Къси разкази край Огоста

                              БУКОВ ДОЛ

 Тъжни са нашите разкази, защото идват издълбоко, от душите ни. Те дишат и живеят от нашите въздишки, от нашите най-съкровени спомени. Стоплят ни далеч от роден край. Дават ни сили да продължим напред. Ние знаем, че там винаги има едно място, една частица от космоса и неспирно вървим към нея.

    Беше лятото на 1995 година. Както винаги в нашето село Люта жабите крякаха с пълна сила. Звездите бяха така ярки и големи, че ако човек се протегнеше можеше да хване някоя от тях. Едно прекрасно лято на левия бряг на река Огоста.

  Но, баба умираше! Докараха я от болницата, от Монтана в пълно съзнание.Тя знаеше, че умира. Беше седнала на старото желязно легло. Облечена цялата в черно. Замислена и гледаща невиждащо.

 "Я си отваам деца мой! Нема да ревете за мене!На тоо свет сичко е така. Я съм си приготвила дрей за работата."

  Всички, дъщери, зетьове, внучки се разплакаха. Аз не можах... Не знам защо. Един по един минахме да си вземем довиждане с баба. Когато излязох на стълбите, някой ми подаде купчина бели чаршафи. Аз не виждах обаче нищо повече. Приседнах бавно и се разридах. Там, където баба ме учеше да правя първите си стъпки към света. Там, където топуркаха всички, но никой не се сети да и благодари. Да и  каже:"Обичаме те!".

      Краят идваше мъчително и бавно. Един ден, изпаднала в  унес баба казала: "Искам цветя от Буков дол". След половин час време промълвила: "В Портитовци".

   Тати запали старата бяла жигула и се понесохме към това Протитовци. Стигаме насред сéлото и питаме. Никой не е чувал за това място. Само група младежи се веселяха, смееха се. Накрая видяхме един дядо. Попитахме го, а той след дълго почесване зад тила каза:

"Ааа! Буков дол! Ше тръгнете надоле по пъто. Като видите, че барата

свръшва, ше свѝате у дерето. Те там е!"

 Стигнахме до едно сухо дере, където

едва-едва църцореше поточе. Наоколо беше пълно с маргаритки, сякаш някой ги бе сял. Набрахме букетче и се върнахме в нашето село.

 Баба лежеше неподвижно, не отваряла очи от месеци. Поднесохме ѝ цветята до лицето. Почти безжизнена, тя повдигна глава. Започна с носа си да гали цветята, да ги милва с лицето си. След това отново се унесе. Леко усмихната в крайчеца на устните си. Сякаш пътуваше към някакво

по-добро и светло място, което само тя можеше да види.

   Какъв беше този Буков дол?

 Там баба, като малка, на седем годинки, започнала да води на паша единствената най-ценна собственост на семейството, кравата Милушка. Сутрин рано нейната майчица я будела. Мокрила с вода ръката си и миела личицето ѝ. "Айде, Цане, твоята Милушка мъца за паша". Слагала в една торбичка парче хлебец, малко парче сланина и глава лук. Давала повода на голямата крава в ръцете на детето си и го наставлявала:

"Да я  пазиш дъще, иначе - глад".

  Представете си двестакилограмова, сива крава. С огромна глава и рога. До нея крехко седемгодишно дете.

 Въпреки всичко, баба си спомняше с умиление за тези дни. Често казваше:

"Тя беше най-верната ми душица!".

   Сега сме 2012 година. Не знам защо, но винаги когато ми стане студено на сърцето, когато заприиждат беди, винаги си спомням за Буков дол, за моята Баба и за Милушка.

Малко, нежно създание с руса главица. Преметнало опърпана торбица на рамо. До него грамадна крава. Вървят на разсъмване край Огоста. Наоколо цветя.

Бели маргаритки. По обед кравата вече напасана ляга.Русокосото създание приляга в скута й. Плете венчета от бели маргаритки.

Сам-самички. Две самотни души в Буков дол.

   И вие, ако искате може да намерите Буков Дол.  Там сигурно още бродят две сенки.  Голяма и добра крава и малко русокосо момиченце.