Влакът потропваше приспивно, докато се друсаше по релсите и Димитрина се облегна на стъклото. Двойната смяна в Пета градска болница я беше съсипала. Цял ден и цяла нощ беше дежурна в интензивното и точно когато се беше сменила с Вера, да вземат да докарат пострадали от катастрофа. Бяха се блъснали по Северната тангента. Пълна маршрутка с хора се беше ударила в мантинелата и от Бърза помощ ги караха, където е най-близко. Целият личен състав беше свикан под тревога и криво-ляво успяха да закърпят всички. Половината пътници пуснаха да си ходят по живо, по здраво, обаче другата половина бяха тежки случаи. 

През нощта не можа да мигне. Интензивното беше препълнено – десет души с най-различни травми. Половината още бяха под упойка, но будните... Всеки с някакви проблеми, двете сестри едва смогваха, налагаше се и тя да помага. Сега, след като беше изпълнила дълга си, най-после се връщаше у дома, за да спи поне три дни. Вера беше обещала сега да поеме нейното дежурство, така че я чакаха два пълни дни и половина почивка. Димитрина се усмихна. Добра жена беше Вера. Много добра. И момчето й, дето вчера беше абитуриент, и то беше добро. Как може майка му да е дежурна в болницата, точно когато любимият й син завършваше? Не можеше. Така че се бяха сменили. А сега щастливата майка щеше с радост да дежури 24 часа, за да върне услугата. 

Димитрина затвори очи. Толкова много й се спеше вече. Всичко я болеше и тялото й беше като натъпкано с олово. Във влака не беше много удобно, но поне беше топло и потракването на колелетата й звучеше като приспивна песен. Не помнеше за колко време е затворила очи, но се събуди от побутване по рамото. Отвори едно око и видя бабата от съседната седалка надвесена над нея. Благо бабе, с което често се засичаха по влакищата. 

-    Ставай, мила! Хайде, ставай, че стигнахме Батановци вече! 

Димитрина смънка едно „благодаря“ и събра нещата си. Влакът спираше съвсем за малко на гарата в селото, колкото да могат да се качат тримата души, които пътуваха редовно по линията. Едва слязла и машината подаде сигнал за тръгване оснавяйки я сама на перона. Навън беше навъсено утро с надвиснали черни облаци и подухваше хладен ветрец. Димитрина вдигна ръка нагоре. Не валеше, но скоро щеше да завали, сигурна беше. А на нея точно това й трябваше – да легне да поспи и да слуша как капките потропват по стъклото на прозореца. 

Тя тръгна към вкъщи – живееше на една улица с пощата и за щастие беше близо до гарата. Десет минути пеша по тихите улици и вече беше пред вратата на дома си. Въздъхна. Преди двайсет и седем години беше влязла тук като снаха. Иначе се беше родила в един апартамент в Люлин, но мъжът й, перничанин до девето коляно, дума не даде да се издума да напусне родната си къща. Така че Димитрина захвърли удобствата на живота в етажната собственост, обзаведе се с мъж и домакинство и започна всеки ден да ходи на лекции в Медицинска академия с влака от Батановци. Беше трудно, беше тежко, но тогава смяташе, че си струва. Беше само на двайсет и седем, влюбена до ушите и вече бременна с първото си дете. На петдесет и две все още обичаше съпруга си. А апартаментът също беше намерил приложение – там се разполагаше синът й – Атанас. Момчето се учеше добре, дори с момиче се беше обзавел. Димитрина не одобряваше много съжителството без брак, но когато повдигна въпроса, синът й беше отрязал, че засега нямат никакви сериозни намерения. Щели да поживеят заедно известно време, пък после щели да видят. Тя въздъхна отново. Не ги разбираше, но и не смееше да се бърка. Както казваше мъжът й, „голям мъж е техният Наско, има глава на раменете“. 

Тя отключи портичката и машинално погледна за колата. Фиатът на Живко, мъжът й го нямаше, значи вече беше тръгнал за работа. Той също беше лекар, между другото, обаче в районната болница. Двамата напоследък почти не се засичаха, особено когато Димитрина настоя да си търси работа в София. В пернишката болница трябваше някой да умре, за да се намери ново място и колкото и Живко да й опяваше, че иска като се върне, жена му да си е вкъщи, или поне да се виждат на дежурствата, просто не се получаваше. Димитрина въздъхна. Мъжка му работа. В едно нещо обаче Живко се различаваше от стереотипа за перничанин – слушаше я за всичко. И когато му каза, че в София има повече работа и ще може да изкарва повече пари, мъжът й се съгласи без да възрази повече.  

Той щеше да се върне чак късно вечерта, ако беше втора смяна, така че на нея й оставаше блажено да поспи и да си изключи телефона дотогава. Къщичката беше малка и стара, но Живко имаше златни ръце, така че нищо не им липсваше. Баня, тоалетна, дори барбекю имаха. А цветята наоколо бяха нейната страст. Ако някога й щукнеше да се откаже от лекарската професия, със сигурност щеше да започне да отглежда цветя за продан. Преди да влезе, жената не забрави да очупи прецъфтелите цветове на мушкатата по прозореца на кухнята и едва тогава се събу и влезе. 

Мина през банята в полусъзнание и следващото нещо, което усети, беше мекотата на възглавницата под бузата си. Време беше за заслужена почивка. 

-    Докторкееее! 

Виковете бяха дрезгави и придружени със силно удряне по вратата. Димитрина се завъртя и отвори едно око. Къде беше? Кой я викаше, пак ли някой в реанимацията нещо? Тази Златанова, за най-малкото нещо будеше дежурния... Всеки път едно и също. Тъкмо щеше да викне, че ей сега се облича и идва, когато видя любимите си чаршафи на рози. Не беше в болницата. Вкъщи беше. Затвори очи и реши, че е сънувала кошмар. От време на време плашеше Живко, като бълнуваше на сън. Все пациенти я викаха. 

-    Докторкеее! – продължи да вика някой отвън и Димитрина вече скочи в леглото. 

Облече се набързо с първия попаднал пред очите й анцуг и припряно върза косата си с някаква щипка. Отвън тропането и крясъците не спираха. Докато се опитваше да се привдижи опипом през полутъмните стаи, се зачуди защо я безпокояха. Не бяха тропали по вратата й така откакто Рада, съседката през три къщи, не беше тръгнала да ражда в седмия месец. Само че това беше преди три години и не знаеше да има друга родилка в селото в момента. Дечурлигата бяха на училище, така че и това отпадаше. Възрастните бяха на работа, кой където може. Тогава какво? Съненият й мозък не се сещаше за никаква друга причина и се закани да се скара хубаво на оня, който я безпокои след 24 часа в болницата. Когато най-накрая се приближи до вратата, успя да разпознае гласа на дядо Геле и желавието й да се кара се изпари на мига. 

Отвори вратата и видя стареца, наметнал яркожълтата си мушама, но приличащ на мокър изпосталял котарак. Явно стоеше на вратата отдавна. Навън се сипеше ситен, но изключително неприятен дъждец и беше захладняло. Старецът беше дребен и кокалест, с вид на прастара мумия. Само очите му се стрелкаха живо насам-натам и напомняха за миналото му на полковник от полицията. Заради това си минало, си позволяваше да „строява“, както сам се изразяваше де що народонаселение видеше, без разлика в пол или занятие. Сега беше дошъл нейният ред. 

