. И аз останах. Гладно, уморено куче, с изплезен език, пулсиращи мускули и празна душа.
Търся ги. Още ги търся. Години наред бяхме заедно. Пълносмислен ...