Куфарчето

                                    ужаси

    Галин с мъка отвори първо едното, после другото око и осъзна, че лежи проснат в някакви храсталаци. Устните му бяха изтръпнали и навярно цялото му тяло беше в синини, но чувстваше силна болка само в лявата ръка  – може би тя, като най-силна,  бе туширала останалите. Беше се напикал и редом с болката, усещаше адска студенина по краката. Почти веднага си спомни какво се бе случило в стриптийз-бара. Може и да беше свършил в обятията на онази гола танцьорка, но сега урината бе „отмила” всичко. С адска мъка се хвана за един клонак и се изправи, но залитна назад и падна върху друг храст. Пред очите му притъмня, той обърна глава и повърна остатъци от бира, вино, уиски и храна.  
    Пак хвана клонака и се набра. Този път успя да се изправи. Намираше се близо до булевард Мария Луиза, около автогарата. Онези са го влачили от Лъвов Мост чак дотук. Едва сега осъзна, че чантата с дрехите, които купи вчера от втората употреба, я няма. Бръкна в джобовете си – бяха празни. Значи са му взели и парите, и документите, и телефона.
    Беше светло, макар че слънцето още не се беше показало. По булеварда се движеха много хора, навярно всички отиваха по работните си места. Съзнаваше, че изглежда като клошар в техните очи, но нямаше друг избор - излезе от храсталака и с наведена глава тръгна по посока Лъвов мост, стараейки се да бъде колкото се може по-невидим в тълпата. 

                                                    ***
    Вчера от община Криводол му бяха превели три заплати – общо хиляда и петстотин лева. Галин остави двеста лева вкъщи за сметките, триста в близкия магазин, за да изплати вересиите, върна заемите на двамата си приятели в града, след което хвана обедния влак за София. Там си купи дрехи, изпи няколко бири с един приятел, Христомир, след това отиде в друг бар, където изгълта две уискита, като остави щедър бакшиш на сервитьорката. Накрая влезе в стриптийз-бар „Пийп шоу” с намерение да изпие още някоя бира и в същото време да се нагледа на прелести. По някое време разголена танцьорка с пищни гърди се присламчи към него. Той поръча бутилка вино за двамата, след което тя започна да се кълчи и играе в скута му. В един момент се усети, че "свърши работата", след което блажено се отпусна на стола. По някое време го събудиха двама мъже и му казаха, че дължи осемстотин лева.
    - Как осемстотин лева? За какво? - Галин сякаш изтрезня за секунди.
    - За ВИП-масата, за виното и за шоуто - спокойно се обади танцьорката, която стоеше зад мъжете.
    - Как за... Аз имам триста лева. Нямам повече.
    - Ставай, куче! - каза единият мъж и грубо го сграбчи за блузата. Ръката  му беше голяма и здрава. Галин се изправи, след което двамата го поведоха по евакуационния изход към задната част на сградата, където започнаха да му нанасят удари...

                                                       ***
    Сега Пийп шоуто беше затворено – очевидно работеше само в късните часове. А и онези, които го биха, едва ли щяха да си признаят че са му откраднали парите и документите. Отсреща беше Дирекцията на полицията. Може би там бе надеждата му. Накуцвайки, той бавно пресече кръстовището и влезе в сградата.
    - Снощи ме пребиха и ми откраднаха парите и документите – каза Галин на мъжа, седящ зад гишето „информация“.
    - На втория етаж, вдясно. Вратата в дъното на коридора – мрачно му отвърна той и продължи да чете вестника си.
    - Мерси – Галин тръгна нагоре по стълбите. Около него вонеше силно на урина.