-    Защо си се развикал, дядо Геле? – попита го тя и се опита да не се прозява. 
-    Айде, бе, докторке, гърлото си продрах да те викам! – сопна й се старецът и я огледа критично. – Дзвер да беше, да се е събудил, па ти, спиш кат заклана!

Димитрина поправи косата си напълно машинално. Знаеше, че не изглежда добре, но все пак имаше право да спи в собствения си дом, нали така? 

-    Какво се е случило?
-    Докторкее, ти баща, ти майка, продънил се е руднико! – отговори дядото с подчертано шопското си произношение и посочи назад. 
-    Чакай, чакай! Кой рудник, какво се е продънило? 

Едно от основните неща, когато дойдеше пациент или негов роднина беше да успееш да вникнеш в това кой е болен и какво се е случило. Дядо Геле, въпреки че сам беше свикнал да разпитва, имаше ужасния навик да обяснява страшно заплетено. Сега въздъхна, избърса капките дъжд, които се стичаха по челото му и повтори провлачено и високо, все едно говори с глуха:

-    Руднико, руднико се продъни! Три момчета от маалата е затрупало. Я да съм на баща им, главите че им откинем! Ма на, пуснали ги, одат дека си сакат и те така става! Сега че ги ровиме, па ни казаа, че едното яко се е треснало. Требеш ни да ко кръпиш!
-    Дядо Геле, по-бавно. Какви момчета? В рудника няма момчета на работа! 
-    Па нема, нема и да има! – сви рамене старецът и отново избърса челото си. - Тия лапетии сами улезнали! Никой не ги е и пущал! Как са се намъкнали, не знаат. Днеска као се е продънил руднико, видели, че имало ора по камерите. 
-    А ти откъде знаеш? 
-    Е, па, сино дека работи? – ухили се старецът гордо. – Звъне да пита дали си у вазека. И те ме, те, да те будим!

Димитрина разтърка очи и се опита да си припомни всичко, което знае за дядо Геле. Беше работил като милиционер, както сам казваше пред 70те и 80те, после отишъл в заслужена пенсия. Синът му, по партийна линия и благодарение на връзките на баща си с хора, където трябва, беше успял да получи ръководна позиция в рудник „Мершал Толбухин“, както още си го знаеха местните, и някак си след промените беше останал на поста си. Сега рудникът беше пред затваряне, но все още имаше някаква дейност, колкото да поддържа малък брой миньори. Доколкото знаеше от мъжа си обаче, те по-скоро укрепваха вече наличното, отколкото копаеха нови галерии.

Димитрина никога не се беше интересувала много от минно дело. Съпругът й говореше, че от време на време бедни деца ходели там да търсят въглища. Къде заради немотията, къде за забавление, защото старите минни галерии бяха доста зловещо място. Тя не можеше да си представи какво значи дете да влезе на такова място – само, без знания и умения и на абсолютен риск. Потрепери и благодари на съдбата, че нейният Наско беше здрав и читав, на работа в София. 

Изведнъж се сети, че в рудника си имаше щатен лекар, специалист по изгаряния, счупвания, натравяния с газове, редовните болести на миньорите. Ако той беше на работа нямаше логика да търсят нея. Нищо че рудникът беше на петнайсет минути път с кола от къщата й. 

-    А лекарят на рудника? 
-    Момеее, той докторо е у пенсия от две годин, бре! – изсмя се старецът и я погледна така, все едно вижда луда за връзване. - После съкратия бройката! И те така си остана! 

Лекарката въздъхна. Значи нямаше друг начин. Трябваше да тръгне. 

-    Колко е сериозно положението? 
-    Па, казаа ми, че единия лонгур го е треснало нещо по главата проста. Другите и те са изпатиле, не ми казаа как, само, че те сакат ти да одиш. Сино каза, тука ли си, да те водим тамо! Па що че праиш, я не знам. 
-    А защо не са викнали бърза помощ? – продължи да разсъждава тя на глас.

Вече беше почти сигурна в отговора, но искаше да го чуе с ушите си. 

-    Викнале, ама они казале, че нема скоро да могат и да си вадат ашлаците как сакат. Па и знаеш, не е арно да ти викат и полиция, па разслевданье да праат за три лапетии дека требе да ги скинеш от бой. 

Подозренията й се потвърдиха и тя кимна сериозно. Естествено, ако се докладваше за инцидент в рудника, щеше да има разследване. А никой не искаше излишни проблеми в предприятие без дейност. Ако повикаха бърза помощ, трябваше да викнат и пожарната и щеше да се вдигне твърде много шум. Никой не искаше да привлича внимание за нищо. 

-    И все пак, хубаво е да има специалист-реаниматор. Аз не съм травматолог, не знам как...
-    Айде стига, бе, докторке! – махна й с ръка дядото, ясно давайки да се разбере, че смята това за женски глупости. - Нали си докторка, учена жена си. Все ще помогнеш. Па ако не може, че викаме и бръза помощ. Айде, че станах като мокро маче!

Старецът хвърли един убийствен поглед на черните облаци над главите им. Явно валеше отдавна, защото в градината вече имаше локви. 

-    Изчакай ме тук!

Димитрина затвори вратата и побърза да се преоблече и да вземе лекарската си чанта. Не я ползваше често, но за всеки случай държеше бинтове, марли, йод и така нататък. Човек никога не знае. Сега я грабна и навлече дъждобрана на съпруга си. 

-    Да вървим! 

Дядо Геле кимна и я поведе към улицата. Там ги чакаше една от старите уазки на рудника. Чак сега я забеляза – боядисана в камуфлажен цвят и сигурно на годините на стареца. Само тия достатъчно високи и недостатъчно компютъризирани машини можеха да минат през терена до там. Защото, естествено, никой не си беше направил труда да асфалтира път към предприятие, което почти няма дейност от десет години. Така че всичко се извозваше, когато времето беше хубаво ако изобщо имаше да се извозва нещо. Този ден определено не спадаше към категорията „хубави дни“.

Шофьорът й кимна отсечено, а дядо Геле помаха, нареди да я закарат при „сино му“ и трасна вратата. Оттук нататък Димитрина трябваше да се оправя сама. Не беше за пръв път да си има работа с инциденти тук и там по селото и около него. Както обичаше да казва съпругът й, „един лекар има два кабинета – един в болницата и един в дома си“. Когато се върнеха от работа, почти през ден идваше някой съсед или съселянин с някоя болежка. На този му изтекъл протокола за инсулин, на другия да прочетеш какво написали в рецептурната книжка, там дете го ухапало куче. Почти постоянно работа и след работно време. Димитрина обаче не се сърдеше. Хората ги уважаваха и им вярваха, затова и идваха да търсят помощ. И тя, и съпругът й смятаха, че клел ли си се да помагаш на хората, това е твой дълг, без значение в кой час на деня и нощта се случва това и кой те моли. Хората в нужда си бяха хора в нужда. 

