Кулата 2
Multi-part work to contents
Толкова дни изгуби с тоя термометър под мишница. Разтече се като тебеширена рисунка след дъжда. Разми се усмивката й, сега как ще я разпознае нейният любим? Кулата е страшно пренаселена, всякакви змеици изпълзяват изпод сенките, люспите им пъстри и загладени, очите им хладна наркоза, а тя – по едни болнични чехли на босо, смях.
И докато си го помисли, хлътна с чехъла накриво на трамвайната линия. Глезенът ѝ се поду, но не се спря, за да се вайка, опитът я беше научил да стене наум. Минавайки покрай църквата долови аромата на супата, която раздаваха на нуждаещите се. Гладът ѝ се обади немощно откъм празния стомах, но кой ще се спира да го слуша. Тези обрасли огради поразително напомняха болничния двор, тя потръпна от спомена. Нямаха ли край препятствията по пътя ѝ? И как не видя едно познато лице. Упорито крачеше без да спира. И се мъчеше да си спомни последната им среща. Беше ли той щастлив с това ходещо бедствие в живота си... Щяха да си построят къщичката за чудо и приказ, но сега просто обитаваха върха на кулата. Докато заслужат нещо по-добро.
Доста я изцеди този сън, но хубаво е, че и кошмарите понякога претърпяват обрат. Ето, достигна го вече непристъпното му убежище. Заизкачва на почивки стъпалата на кулата. Все по-близо до неговия свят. Почука нетърпеливо на вратата и се ослуша напрегнато. Ключът изщрака и той я посрещна усмихнато у дома. Захвърли с облекчение болничните миризми и се потопи в аромата му. После затанцуваха прегърнати в семплата му количка из стаята, а краката им сякаш рисуваха влюбена нежна следа във въздуха.
© Светличка All rights reserved.
