Къси разкази край Огоста
Старият Синигер
Ето го старият Синигер. Лежи на смъртно ложе. Около него бдят синове, снахи и внуци. В къщата, която той сам строи. Доведе всички от Бесарабия. Обеща им бъдеще в родината. Лежи старият Синигер. Само сините очи са останали от него. Завит с одеяла той чака известие от Отвъдното. Унесен вижда пътят до завоя на Огоста. Здрави мъже вървят напред. Отзад каруци с жени и деца, натоварени с покъщнина. Дълъг, дълъг път. И ето керванът достига до ръба на Дунавската равнина. Долу е бъдещото село Люта. Спират и той, старият дъб, дава знак да се установят. Посрещат ги първенците на селището. Питат и разпитват. Откъде идват. Какви хора са. Тогава Синигера бръква в една от каруците и вади нещо грижливо завито в бяло ленено платно. С напуканите си от труд ръце, почти със страхопочитание го развива. Това е стара икона на Пресвета Богородица Пътеводителка. Подава я с треперещи ръце на посрещачите. Да бъде дар за църквата. Да благославя начинанието им и това място. Здраво се вкопават синигерите и стават неразделна част от родовете в селото. Повдига немощно и за последно ръка старият Синигер. Сякаш да благослови всички. Там където ги доведе до завоя на Огоста. Намери им тяхна земя. Да не се скитат децата им, като него. Сега спокойно можеше да напусне този свят. Задуха лек ветрец над реката. Зашумяха тополите. Шумят и разказват за старият Синигер. За любов и вярност към род и семейство. За нашето родно Люта, за Огоста и за това, че кръвта вода не става.
01.09.2012
© Хари Спасов All rights reserved.