Вярно, тези момчетии наистина си просеха боя, но това не беше нейна работа. Тя трябваше да провери колко е сериозно положението и да помогне, доколкото може. Другото беше работа на родителите им и управата на рудника. Уазката се друсаше по пътя към рудника със завидната скорост от осемдесет километра и ревът на двигателя почти заглушаваше мислите й. Шофьорът не беше обелил и дума откакто се беше качила, но явно му бяха наредили да я заведе до местопроизшествието възможно най-бързо, защото предвид пороя, в който се беше превърнал дъждът и реките течащи по пътя, в момента в който подминаха табелата на селото, вдигна тая не беше особено съобразена с климатичните условия и годините на МПС-то скорост.

Димитрина съжали, че съпругът й го няма или че самата тя няма шофьорска книжка, защото в кола карана от този втори път не би се качила. За нищо на света. Сега обаче стисна зъби, стисна и чантата на коленете си и се вторачи в пътя пред тях. Когато асфалтираният път свърши, шофьорът най-сетне намали, в опит да излезе от безкрайните коловози. Ако не бяха те, никога не би разбрала къде започва и свършва пътят. А той беше тесен и неравен, по-подходящ за танкове. Вървяха през полухълмиста местност и небето беше надвиснало като черен похлупак върху им. В далечината дори се виждаха светкавици. Чудесно време да си на открито, няма що!

С всеки следващ завой, уазката се движеше все по-трудно и иначе неразговорливият шофьор запона да праща тлъсти попръжни по адрес на майката и роднините по женска линия на ония от пътното, господ, климата и отвратителния ден. Нормално, пътуването би отнело само половин час. На тях обаче им отне час и половина, докато се доберат най-сетне до малката сграда, където се помещаваше управата на рудника. 

Димитрина се зарадва да слезе от раздрънканото возило и побърза да се скрие на сушина вътре. Мястото беше строено през 80те, когато все още отговорните другари си бяха мислели, че залежите под Перник ще стигнат и дори ще надминат ония в Донбас и затова бяха направили цяла управа, достойна за голямо предприятие. По стечение на обстоятелствата обаче, тук се помещаваше само столът, кабинетът на директора и архива, както и лечебницата. Всичко на всичко един етаж от предвидените три. 

Димитрина беше идвала само два-три пъти преди това, когато възрастният й колега я беше молил за консултация при наранявания в гръдната област. Като коремен хирург, тя определено имаше повече какво да каже, на фона на неговата трудова медицина. Обаче той имаше много повече опит в подобни ситуации, какъвто на нея й липсваше. Само че посещенията й в рудника започваха и свършваха в малката стаичка, отредена за лекарски кабинет. Никога преди не беше се срещала с директора на рудника, така че след като влезе в предверието се спря и се зачуди накъде да продължи. 

-    Доктор Манова, най-после! 

Шкембест мъж с оредяваща коса се приближи към нея и стисна ръката й. 

-    Вече се притеснявахме, че нещо се е случило – продължи той без да остави време на Димитрина да попита кой е и откъде я познава. – Баща ми се обади да каже, че сте тръгнали със Сашо преди час и половина. 
-    Пътят е разкалян и минахме много трудно – сви рамене тя. – Значи вие сте синът на дядо Геле?
-    Тъй вярно – удари той токове и се усмихна. – Георги Гелев, на Вашите услуги! Понастоящем директор на рудник „Маршал Толбухин“ – той посърна и добави някак извинително – каквото е останало от него. 
-    Приятно ми е! 

Двамата се ръкувата и той я отведе в кабинета си – канцеларски разкош от 80те. Оранжева ламперия по стените и талашитено бюро в същия цвят. На техния фон, лаптопът изглеждаше като някаква футуристична джаджа. Георги я покани да седне, но сам започна да снове напред-назад пред бюрото си. 

-    Разбирате ли, такъв инцидент. Кой би предположил, че деца ще влязат в старите галерии. Уверявам Ви, че сме взели всички мерки за безопастност... 
-    Аз съм лекар, господин Гелев – прекъсна го тя, - не съм от инспекцията по труда. Кажете ми как мога да помогна и какво знаем до момента.

Мъжът въздъхна, седна зад бюрото си и затрака по лаптопа, а после го обърна към нея. На екрана се виждаше черно-бял запис от охранителна камера. На него се четеше CAM 102 и днешна дата. Часът на записа беше пет сутринтна. На него се виждаха три момчета, които влизат през някакъв отвор. 

-    Тази галерия води към шахта 19 – обясни мъжът, - в нея не се работи от трийсет години, но не можем да я запечатаме, защото се ползва за вентилация на свързаните галерии. Иначе...
-    Може да има взрив, знам. Къде са в момента? 
-    Знаем, че са някъде долу, защото се свързаха с поста по старата телефонна линия. 

Димитрина се намръщи. Не разбираше нищо от това. Какви телефонни линии в рудника? Директорът явно го усети, защото побърза да поясни:

-    В по-старите галерии има инсталирани телефонни линии. Тъй като шахта 19 е била свързваща между няколко от тях и ключова за оперирането на рудника, там все още има една работеща. Всяка година по два пъти я проверяваме, за всеки случай. Не ни трябва, но на никого не му се занимава да откача кабелите. Добрали са се до един от телефоните и казаха, че са пострадали от срутване някъде долу. Опитаха се да обяснят и в момента момчетата работят да ги извадим. Не сме били във връзка от около час, но момчетата не са спрели да работят. Когато ги извадим обаче, ще ни е нужна Вашата помощ. Още при първото обаждане докладваха, че едното момче е сериозно пострадало. 
-    Колко сериозно? 

От опит Димитрина знаеше, че хората се паникьосват при вида на малко кръв. Обаче закритите травми бяха далеч по-опасни.

-    Казали са само, че не може да мърда и целият е в кръв. 

Жената изтръпна. Само това липсваше, да е починал. За толкова години лекарска практика, най-много мразеше леталния изход, без значение дали се е случило по време на операция или болният просто е докаран твърде късно. 

-    А жив ли е? – попита тя и усети как гърлото й се свива. 
-    Казаха, че дишал и бълнувал нещо. 

Тя въздъхна с облекчение. Ако имаше сили да стене, значи не беше в критично състояние. Критичните нямаха сили дори да говорят. 

-    Кога ще ги извадите? 
-    Там е работата, госпожо Манева, че момчетата... – директорът стана и започна отново да снове напред-назад. – Казано накратко, шахта 19 се е срутила и между нас и момчетата има около сто тона скална маса. Не можем да ги разчистим скоро. Затова ни е нужно вие да слезете долу през съседната галерия 18 и да ги закърпите така, че да могат да излязат на собствен ход през шахта 16. Говорих с момчетата, ще ви пратя с най-опитната бригада, която познава тази част на рудника като петте си пръста. Но нямаме други възможности. Шахта 16 може да бъде разчистена, но 18... – той разпери ръце. - Безсмислено е да се опитваме да разчистим срутването на този етап, защото цялата система галерии може да се дестабилизира и... 
-    Разбирам. Обаче аз никога не съм била под земята и нямам никаква представа какво да правя. Освен това не съм травматолог и... 
-    Госпожо Манева – прекъсна я директорът с такъв патетичен тон, все едно говореше на събрание на личния състав, - предполагам сама разбирате, че не искаме този случай да се разчува? На първо място, ако това излезе в новините, ще започнат да ни натискат да затваряме. Не знаете от колко време са ни вдигнали мерника. Нямате представа какво ми струва да... – той млъкна и се намръщи, а после махна с ръка. - А освен това, ние нямаме вина, че момчетата са решили да се позабавляват в галериите и са се оказали на погрешното място в погрешното време. 
-    Въпреки това сте могли да сложите решетки на входа на галерията. 