    - Лоша работа. Тия от Пийп шоуто не си поплюват. И къде те ступаха? - попита униформения служител, представил се като старшина Кръстан Гочев, малко след като Галин описа на кариран лист какво му се бе случило.
    - Изкараха ме отзад. После някак си са ме домъкнали пред автогарата.
    - Можеш ли да ги опишеш?
    - Единият беше много висок, сигурно над два метра, гола глава и широки рамене. Другият беше с черна брада...
    - Чакай, чакай. Напиши го на листа - прекъсна го служителят.
    Накрая му каза, че ако намерят нещо, ще опитат да се свържат с него.
    - Е как, като ми откраднаха и телефона? - иронично се усмихна Галин.
    - Значи ще идваш тук и ще питаш.
    - Ама аз нямам пари да се прибера. Нямам нищо. Сега трябва да нощувам по улиците - оплака се Галин.
    - Е аз какво да направя? - старшина Кръстан Гочев вдигна рамене.
    Отчаян, Галин напусна Дирекцията на полицията и, накуцвайки, тръгна по булевард Сливница. Вече нямаше значение къде отива, важното беше да върви някъде. Щеше да се върне по-късно и да пита дали не са открили нещо, но надеждата бе по-скоро илюзорна. Някъде беше чел, че полицаите защитават бардаците и по този начин ползват безплатно услугите на проститутките. Дано не е вярно, каза си той. Ако не открият нищо до следобед, ще отиде на гарата, ще се качи без билет на влака и... каквото стане.
    Слънцето вече грееше и въздухът постепенно започваше да се затопля. Болката в лявата му ръка ставаше все по-силна, а лицето му пареше. Чувстваше и слабост в краката, дишаше тежко. Минувачите го оглеждаха предпазливо. Огледа се на прозореца на една кола и видя, че и под двете очи има синини. Бяха го подредили доста добре. Мамка му и скапан ден. Мамка му и скапано идване в София.
    По едно време усети, че му се ходи по голяма нужда. И почти веднага видя усойно и обрасло с храсталаци място на пресечката с улица Сливен, пред една изоставена сграда. Промъкна се между храстите, разкопча мокрия си и студен панталон и клекна. 
    И тогава го видя.
    Черното куфарче се намираше на няколко стъпки от него. Навярно бе хвърлено със сила, защото бе счупило един от бодливите клони на близкия глог. След като свърши "работата", Галин отиде до не го, вдигна го и го отвори. И едва не припадна.
    Куфарчето бе пълно с пари. Столевки на дебели пачки.  Той затвори очи, сетне отново ги отвори. Не - нямаше измама - куфарчето бе пълно с пари. Със сигурност бе изхвърлено нарочно. Може би са преследвали някой извън закона и той е трябвало да се отърве от парите, които биха го уличили в престъпление. Но този някой, или хората му, със сигурност щяха да потърсят тези пари.
    Огледа се предпазливо. Наоколо нямаше хора - дори булевардът бе напълно пуст. Ставаше все по-топло, а миризмата на урина, извираща от панталона му - все по-остра и противна. Дали да го вземе и да го предаде в полицията, запита се той? Навярно така биха постъпили много хора - а и така бе редно. Но в случая е по-добре да ги остави на мястото си, защото ако ги предаде, престъпниците можеха да научат за него. И все пак - Галин имаше нужда от пари, поне за да се прибере в Криводол. Той смело извади една столевка и я прибра в джоба. С тези пари ще си купи нов панталон, ще се измие и преоблече в някоя тоалетна, ще хапне някъде и ще се запъти към гарата.
    А дали да вземе още малко пари, запита се той. Бяха му откраднали триста лева, отделно щяха да му трябват пари за нови документи. Той отново се огледа на посоки и отново не видя никой. Ако вземе куфарчето, ще се отърве завинаги от мизерията. Навярно тук имаше около милион, а може и повече. Щеше да си купи апартамент в София и да се отърве от досадните си родители, щеше да си купи нова кола, да си потърси красива жена, с която да ходи на почивка в Малдивите.
    Сега бе неговият шанс! Такъв късмет друг път нямаше да има!
    Затвори куфарчето, отново се огледа предпазливо и излезе от храстите. Улица Сливен бе пуста, но щом излезе на булевард Сливница видя, че срещу него се задават трима костюмирани мъже с тъмни очила. Сърцето му заби учестено. Тримата се разминаха с него без да го поглеждат. Това бе добре. 
    Тръгна по посока Лъвов мост - бавно, за да не се набива на очи. Болката в лявата ръка сякаш бе отслабнала, навярно заради емоцията, но куцаше, тъй като усещаше слабост в десния крак. Мина покрай магазин за дрехи втора употреба и се накани да влезе, ала се отказа - с парите, които имаше, можеше да си позволи хем нови, хем скъпи дрехи. Боже мой, за два дена животът му се рееше в амплитудите от безкрайно щастие до безкрайно нещастие - вчера му преведоха трите заплати, пристигна в София и изпита страхотна възбуда в стриптийз-бара, след това гардовете го пребиха и ограбиха, на сутринта полицаите тотално го обезсърчиха, ала само преди няколко минути намери куфарче, пълно с пари. 
    Зави по опълченска и скоро видя модерен магазин за дрехи. Две момичета го посрещнаха с изкуствени усмивки.
    - Искам да купя панталон като за мен.
    - Ето тук са панталоните. Какъв цвят избирате? - попита едното момиче със звънлив глас.
    - Нека е сив, като онзи горе.
    Момичето влезе в склада и след малко се върна с няколко чифта.
    - Премерете ги там - и посочи една завеса вдясно.
    В съблекалнята Галин не премери нито един чифт, защото не искаше да го надява на опиканите му крака, а само избра някакъв, който видимо му пасваше. Куфарчето бе с него, ей така, за всеки случай. Стоя вътре три-четири минути, излезе и каза на продавачката:
    - Този ще е.
    - Много добре. Точно той е на промоция и в момента е тридесет и два лева.
    - Чудесно - Галин извади столевка и я подаде.
    - Имате ли два лева. Защото нямам дребни? - попита продавачката.
    - И аз нямам. Тогава нека взема още нещо. Например, онази риза за осемнадесет лева и ще ми върнете петдесет.
    - Няма проблеми.
    Накрая в тоалетната на едно кафене се изми, облече новия панталон и новата риза и изхвърли старите си дрехи в кошчето за боклук. Там от куфарчето извади още една стотачка, с която плати кафето, колата и шоколадовата паста и след като младият сервитьор му върна рестото, той спокойно се запъти към гарата.
    Във влака му се присъни самата реалност – купето, в което пътуваше, дори мъжът и жената в отсрещната седалка. По едно време до него седна много грозен, дори страшен мъж. Лицето му бе кръвясало, а очите му сякаш сияеха с червеникава светлина.
    „У теб има нещо, което не е твое” – изрече грозникът с гранясал глас.
    Галин беше едновременно уплашен и разочарован. Понечи да каже нещо, но сякаш беше онемял. С нежелание му подаде куфарчето и мъжът го отвори, но вътре нямаше нищо.
    „То е прокълнато" - изломоти той и се ухили. Зъбите му бяха черни.
    Галин искаше да извика от ужас, но вместо глас от гърлото му излизаше задавено хъркане. А очите на грозника продължаваха да светят - все по-силно, все по-унищожително...
    Някой го будеше. Беше мъжът срещу него.
    - Сънувате кошмар – каза му той.
    Галин отвори очи се огледа. Отвратителният човек го нямаше, а куфарчето бе в краката му.
    - Крещяхте – обади се и жената, като му се усмихваше мило.
    - Аз… сънувах. Извинявайте – оправда се той.

