Късен урок
Посветено на най-добрата душа, която познавах!
Във всеки човек е заложено желание за позитивното. Все търсим и най-слабия лъч от светлина, за който да се уловим в непрогледната тъмнина. Търсим утеха в разрухата, чакайки от руините да се възроди ново начало. Дирим опора там, където я няма. Чакаме и чакаме.... Казват, че последна умира надеждата. Не! Надеждата умира с нас, но никога преди нас.
Мислех се за силна жена, която винаги е знаела какво иска. А може би съм живяла с илюзията, че знам какво искам, че съм силна. Във всеки живот има една превратна точка, която преобръща света ни.
Всичко при мен бе подредено и следваше своя ход. Жена с амбиции и ясни планове за бъдещето. Но... както се случва в повечето романи има едно, но. Появи се Тя! По-силна от мен, по-амбициозна и безцеремонна. Нахлу в живота ми, без покана, без да пита. Настани се в тялото ми, легна в леглото, превзе мислите. Започна да краде от съня ми и от минутите живот предначертани на земята. Трошах се! Ронех се като изпръхнала есенна пръст. Всяка вечер се чувствах като парашутист, скачах в дебрите на нощта и не знаех дали парашутът ми на сутринта ще се отвори. Молех се всяко утро клепачите ми да се повдигнат и да посрещнат още един ден. После светлината се връщаше и отново се раждах. Всяка сутрин си повтарях, че този ден може да е последен и да няма следващ. Времето изведнъж придоби различни стойности и измерения. Тя промени всичко - мен и света наоколо. Всъщност, светът пак си бе същият, просто аз го гледах с други очи, усещах го различно. Тази нахална и безочлива мръсница ми стана приятел и враг. Тя, болестта е единственият истински либерален фактор в живота на човек. Не можеш да я подкупиш, да я излъжеш. Поразява когато реши и когото иска. Беше като стар лихвар. Стисната на време и щедра на болка. Цедеше всяка отпусната минута, час, ден... с лихвата. Болестта прави хората различни. По точно желанието и борбата за съществуване ги различава. Тя разболява тялото, но учи душата. Лошото е, когато се разболее и душата. Лесно е да си щастлив и да вървиш по светлото, трудно се живее с болката – на тъмно.
Спрях да тичам. Научих се да вървя бавно и по тротоари, и в живота. Да ценя малкото оставащо и многото загубено.
Преди мразех самотата, сега е като моя втора кожа. Полепнала е и не иска да си тръгне. Страх ме е, че утре няма да ме има. Книгата на нощното шкафче ще остане непрочетена, а гобленът – избродиран наполовина. Ще пропусна изгрева и всички залези. Но най-страшното е, че ще ме помнят ден, два, а после ще ме забравят, като отминало лято.
Защо научаваме толкова много за живота, точно когато няма вече да ни е нужно!?
© Росица Димова All rights reserved.