Директорът я погледна снизходително и се опря на стената. 

-    Вие май не се задържате често в околността?
-    Работя в София, защо?
-    Защото се опитахме да сложим решетки поне десет пъти. Всеки път ги крадат. Дори дървените решетки изчезват. Затова се отказахме. Още преди петнайсет години. Който влиза вътре, влиза на собствена отговорност и в разрез със законите...
-    Господин Гелев, как мога да помогна? 
-    Направо ще Ви изпратя при момчетата. Те ще обяснят по-добре от мен.

Димитрина изобщо не разбра кои са тия „момчета“, но помъкна чантата си и се остави директорът я поведе вън от сградата. До входа ги чакаше мъж с дъждобран на кон, който държеше за поводите двойка катъри. 

-    Това защо?
-    Пътят е разкалян, не можем да стигнем до шахтата с нищо различно от тези добичета. Опитахме вече.

Георги Гелев се приближи до едното животно, намери от някъде столче и се покатери на седлото с усилие. Май не му се случваше за пръв път. Димитрина имаше нужда от помощ, така че човекът, който държеше животните, слезе от коня и с мърморене я вдигна на седлото. 

-    Добре че струпахме техниката преди да плисне – обясни директорът и я погледна извинително. - Имаме едно петнайсет минути до рудника. Галерията е от първите, които са копани тук! Да вървим, Жоре!

Мъжът се качи на коня си и поведе двете животни напред. През цялото време Димитрина отчаяно се опитваше да се задържи на гърба на животното, макар че то не вървеше особено бързо. С всяка крачка се килваше ту на една, ту на друга страна. Чантата в ръцете й й пречеше, така че я метна на рамо. При всяка крачка на животното тя се удряше в гърба й, но сега нямаше време да се занимава с това. Вкопчи се в седлото и просто започна да се моли това да свърши възможно най-бързо. 

Когато стигнаха до групата копачи, Димитрина вече се чувстваше подгизнала въпреки дъждобрана. Вода се стичаше във врата й, краката й бяха мокри до над коленете, а ръцете й бяха посинели от стискане на седлото. Посрещнаха ги група навъсени прошарени мъже с лица покрити със сажди. Работеше багер и някаква странна машина, подобна на конвейер, по която се движеха скали с различен размер. Шумът беше почти оглушителен, дори на фона на поройния дъжд се чуваха викове, къртене на скали, скърцане на машини. Задържаха животните и се обадиха едва когато и тримата новодошли стъпиха на земята. 

-    Айде, бре, шефе, докога ще чакаме! – обади се един дребен и набит мъж и посочи назад към скалите. – Руднико се пълни с вода! 
-    Как така? – не разбра началникът му. 
-    Не видиш ли как плющи, бре, шефе? – отговори му друг мъж и посочи облаците над тях. – Колко пъти да ти кажеме, че колчем вали, толко пъти старите галерии стават с лодка да плуваш. 
До момента никой не беше обърнал внимание на Димитрина, така че тя сама се намеси:
-    Искате да кажете, че... 
-    Водата се покачва, госпожа! – отговори трети мъж, явно по-старши от тях. 

Ако първите двама приличаха на работници, то този носеше някакви чертежи и носеше очила. Другите му направиха учтиво път да мине. 

-    Инженер Петров, приятно ми е! – той й подаде ръка. 
-    Това е нашият учен човек – представи го Гелев, докато двамата с Димитрина се ръкуваха. – Той отговаря за галериите и е вероятно единственият човек, който има пълните планове на рудника. 

Мъжът разгърна пред тях влажен лист хартия и всички се скупчиха, за за могат да виждат. От качулките на всички обаче капеше вода точно върху листа, така че Димитрина предрече да се разпадне на каша само след няколко минути. Оказа се чертеж в мащаб. На него се виждаха нарисувани тунели и защриховани полета, както и черни такива. Димитрина нищо не разбираше от това. Беше дошла тук да лекува, не да разбира от минно дело и не разбираше какво общо има това с нейната работа. 

-    Момчетата са влезли ето от тук – представеният като инженер посочи един от тунелите. – Само че тази галерия тук е срутена и трябва да се мине на долно ниво. 
-    Но нали казахте, че галериите се наводняват? – възкликна Димитрина. 
-    Именно, госпожо, затова имаме съвсем малко време да ги измъкнем. Ние, разбира се, ще продължим да разчистваме тук, но ако не се направи нещо, то... 

Нямаше нужда да й казва. Ако момчетата се намираха на място, което се пълнеше с вода, просто щяха да се удавят. 

-    Не може ли да ги изнесем от там и след това да ги лекуваме? – попита Гелев. – Ще стане по-бързо. 
-    Щеше да е възможно, ако шахта 16 беше чиста – сви рамене инженерът. – Обаче сами виждате на какво дередже е – това беше казано с назидателен тон и придружено с леден поглед към Гелев, който просто сви рамене, все едно това не го засяга. 

Инженерът посочи към багера, който продължаваше да вади скална маса. Останалите започнаха да мърморят нещо под нос. 

-    Можем да влезем само един по един и да изтеглим момчетата с въже. Няма други възможности. Всичко премислихме, но не става и не става. 
-    А да се мине през друга шахта? – попита отново Гелев. – И не ми разправяй, че цялата галерия няма друга свързана с тази! 
-    Има – 37ма е наблизо. Обаче тя е от най-новите и нито е укрепена, нито е довършена. Влизането вътре в това време е опасно за живота. Като да скачаш с бънджи, само че вързан с ластик за коса. 
-    А влизането с въже през това не е опасно, така ли? – попита Димитрина ядосано и посочи към багера. – Що за безобразие е това? Как може да се стигне до подобно нещо? Ами ако вътре бяха ваши колеги, пак ли щяхте толкова спокойно да обяснявате?
-    Успокойте се, госпожо! – отговори инженерът. – Аз съм тук само за да съблюдавам правилата за безопасност в галериите, които още са в експлоатация. Старите минни галерии са замразени. Там моята работа е да водя статистика на срутванията и да ги обезопасяваме навреме. Ако искате ме обвинявайте и за международното положение, но тук не нося никаква отговорност и също като вас се опитвам да помогна. 

За един безкраен миг двамата с Димитрина се гледаха като каубои в уестърн. Накрая те се предаде и попита:

-    И какво предлагате, в такъв случай? 

Тя скръсти ръце на гърдите си. Инженерът отговори съвсем спокойно, все едно го беше заучил наизуст и не ставаше дума за живота на три момчета:

-    Казано накратко, госпожо – или вие слизате там заедно с тези господа тук – той посочи тримата мъже, които също надничаха в схемата, - или няма кой да помогне на онези момчета.
-    Ще ги оставите да се удавят, така ли? – попита тя тихо, на косъм да се разкрещи и да се обади в полицията, министерството, което и да отговаряше там и където там трябваше.