                                                    ***
    В ранния следобед Галин слезе на гарата и тръгна към дома си. Реши да скрие парите и да не казва на родителите си за тях – и без това бе набрал доста на дъртофелниците, които от ден на ден съсипваха психиката и живота му. Нека се мъчат с животните и градините, засмя се ехидно той, представяйки себе си да се излежава на самотен остров, под сянката на палмите. Докато крачеше с изненада установи, че лявата ръка вече не го боли и не усеща слабост в крака си. Лицето му също не пареше.
    Щом влезе в къщата, първо отиде в стаята си, за да скрие куфарчето под леглото, сетне влезе в кухнята, където седяха майка му и баща му.
    - Пребиха ме и ме ограбиха! Също така, взеха ми и телефона и документите!
    - О, Боже. Как? Кой? – притеснено попита майка му и ококори очи.
    - Не знам. Пресрещнаха ме на улицата… и така – излъга той.
    - И колко ти взеха?
    - Имах триста лева.
    - Лелееее! – майка му се хвана за главата - И как се прибра.
    - С влака - Галин се усмихна и вдигна рамене.
    - Веднага отиди в полицията! – заповяда баща му със строгия си глас.
    - Вече го направих в София. Казаха, че ако намерят документите, ще се свържат с мен.
    - Което никога нема да се случи. И ще требва да даваш още сума ти пари за нови документи – завърши възрастният мъж.
    Глупаци, само ако знаете колко ми пука, че трябва да давам някакви мижави пари за някакви мижави документи, мислеше си докато отиваше в стаята. А куфарчето беше под леглото. „Ох на батко съкровищенцето!”   Извади го и го погали, след което го отвори.

