Ледената принцеса и парцалената кукла (модерна приказка за илюзиите)
Знаете ли, един ден в коридора намерих пръснати парцали. ,,Остави ги, за боклука са.'', каза мама. Нищо не разбира. Понякога ме нарича ледена принцеса, като леден пулс. Мама наистина нищо не разбира... Тези парчета стар плат имаха своя история, бяха различни. Помолих й се да ми ги даде. От тях тя ми направи кукла... Парцалена кукла... Но си беше моята. Аз я бях създала. Парцалите ме намериха. Не беше от най-красивите, но аз щях да я променя и да й вдъхна живот. Нима не можех? Нима формите не се заглаждаха с времето?
Куклата заживя с мен. В началото я игнорирах. Малко грозноватичка си беше, трябва да призная. После обаче, неусетно, се превърна в един от най-близките ми приятели. Винаги беше до мен, когато бях самотна, когато ми беше тъжно. Караше ме да излизам с другите деца. Споделяше всичко с мен. Каза ми, че и тя се чувства самотна. Повярвах й, защото имах нужда да й вярвам. Парцаливката дори ми обеща да дойде да ме види. Щеше да напусне света на куклите. Разубеждавах я. Щеше да й коства много. А и щеше да стане прекалено реална кукла... Сякаш не беше от парцали, а с чувства. Това не можеше да се случи. Нямаше как да го допусна. Същото щеше да е, като че да откъснеш парче от небето. Къде отива синьото тогава?
Но ето, куклата ми се разпадаше. Ден след ден... Кривата й, изрисувана с бои усмивка се превърна в глупаво изражение. Ръцете й се отпуснаха, сякаш върху тях беше паднал някакъв товар. Чували ли сте как скърцат скелетите на мъртвите есенни листа под подметките на обувките? И моята кукла така... скърцаше... Сякаш нещо стискаше душата й. Тя имаше душа... Попитах я какво й е... Мъчно й било, че не може да е при мен. Май че й повярвах тогава. Бях малка - когато е малък, човек вярва в илюзии. Дали само, когато е малък? Майка ми дали се чудеше какво има отвъд звездите?
Един ден просто я погледнах. Толкова я обичах моята мила кукла от парцали. Най-добрият ми приятел. Тогава една пеперудка влетя през прозореца. Кацна върху главата на парцаливката... Тя се разпадна, рухна... Нищо не остана, освен прашни платчета. Стоях като вцепенена... Какво стана? Една пеперудка разкри истината за цяла илюзия? Толкова малко нещо? Последни звуци... последното, което чувах от нея. Искала да ме предпази. Дори ме защитавала. Аз молих ли я затова? Решила и за мен, че е време да се разделим. От отдавна... пазела го в тайна. Но аз съм била упорита. После замлъкна...
Знаете ли, в края на приказката ледената кралица в мен беше тъжна. Нейната парцалена кукла не се оказа нищо друго освен купчина никому потребни парцали. Дълго го обмислях. Накрая я хвърлих в боклука. Оставих я на мястото, към което винаги беше принадлежала. Моята парцалива кукла... Тогава бях малка. Това беше вчера. Днес не съм принцеса. А ледена кралица. Къде отива боклукът? Отвъд звездите?
© Преследваща северния вятър All rights reserved.