Как можеше тези хора така лесно да говорят за човешки живот. Долу имаше деца! Да, бяха влезли незаконно, да не биваше изобщо да са там. Обаче бяха и тяхна работа беше да ги извадят. Тя огледа всеки един от присъстващите. За инженер Петров всичко беше хипотеза. За директор Гелев – проблем, който трябваше да бъде разрешен по най-бързия и безболезнен за всички начин. А за тримата работници беше опасност. Всички до един бяха намръщени и гледаха съсредоточено пред себе си. По същия начин гледаха и пострадалите при тежки катастрофи, докато чакаха новини за близките си. Не можеше да каже нищо за директора и инженера, но тези трима мъже май ги беше грижа. 

-    В никакъв случай! – възрази Гелев, надушил назряващия конфликт и я върна обратно в реалността. – Обаче момчетата не познават рудника, ранени са и са уплашени. Дори и да се свържем с тях, водата се покачва бързо. Най-лесно ще бъде да се влезе вътре и да им помогнете, а след това да ги извадим. 
-    Да вляза? – тя се огледа объркано. – Къде? 
-    Има отвор, колкото да мине един човек – отговори единият от работниците. – Имаме и лебедка, и въжета. Ние влизаме първи, ти, докторке си последна, когато проверим дали всичко е наред. 

Димитрина се поколеба. Страхуваше се да слезе долу. Обаче ако не го направеше три момчета най-вероятно щяха да умрат. 

-    Не е ли по-добре да слезете само мъже долу? – попита тя накрая. – Аз не мога никого да нося. 
-    Ти не ни трябваш да мъкнеш, докторке, а да им кърпиш празните кратуни! – обади се дребният и набит мъж. – Ние ще ги мъкнем, а измъкнем ли ги горе, ще ги спукаме от бой! 
-    Нужни са ни медицинските ви познания, госпожо! – обади се инженерът. 
-    Не мога ли да говоря по телефона? – попита тя. – Сами казахте, че има телефонна линия. 

Работниците прихнаха да се смеят, а инженерът се намръщи. 

-    Докторке, не знаем докъде има кабел и къде свършва. Вътре сме на тъмно. Каквото правим, правим го на момента – махна с ръка третият мъж. – Ще помагаш ли или само ще ни губиш времето? 
-    Само да напомня, че нивото на водата се покачва, докато седим тук на сладки приказки – обади се инженер Петров. – Ако искаме изобщо да намерим някой жив там долу, трябва да действаме бързо. 

Лекарката огледа мъжете около себе си. Нямаше избор. Или слиза долу, или три момчета щяха да загинат. За миг се замисли за съпруга, за сина си. Какво биха й казали те? След това отговори твърдо:

-    Слизаме! Казвайте откъде трябва да минем. 
-    Ти маршрута остави на нас, докторке! – потупа я по рамото дребният. 

Само след десет минути Димитрина висеше на алпинистко въже и се спускаше бавно през дупката в скалите. Хората на повърхността я бяха овързали с въжета и колани и й обясниха да не ги сваля от себе си, защото после няма за какво да я закачат. На главата й имаше каска с челник, но светлината му изобщо не стигаше да освети стените на дупката, в която я спускаха. Чантата й беше отпътувала преди нея, а на няколко метра под нея се виждаха светлините от челниците на тримата мъже. Бяха им дали и фенери, но я предупредиха да остави ръцете си свободни. Както се бяха разбрали горе, тя беше последна. Въжето щеше да остане да виси и горе щеше да има дежурен, който да чака подръпването му. 

Инженерът ги беше предупредил, че имат около час да намерят децата и да се изкачат обратно на повърхността преди и това ниво на рудника да бъде залято от подпочвените води ако продължава да вали с тази скорост. Горе казаха, че ще продължат да разчистват, но долу нещата изглеждаха далеч по-страшни, отколкото горе. Колкото по-надолу я спускаха, толкова по-тясно ставаше. Лъчът от челника й осветяваше вече огромни скални късове с пукнатини между тях, достатъчно широки да си провре ръката. Всичко беше нащърбено и натрупано едно върху друго. Когато най-накрая стъпи на земята, лекарката осъзна, че момчетата затрупани в съседната галерия имат само един шанс – тях. Нищо не можеше да разчисти тези скали за час. Когато мъжете я откачиха от въжето и го дръпнаха няколко пъти, за да покажат, че е свободно, тя се помоли на ум момчетата да са все още живи и да ги намерят бързо. 

Не беше религиозна – беше виждала предостатъчно пъти как Господ го няма около операционната маса. Обаче беше виждала и достатъчно чудеса, за да се надява, че все пак може да стане чудо. Мъжете включиха фенерите си и осветиха червеникаво-кафявите скали и финия прах по пода. 

-    Няколко правила – започна дребният – първо, не се допираш до скалите. Не знаем кое кога ще ни падне на главите. Второ – не се отделяш от нас, че тука е всичко е еднакво. И трето – не вдишваш прахоляка! Прахолякът на кюмюра ще ти изгори гърлото. Ясно? 
-    Ясно! – кимна тя сериозно. 
-    Аз съм Здравко – подаде й ръка дребният. – Началник на смяната днеска. 
-    На мене ми викат Пецата, ма иначе съм Пеню – отговори неговият по-висок другар. – В рудника съм откак завърших гимназията. 
-    А язе, госпожа, съм Раде, по лична карта Радой! – обади се третият. – Трето поколение миньор. Как викат „миньор е моят татко, миньор ще съм и аз“. 

Той се засмя гордо. 

-    Димитрина – тя се ръкува с всеки един и по ръцете й останаха сажди. 
-    Насам! 

Здравко тръгна първи, Пецата нарами чантата с лекарствата й и й посочи да мине пред него, а Раде остана последен. Така малката групичка започна да си пробива път през галериите. Здравко се беше оказал прав – всичко на дъното беше еднакво. Тук-там се виждаха сковани трупи, оставени като подпори от старите миньори, но дори те бяха еднакви. Никакви знаци, никакви табели не можеха да кажат къде се намират. Здравко спираше на всяко разклонение и душеше въздуха преди да продължи. 

-    Какво прави? – попита Димитрина вървящия до нея Пеню. 
-    Търси вода или газ. Здравко е живо канарче! – гордо отговори приятелят му и се подсмихна. 
-    Канарче? 
-    Едно време, госпожа, преди да има системи, са влизали с пилци под земята. Умре ли пилето и ти ше фръкнеш! – обясни Раде. 
-    Стига сте дрънкали! – сряза ги Здравко и вдигна ръка да спрат. 
-    Кажи, бре Здравко? 

Пецата остави чантата на Димитрина на земята и се приближи. 

-    Е те сега си еба маата! – плю дребният на земята.
-    Що бре? – попита Пеню.
-    Вода! Чувам вода! – отговори Здравко и посочи пред себе си. 
-    Инженеро си чеса ташаците и те сега нема от дека да минеме! – плю и Раде. 
-    Но нали трябва да стигнем момчетата?! – намеси се Димитрина и застана до тях. 
-    Трябва, госпожа – обясни й Раде. – Обаче от тука нема да я бъде. Здравко чува ли вода, вода има. Насам! 