   Шокът от видяното бе толкова голям, че му трябваха няколко минути да го осъзнае. После хвърли куфарчето на пода и изкрещя!

    Вместо пачките с пари, вътре имаше отрязана човешка глава. Кръвясала и сплескана, тя се пулеше в него с огромни мъртви очи.

    Вратата се отвори и влезе майка му:
    - Галине, какво е това? – попита тя с паникьосан глас.
    - Намерих го – треперейки отговори той.
    - Къде?
    В това време се появи и баща му, който застана на вратата като парализиран.
    - Намерих го в София. Мислех, че няма нищо. Не знам какво е това – Галин все още бе в шок и не осъзнаваше докрай случващото се. Не знаеше и дали родителите му виждат това, което той вижда. И дали това, което той вижда, е реално. Този ден определено бе най-откачения в неговия живот.
    - Целите ти дрехи са в кръв – изрече възрастната жена.
    И наистина – ризата и панталона му бяха оцапани с тъмночервени петна. Той отърка палеца си и с ужас установи, че палецът му лепне и има металическа миризма. Това наистина бе кръв.
    - Какво ще правим? – попита баща му с привидно спокоен тон.
    - Ще го хвърля, това е. К'во друго мога да направя?
    - По принцип трябва да се обадим в полицията.
    - Ох, и к'во? - отвърна Галин, съзнавайки, че "по принцип" беше най-добре или да не бе взимал куфарчето, или още тогава да го бе предал в полицията - Кой ще ми повярва, че съм го намерил и не съм го отворил? Ще отида в дола и ще го хвърля. И ако някой иска, нека си троши главата. А сега се махайте! Това е моята стая!
    Майка му и баща му го гледаха със сурови погледи.
    - К'ВО МЕ ГЛЕДАТЕ, БЕ? МАРШ ОТТУК! НЕ СТЪПВАЙТЕ В СТАЯТА МИ! -  той ги избута и затвори вратата. Чу как стъпките им се отдалечават. След това се отпусна на вратата и затвори очи. Когато ги отвори, главата отново беше там. Обезобразена, с крива уста, сплескан нос. С израз на безкрайно отвращение, Галин пристъпи до куфарчето и го затвори.
    Бръкна в джоба на кръвясалия панталон и усети, че вместо пари, има няколко меки продълговати предмети. Извади един – беше отрязан човешки пръст. Със сила го хвърли на пода.
    По-късно вечерта пак отвори куфарчето, вкара пръстите при главата, затвори го набързо и го избърса с парцал, за да прикрие евентуални отпечатъци. След това го напъха в един сак, излезе от дома и го метна в близката река. Когато се прибра, изхвърли кървавите дрехи в горящата печка. Въпреки че майка му и баща му продължаваха да гледат подозрително всяка негова стъпка, той нито имаше сили, нито желание да им се обяснява. Искаше просто да приключи този ден, искаше да легне и да се наспи. И след като се събуди да види, че светът отново е станал нормален.
    Преди да се прибере в стаята си, се огледа на огледалото в банята. Тъмните сенки под очите му бяха напълно изчезнали и нямаше нито една синина по тялото. Болката в лявата ръка и слабостта в десния крак бяха напълно изчезнали. Това бе много, много добре.