Той ги поведе по една галерия в ляво. В следващите няколко минути всички вървяха мълчаливо. Димитрина разсъждаваше върху възможността някак си да излязат от тук всички, при това живи и здрави. Дано момчетата да бяха все още добре. Обаче не виждаше как може да стане това в момента. 

-    На – показа им Раде една празна дупка. – Само те от те тука можеме да слезнеме на долното ниво. 
-    Ама нали има вода? – попита Димитрина и отстъпи крачка назад. 

Дори не се виждаше дъното на щахтата. Здравко просто седна на ръба, все едно е на масата у тях и извади някаква смачкана хартия от джоба на работния си гащеризон. 

-    Требе да сме те тука! – тикна той почернелия си от сажди пръст в едно място на чертежа. – Ако сме те тука, имаме съвсем малко до местото дека са се обадили ония пишлемета! 
-    А водата? – настоя Димитрина. 

Недоумяваше как тези мъже могат да се държат толкова спокойно, при положение че още горе ги бяха предупредили, че разполагат с ограничено време и вече бяха чули покачваща се вода. 

-    Водата, госпожа, се движи по тунелите. Здравко я чу ей те тука – Раде тикна пръст в един тунел на другия край на чертежа. - Нема начин да стигне до нас те тая вода точно. 
-    Че нема – нема – измърмори Здравко, - ма отдека че пълзиме после...
-    Тоест? 
-    Тоест ни трябва друг изход – отговори Пецата. – Обаче викам първо да намериме тия ашлаци и да им теглиме един хубав кютек, а момчета? 

Последваха доволни кимания. Мъжете прекараха следващите няколко минути в развързване на въжетата по себе си. За разлика от Димитрина, всеки един от тях беше натоварен с една камара въжета, карабинети и така нататък. Нямаше време да се чуди за какво са им, защото още горе й бяха казали, че едно въже никога не е излишно.

 
-    Айде, госпожа, слазяй! – гласът на Раде я извади от вцепенението. 

Тримата бяха вързали въжето на кръст върху шахтата и я гледаха с очакване. 

-    Къде? 
-    Е, па, доле! – додаде Пецата. – Ти си първа, докторке, че си лека, ние след тебе и продължаваме. 

Димитрина нямаше време да се превзема. Закачи се за въжето и се остави да бъде спусната на долното ниво. То се оказа само на няколко метра под тях. След нея спуснаха чантата й и после мъжете слязоха един по един. Оставиха въжето, за всеки случай. 

-    А сега накъде? 
-    Сега, госпожа, требе много да се вика! – обади се Раде и започна да вика с цяло гърло: - Еееееееей! Има ли некоооооой? 

Другите мъже последваха примера му и след малко галериите около тях кънтяха от гласовете им. Те изчакаха да заглъхне ехото, докато Здравко проверяваше къде се намират по чертежа. 

-    Насам сме! 

Той посочи една тъмна галерия, където таванът беше надвиснал застрашително. 

-    Няма ли да се срути ако викате? – попита Димитрина притеснено. 
-    Нема, нема! Еееееей! Има ли некоооооой? – провикна се отново Раде. 

Ехото заглъхна и те тъкмо щяха да се преместят малко, когато отнякъде се чу вик:

-    Помоооооощ! Тука смееееее! 
-    Еееееей! – подвикнаха мъжете в един глас. 
-    Помооооощ! – отговори хор гласове отнякъде. 

Те се преместиха още няколко метра нататък и подвикнаха. Звукът се усилваше. Така подвикваха на всяко разклонение на галериите. Димитрина вървеше след тях и си мислеше, че това прилича на свещенодействие. Да намериш игла в купа сено. Мъжете продължиха да подвикват така, докато гласовете не започнаха да се чуват като че ли от съседната стая. С приближаването обаче, Здравко ставаше все по-намусен и накрая вдигна ръка. 

-    Мамата си еба, момчета! – изръмжа той. – Залело ги е! 

Димитрина също чуваше глухото бучене и когато най-накрая достигнаха до края на коридора, все още не спирайки да подвикват, групата спря като поразена. Момчетата стояха на някаква площадка. Бяха три и на светлината на фенерите не изглеждаха на повече от петнайсет. Едното беше подпряно на купчина камъни и издаваше звук. Другите се зарадваха, когато ги видяха. Димитрина ги огледа – на светлината на фенера виждаше охлузвания по двамата младежи, но нищо сериозно. 
Между двете групи обаче бучеше мътна и бърза река, широка около четири метра. 

-    Какво е... това? – попита Димитрина и се втренчи във водата. 

На светлината на фенера изглеждаше черно-кафява. 

-    Водата е пробила тавана на долната галерия, ей т’ва е станало, госпожа – обади се Раде мрачно. 
-    Беше си така още като ни затрупа! – провикна се едното от момчетата от другата страна. 
-    Моля ви се, изкарайте ни от тука! – додаде другото. 
-    Спокойно деца, ще ви спасим! – отговори Димитрина машинално, но после осъзна, че тук не ставаше дума просто за това да закърпи някого или да го върне в съзнание. 

Нямаше представа как може да върне децата от другата страна на подземната река. А трябваше, при това бързо, защото видя как само за няколко минути нивото на водата се покачи с цяла педя. Отначало си помисли, че й се привижда заради светлината на фенерчетата, обаче когато педите станаха две, с ужас разбра, че инженерът е сбъркал. Не са имали изобщо един час. Имали са само минути и бяха загубили ценно време в спорове горе. 

-    Момчета, здрави ли сте? – викна им Пецата. 
-    Здрави сме, чичо, само ни изкарайте от тука! – обади се едното, по-едрото от тях.
-    Има ли около вазе големи камънье? 
-    Има? 
-    Държи! 

Той хърли намотано въже. Двете момчета го уловиха. 

-    Вържете го здраво за най-големия камък, де го видите. Здраво да е! Айде! 

Момчетата се засуетиха и изчезнаха нанякъде. След малко въжето се опъна и те се върнаха доволни. 

-    Края пазите ли? – попита ги Здравко строго. 

По-едрото от двете гордо показа няколко метра въже. 

-    А сега вие опъвате и ние че опъваме! – обади се Раде и изчезна обратно в галерията, от която бяха дошли. 

Въжето от тяхната страна също се опъна. 

-    Айде, докторке, хем ти се пада, хем ти е ред – каза Здравко и й махна да се приближи.

Димитрина се поколеба, но Раде допълни:

-    Некой требе да мине, а ти от сите си най-лека. Че те удържиме! На ти те това, за них! 

Той увеси на врата й едно въже и няколко карабинера. 

-    Закачай се, ние тука опъваме! – додаде и Пецата. 

Димитрина направи каквото й казаха и започна да се придърпва по въжето сантиметър по сантиметър. Черната вода бучеше под нея и когато по средата на реката въжето се огъна надолу под тежестта й, тя изпищя. Залюля се за момент, но подвикванията от двете страни я върнаха към целта. Да помогне, да спаси живот. Затова беше тук. Жената стисна зъби и някак се добра до другата страна. Падна на скалата на лакти и колене и й идеше да целува камъка. 

-    А сега се откачай и си оправяй болния! – провикна се Здравко. – А вие да не пущате, ей! 
Димитрина се откачи и коленичи над момчето, което беше в полусъзнание. Светна с фенерчето си и видя, че цялата му глава беше в кръв. 
-    Боли! – простена то. 
-    Ударил си си главата – отговори тя и започна да проверява с фенерчето за други наранявания. 