                                              ***
    Звънецът на външната врата го събуди. Беше сам в къщата, защото майка му и баща му бяха отишли рано на работа - въпреки преклонната си възраст и двамата продължаваха да бачкат като подивели. Когато стана от леглото и тръгна към антрето, се изненада от пъргавината си. Все едно някой го бе заредил с огромно количество енергия и бе изгонил апатията и меланхолията, които окупираха съзнанието му през последните години. На вратата се позвъни още веднъж.
    - Идваааам! – провикна се и се изненада от яснотата на гласа си.
    На вратата стоеше непознат възрастен мъж с бяла коса и брада, сляп с едното око, облечен в дрипаво сако.
    - В теб има нещо, което е мое.  Трябва да ми го върнеш – изговори мъжът и Галин се стресна от гранясалия му глас - същият като във вчерашния сън във влака.
    Значи все пак престъпниците са разбрали за куфарчето. Само че, за куфарчето с парите или куфарчето с отрязаната глава?
    - Ако питате за едно черно куфарче, снощи го хвърлих в реката. Потърсете го там. 

   Човекът го изгледа стръвнишки със здравото си око, а другото белееше страховито.

    - Това е куфарчето на дявола. Намират го хора, преминали границите на живота. Ако устоят на изкушението и не го вземат, светът им ще продължи по старому. А ако се полакомят, ще отидат при дявола. Аз съм тук, за да ти помогна. То е твоя волята да ме послушаш.
    - Моля, моля? Каква граница на живота? Какъв дявол? - попита Галин.
    - Куфарчето е вътре и те чака. И колкото по-скоро ми го дадеш, толкова по-добре за теб – отвърна той.
    Никак не приличаше на мъжа от съня (с изключение на гласа му), но явно намеренията му бяха като неговите. Галин не се изненада от думите на странника. Дори очакваше подобно изказване от него. Снощи, когато отвори куфарчето и видя отрязаната и размазана глава, веднага си помисли, че тук може да са замесени зли сили.
    - Съжалявам, но наистина не е в мен. Ако искате, ще Ви заведа на мястото, където го хвърлих.
    Мъжът рязко се обърна и си тръгна. Няколко секунди Галин го гледаше как се отдалечава, след това се прибра. Щом отвори вратата на стаята си, видя куфарчето на земята и отново извика от изненада. Беше отворено и няколко пачки с пари бяха паднали на земята.
    Галин лежеше на леглото си и се чудеше какво да прави. Не смееше да докосва нито куфарчето, нито парите. Чудеше се дали с мозъкът му нещата са наред, дали след онзи бой в Пийп-шоуто не бяха настъпили някои последици. Отделно, против всякаква логика нито ставите, нито лицето го боляха, дори имаше чувството, че по-свеж от вчера.  Думите на непознатия все по-натрапчиво обладаваха мислите му. Дали куфарчето наистина е дяволско? Дали е бил на границата на живота? Дали парите или сплесканата глава  са само част от някаква илюзия, която прикрива мрачни тайни.
    По някое време стана и отиде до него, взе двете пачки от земята, прибра ги на липсващите места и го затвори. После пак го отвори -парите бяха на мястото си. Взе пачките и започна да ги брои. Когато приключи, го затвори и излезе от къщата. 
    По пътя до банката тичаше като осемнадесет годишен младеж. Не го боляха ставите и костите, не се и задъхваше - имаше енергия, с която би покорил Еверест. 
    В банковия клон отново открехна куфарето. Видя, че парите са там, след което попита момичето на гишето:
    - Мога ли да внеса пари в моята сметка?
    - Да, разбира се. Колко ще внесете?
    - Малко над един милион – спокойно каза Галин.
    - Моля?! – момичето се облещи. Навярно никой в града не бе внасял толкова пари накуп – Ами… няма проблеми, но…
    - Какво? – попита той.
    - Нали знаете, че тук всичко е прозрачно и може да искат да докажете доходите си? По-добре да отидете до Швейцария и там да ги внесете в някоя банка.
    - Как го казахте само, да отида до Швейцария. Все едно ми казвате да ида до Ракево – той се засмя и продължи - Спечелих ги от лотарията. Освен това, продадохме и земи.
    - О… – момичето се усмихна смутено – Дайте ми лична карта.
    - В момента нямам. Онзи ден си изгубих документите.
    - В такъв случай няма как да направим вноската.
    - Тогава задръж десет хиляди и ми направи вноската без лична карта. Моля те. Ще ти кажа данните си, няма проблем.    
    - О, Боже… - въздъхна и се зае с документацията.

                                               ***
    Когато Галин излезе от банковия клон, вече имаше в сметката си един милион и осемдесет и няколко хиляди лева. В ръката си носеше празното куфарче, което отново трябваше да хвърли в реката. Нека си го търси дявола, усмихна се той. Вече нямаше значение дали парите в банката ще се превърнат в отрязана глава – нека онези си трошат главата, за него беше важното, че по документи е милионер. А нищо чудно онзи епизод по-рано да е бил само скапан сън - като този във влака – плодове на емоциите от последните дни.
    Слезе в дола по тясна козя пътечка и пусна куфарчето във водите на Огоста. Сетне дълго гледа как то се носи по повърхността, докато не се изгуби след завоя. Щом излезе на улицата видя, че в там, където е къщата му, гори пожар. Обзе го лошо предчувствие и тръгна на бегом в същата посока. 
    Злокобни, хилещи се демони се появиха пред очите му, невидими сили  го тласнаха назад и го повалиха на земята. Той първоначално се вцепени от ужас, ала след това  стана рязко и отново закрачи към дома си. Като че ли неговият роден Криводол се бе превърнал в свърталище на духове и злокобни твари. Или самият той, както му бе казал странникът, е прекрачил границата на живота. Беше се полакомил да вземе парите и сега вървеше към самия дявол А пожарът гореше с все по-голяма сила.
    И наистина гореше неговата къща. 
    Бръкна в джоба, където трябваше да се намират документите от банката, но вътре имаше само прясна кръв. Вече бе сигурен, че куфарчето е дяволско.
    Зави по тесен път, и тръгна право към горящия си дом. Отново разни същества опитаха да му препречат пътя, ала той с ярост ги избута встрани и продължи. По едно време си помисли, че е напълно възможно да не е оцелял от боя в Пийп-шоуто. И че това, което  преживява в момента, е самият ад.
    Цялата къща гореше. Хора се бяха събрали и гледаха отстрани зрелището. 
    - Абе Галине, изведнъж цялата къща пламна. Сигурно нещо е гръмнало – каза му една съседка, баба Тенка.
    - Извикахме и пожарна, ама кой знае кога ще дойдат. Не можеме да се свържеме нито с майка ти, нито с баща ти – рече Кольо, собственикът на близкия магазин.
    Галин на бегом влезе в двора, а след това и в къщата през широко отворената врата. В антрето намери два горящи скелета – на родителите му. А всред жегата и гъстия дим, недокоснато от пламъците, лежеше куфарчето. Беше отворено и вътре отново имаше отрязана глава.
    Кръвясала и сплескана.
    Неговата глава…