На мъждивата светлина не виждаше друго, така че се зае набързо да го превърже. Момчето започна да стене и да хленчи, но строг глас над рамото й го стресна:

-    Я трай! Ти мъж ли си или баба? 

Здравко коленичи до нея и започна да опипва ръцете и краката на момчето. 

-    Не се е потрошил, докторке – усмихна й се той, - само си е треснал кухата кратуна. Ще го закърпиш ли да го носим горе? 
-    Подхвани го под мишниците! – нареди тя и мъжът изпълни нареждането.

Момчето видимо имаше сътресение, защото не спираше да говори колко му е лошо и как му се вие свят. В други ситуации, Димитрина би забранила изобщо да го местят, но докато работеше, нивото на водата се беше покачило с още две педи и още малко и щеше да започне да залива площадката, на която се намираха. Жената провери зениците му – реагираха, но слабо. 

-    Можеш ли да се изправиш ако те подкрепяме? – попита тя и задържа тампон напоен с амоняк под носа му за да го върне в съзнание. 
-    Не... не знам! – отговори момчето и я погледна умолително. – Лелче, аз нищо...
-    После че те дерем – скръцна със зъби Здравко и се обърна към другите двама: - айде, един да се овърже и да минава от другата страна! 

Те се спогледаха неразбиращо.

-    Айде, бре, немаме цел ден! – скара им се той и не след дълго по-дребното от момчетата вече се придвижваже по въжето.

За разлика от Димитрина, на него му се получаваше доста по-бързо и ловко, все едно цял живот това е правил. Лекарката си спомни как едно време и тя се премяташе на успоредката. А сега едно елементарно преминаване по въжето и вече беше проблем. Тя погледна към водата, чието бучене се усилваше.

 
-    Лошо, докторке, лошо! – каза Здравко, явно проследил погледа й.
-    Нямаме много време, нали?
-    Минути. Десетина, двайсе. Максимум! 

Междувременно, момчето беше минало от другата страна. 

-    Айде, докторке, ти си! 

Здравко я хвана за лакътя и я изправи на крака. Завърза чантата й за гърба й с парче от въжето. 

-    Трябва да остана при болния! – възрази тя. – Ти нищо не...
-    Нищо нема да му стане, а ти тука не моеш да държиш въжето – отговори й мъжът и преди да се усети я беше закачил на въжето и я беше бутнал над водата. 

Оттам нататък вече нямаше избор освен да се придвижи до другата страна. Едната ръка пред другата, едната пред другата. Карабинерът, за който беше закачена на въжето се плъзгаше леко по него. Този път не направи грешката да погледне надолу и нещата минаха далеч по-гладко. Когато отиде от другата страна видя как Здравко каза нещо на другото момче и двамата някак овързаха ранения за гърба му. Вместо да тръгне той обаче, първо тръгна момчето. 

-    Какви ги вършиш, бе, идиот? – обади се Пацо.
-    Как си требе е сичко! – викна Здравко от другата страна и посочи момчето, което беше вързано за гърба му. – Ние тука сме двама, че го удържиме! Айде момче, давай! 

Момчето нещо се поколеба, но един ритник отзад му даде начален тласък и го изпрати по средата на въжето. След това, с малко подвиквания от страна на групичката и се оказа от другата страна. 

-    А сега държете здравата, да не ни опущите! – викна Здравко и сам се залови за въжето.

От другата страна опъваха всички, дори и Димитрина, която пуснаха на самия край. Здравко пусна въжето и се закачи с карабинера а след това се засили и скочи. Въжето се огъна под тежестта му, а момчето привързано за гърба му изстена. Той не реагира, а започна бавно да се придвижва напред. Колкото повече се приближаваше до останалите обаче, толкова по-близо до водата беше. Нивото й беше започнало стремително за се покачва и площадката, на която стояха момчетата допреди малко вече беше под педя вода. Тази на която стояха останалите беше на около метър над нивото на водата. Обаче въжето се отпускаше все повече към водата. Здравко се опита да се забърза, но носеше двойна тежест, така че не беше лесно. 

Когато беше само на метър от другите, въжето рязко се опъна и след това падна във водата. Здравко и момчето вързано за гърба му паднаха с плясък и вик в подземната река. 

-    Държи се! – викна Раде. – Здравко! 
-    Теглиме те! Айде момчета! – изкомандва Пацо. 

Здравко се беше хванал за самия край на въжето, който се беше изхлузил през карабинера и беше вече на няколко метра след тях. Течението беше наистина много силно и дърпаше и него и момчето вън от галерията, незнайно къде. Всички се наредиха във верига и започнаха да ги дърпат на тласъци. Димитрина също теглеше, макар и последна, но се опитваше да помогне с каквото може. Здравко също се опитваше да се набере по въжето, но след един-две неуспешни опита, когато благодарение на силното течение за малко да изпусне спасителния му край, се предаде и се остави да бъде теглен. 

За няколко мъчителни минути нивото на водата се покачи с още половин метър, но Здравко и момчето, мокри до кости и изплашени, дишаха тежко на скалата до останалите. Отне време на останалите мъже да навият въжето и да развържат другаря си. Димитрина провери дали имат някакви наранявания. На Здравко май нищо му нямаше, а момчето само се беше нагълтало с вода. Раде и Пацо й помогнаха да го извърти настрана и да го накара да изкашля погълнатата вода. 

След това направиха нещо като импровизирана носилка от насновани въжета и потеглиха по обратния път през галериите. Здравко, макар и мокър и безкрайно уморен, както се виждаше по пълната липса на псуване, успя по изключително заобиколен път да ги върне обратно при дупката, през която ги бяха спуснали. На никого не му се говореше. Момчетата бяха пребледнели от ужас, мъжете бяха навъсени и видимо притеснени. Димитрина беше потресена. Сигурно всеки друг на мястото на тези хора би се отказал още при първото препятствие. Те обаче бяха направили невъзможното. Нейната роля нямаше да има кой знае какво значение ако не бяха те да я прехвърлят до момчетата и после да изтеглят всички. Винаги си беше мислила, че има благородна професия, но не беше допускала, че може да има и друг вид благородство. Тя даваше от времето и съня си за да спаси живот. Тези мъже днес бяха рискували живота си за други. 

Гледаха да вървят бързо, защото бученето на водата ги преследваше, така че никой нямаше време да обсъжда действията си, камо ли пък да благодари. Димитрина си спомни за прогнозата на инженера и се зачуди колко ли време беше минало, откакто ги бяха спуснали? Така и не придоби навика да носи часовник. В операционната важното беше само да спасиш човека, а колко време си стоял на крак, беше без значение. 

Сега обаче времето беше против тях, така че бързаха колкото сили имат. Наложи се обаче да спират на няколко пъти, докато Димитрина успее да върне раненото момче в съзнание. Не биваше да припада, под никакъв предлог. Гледаше да работи бързо, но въпреки това чуваше бученето на водата зад тях. Галериите се пълнеха. Молеше се само да стигнат навреме. 

.............................

На повърхността вече ги чакаха и в момента, в който подръпнаха въжето, долу беше спусната носилка. Някак си бяха успели да разширят отвора и дори долу се виждаше късче светлина. Раненото момче беше качено първо, а после и приятелите му. Последва ги Димитрина и лекарската й чанта, а накрая тримата мъже. 

На повърхността се бяха събрали много хора, дори се виждаше линейка на „Бърза помощ“. Лекарите вече преглеждаха момчетата. Раненият беше вече на носилка до дупката и над него се беше надвесил един медик. 

Една патрулка пък беше паркирана малко по-назад и се виждаха няколко униформени, които пушеха лениво подпрени на капака на колата. Беше спряло да вали, но багерът не спираше да рови и да вади нови и нови камъни. 

Директорът Гелев ги посрещна едва ли не с отворени обятия. 

-    Вече ви бяхме отписали! – каза той. – Къде се забавихте толкова?
-    Долу е река, шефе! – обади се Раде и тръгна да сваля въжетата от себе си. 
-    Едва не ни удави! – обади се и Здравко. – Некой се е чесал, докато е правил сметките! – последва леден поглед към инженера. 
-    Той е герой! Спаси ме! – обади се раненото момче и посочи Здравко. 
-    А, герой, нищо особено! – махна с ръка мъжът и се ухили. 

Полицаите също се приближиха. 

-    Научихме, че тук е имало инцидент – обърна се по-възрастният от тях към директора. 
Димитрина се опита да познае кой е по-старши, но не разбираше нищо от чертичките по пагоните им. 
-    Може и така да се каже. Обаче както виждате, се справихме сами – гласеше отговорът.

 
По-младият полицай коленичи до носилката и игнорира намусената физиономия на лекаря. 

-    Ей, защо се завряхте в рудника? – попита той и разтърси момчето. 

То изстена, а лекарят от „Бърза помощ“ и Димитрина се обадиха в един глас:

-    Има мозъчно сътресение, не го пипайте! 
-    Тцъ, тцъ! – младият полицай стана и погледна раненото момче и приятелите му презрително. – Толкова зор за три циганета! 

Димитрина чак сега забеляза, че и трите момчета са мургави. Тъмни коси, тъмни очи, слаби и с вехти дрехи, сега целите в кал след приключението в мините. Под земята изобщо не беше обърнала внимание. За нея бяха просто деца, които имат нужда от нея. Хвърли поглед към Здравко, Раде и Пацо и видя, че и те изглеждат леко учудени. Явно като нея не бяха обърнали внимание. А и какво значение имаше? 

-    Това са деца – почувства се длъжна да отговори тя. – Цигани, българи, все са деца! 
-    А ние направихме каквото трябваше – подкрепи я Раде. 

Директорът Гелев се обърна към едно от по-леко пострадалите момчета. Лекарите бяха сложили лепенка над едната му вежда и изглеждаше доста омърлушен, но иначе нищо му нямаше. 

-    Ей, момче! – подвикна той. – Я ела насам! 

Момчето наистина се приближи плахо към групата. 

-    Я кажи сега, за чий слязохте долу? – попита Гелев строго. – Ама честно ми кажи! 

Детето, не беше на повече от шестнайсет, сега на Димитрина й стана ясно като бял ден, хвърли тъжен поглед към дупката, от която ги бяха изтеглили. 

-    За кюмюр, чичо! Да се грееме! 
-    Къде ще се грееш, бе! – преди Димитрина да успее да реагира, Раде заши един шамар зад врата на младежа. – Там няма никакъв кюмюр вече! 
-    Мама ни прати да търсиме! – обади се другото момче и се приближи към тях.

Него лекарите бяха украсили с превръзка през врата. То нямаше повече от четиринадесет, поне така изглеждаше на дневна светлина. 

-    А не ви ли мина през ум, че може да ви затрупат скалите? – продължи да нарежда директорът. – Знаете ли в каква беля ни вкарахте всички? 
-    Чичо, мама ни наплаши, че яко няма кюмюр, няма ядене и че ни бие с гьостерицата – обади се по-малкото момче. 

Групата възрастни избухна в смях. Явно тази фраза беше освободила напрежението у всички. Колко трябваше да се страхуват от майка си, за да са склонни да влязат в страшния рудник? 

-    И колко щяхте да вземете? – попита Гелев като се опитваше да звучи строго, но вече се усмихваше. 
-    Три раници, чичо – отговори по-малкото момче. – Само три – добави то, все едно това е смекчаващо вината обстоятелство.
-    Да ви имам идеите! – изръмжа Раде и започна да сваля въжетата от себе си. 

Полицаите започнаха да снемат показания, а Димитрина, когато най-накрая се освободи от въжетата и й поляха вода да се измие, се присъедини към колегите си от „Бърза помощ“ с информация за първоначалното състояние на момчето. Оказа се, че трите деца, Цветелин, Серафим и Младен, както се представиха, са братя, на 16, 14 и 17 години. Раненият беше Серафим, на 16. Гелев ги мъмри известно време и се закани да си поговори с родителите им надълго и нашироко. Полицаите направиха още няколко неприятни коментара, но лошите погледи, които си спечелиха от миньорите и лекарите им дадоха да се разбере, че тая тема няма да се обсъжда. 

Минаваше четири следобед, когато Димитрина се друсаше по обратния път към къщи, в друга уазка с друг шофьор този път. Случилото се й се виждаше като сън. Едно нещо обаче не излизаше от съзнанието й – колко малко струваха три човешки живота. Три момчета за малко не се бяха удавили в рудника. Един мъж също за малко не се удави, докато се опитваше да ги спаси. Всички можеха да загинат там долу, до последната минута преди да стигнат спасителното въже, което да ги отведе на повърхността. И за какво беше всичко? За три раници кюмюр. 

-    Айде, докторке, тука сме! – гласът на шофьора я стресна. 

Бяха пристигнали. Димитрина взе лекарската си чанта и побърза да влезе в двора си. Какво нещо беше животът. Три живота срещу кюмюр. Това не преставаше да се върти в главата й, докато отмиваше мръсотията от рудника от себе си. Когато излезе от банята, нещо й щукна и взе телефона си. Набра номера и зачака:

-    Ало, Наско, маме? – попита тя и усети, че гласът й трепери. 
-    Да, майка ми, какво е станало пак? – отегчено отговори синът й. – Нали знаеш, че съм в офиса в момента! 
-    Да, аз такова... Можете ли да дойдете с... Марчела в събота на обяд? – изстреля Димитрина преди да се усети. 

Досега дума не беше давала да се издума приятелката на сина й да стъпи в дома й преди да е наясно какви са им плановете. А сега... 

-    Двамата с Марчела? – повтори Атанас невярващо от другата страна на линията. 
-    Да, да си поговорим и да се опознаем с момичето – потвърди тя. 

Последва пауза. 

-    Добре, ще дойдем – каза синът й накрая. – Обаче обещай да не дрънкаш за сватби, отговорности и така нататък! 
-    Обещавам, маме! Само да си ми жив и здрав! 
-    Добре, майка ми, до събота! 

Синът и побърза да затвори, а Димитрина се отпусна на леглото в спалнята. 

Нямаше значение с кого и как живее, само да беше жив и здрав. Животът на едно дете струваше много повече от една раница с кюмюр.