През 1999 – та година, когато се преместихме с майка ми и брат ми в Кюстендилско, отидохме да живеем в селото на втория ми баща. Двамата с брат ми бързо се окопитихме в новата обстановка и на другата година вече тичахме по чукарите над селото, като две бели циганчета.  Казвам бели циганчета, защото в селото имаше интернат с общежитие за деца от социално слаби семейства. Бяха предимно циганчета от съседни области. Държавата им поемаше храната, дрехите, учебните пособия и всичко необходимо, за да идват на училище. Между тях се мяркаха и двама – трима бели, свестни деца, но попаднали в лоша среда. Те пушеха трева, а когато нямаше трева и листа пушеха, но такива не изкарваха дълго и все ги издирваха по пътищата с училищния рейс. Рядко ги хващаха, но ако ги хванеха, възпитателите ги спукваха от бой и ги държаха под ключ в общежитието.

  И така ние с брат ми вдишвахме тучната зеленина и се изживявахме като господари на гората. Копаехме с корените „миши уши” – така им казваха местните в селото. Когато се запролетеше, всяка събота и неделя, още по росна трева, с брат ми тръгвахме, като същински златотърсачи – с тесли в ръце, катерехме баирите, откривахме зелените билки и ги събирахме в найлонови пликчета. Където пред очите ни изникнеха остри, мъхести листенца, на нас ни се привиждаха стотинки за джобни. Билките губеха тегло, когато се изсушаваха, но сушени ги изкупуваха по-скъпо в пункта за билки. Понякога ги давахме и така – без да сме ги изсушили. Килограмът им дали имаше петдесет стотинки, не помня с точност, защото касиерът се водеше брат ми, а и всички подобни идеи за вадене на допълнителни левчета, бяха негови.

 Цялата работа беше много сладка и една събота, обхождайки, всички вероятни места, на които растяха, попаднахме на непознат път в гората. На места пътят пресичаше тучни ливади; другаде преминаваше в тунели обградени от широколистни гори, тук-там и борчета срещахме; после пътя стана чакълест, стесни се и след един час катерене, се намерихме на върха на подивяла ливада, сгушена в дъбова гора. На слънчевата поляна стърчаха останки от кирпичена къща. Колко пъти влязохме в къщата, само призраците знаят, ако може да се каже, че сме влизали, понеже врата липсваше, а стени имаше тук – там. Единствена, високата пещ в обраслия с треви двор, стоеше здрава и непокътната. Дали заради дългия път до върха, или заради фантазия вповече, когато я видях, на мен ми замириса на дом, на прясно изпечен хляб, а наоколо започнаха да ми се причуват детски гласове и звънци от прибиращи се стада. Особено се почувствах на онова място – и хем притихнах пред миналото, хем ме хвана страх за бъдещето, а като стане така, обикновено на човек му се забива в съзнанието тишината. А тя, като че ли нищо и никаква къща, – ей я, още е пред мен, на счупена паметна плоча прилича. На всичкото отгоре нито гърне с жълтици изровихме от нея, нито радост надникна през окьоравелите прозорци. Временно убежище за горния свят. Дали още си чакаше стопаните и затова така страшно мълчеше, чак въздуха ставаше хладен, като стъпвахме в руините ѝ, докато нейния леден дъх обхващаше малките ни тела от всички страни. Останали бяха в нейните недра само патрони, сечива и разни дреболии, които с брат ми смятахме за ценни, но по-късно отивайки в града до магазина за антики, те се оказваха предмети без цена. Като се прибрахме вечерта, поразпитахме баща ни за къщата. Тимевата къща е това. – Беше казал той, който познаваше и кътните зъби на околностите. Измрели почти всички преди години, останал някакъв пра-пра-внук, да си дири живота из столицата, а очите му никога не погледнали към тая срутина. Че какво ли толкова имаше за гледане, си мисля сега. Там в оная дивотия и принца на Англия да бяха закарали да живее, да обработва градината си и да се посвети на земята, много скоро сам той би се превърнал в буца пръст, погълната от същата тази земя. Тогава нито един вестник нямаше да спомене за кончината му. Нито щеше да се вдигне шум, че се е загубил животът на височайша особа. Защото човекът от забравените села, така умираше – тихо и кротко като паднало дърво и после рядко някои от другите дървета, си спомняше за него. Това беше част от непоколебимостта на природата. Просто поредното дърво, посечено от ветровете на годините.  
   Тогава разбира се, ние с брат ми нехаехме за смъртта и с типичната омая на младостта, се реехме в този нов за нас свят, обречени на безкрайни приключения, откривайки през почивните дни, нови и нови занимания в селото, всички свързани с пъпна връв за природата. В неделя вечер обаче, запасени с някоя джобна пара от билките, двайсет лева за седмицата и с ненужни никому спомени, тръгвахме двамата за квартирата в града, където аз учех в гимназия, а брат ми в основното – в 5-ти клас. Автобусът потегляше от селото точно в 19:20 часа и почти винаги беше претъпкан. С нас винаги носехме два сака. Единият – пълен с компоти, манджи и кисело мляко, а другият – с дрехи. До града се стигаше за около 40-50 минути, но зимата се изсипваше сняг до колене и тогава автобус за града нямаше. Затова живеехме на квартира при леля Делка и чичо Тодор – Пожарникаря.
За квартирата разбрахме от Ильо, който живееше в същото село. Той беше брат на хазяина в града. Така се запознахме с бъдещите си хазяи – леля Делка и съпруга ѝ чичо Тодор. Когато първата разбра, че може изкара наем от подземната стаичка, която използваше за мазе, ни се представи за приветлива и мила жена, ухилена до уши и разкриваща почти всичките си криво наредени зъби. Стаята се намираше на метър и нещо под земята. Макар че, не може да се каже, че заживяхме долу като мъртъвци, само беше малко по-студено. Освен това, двете прозорчета мама ги боядиса с млечно бяла боя, но не за да ни напомни, че кърмата ѝ скоро ще секне и сме пред отбиване, а само да придаде на учудените ни лица, малко по-ведър вид. Скоро обаче с брат ми установихме, че най-малко новото ни жилище може да помрачи нашето приключение. Изобщо, тогава с брат ми приемахме всяка промяна за приключение, смятайки, че докато сме двамата, нищо не е в състояние да ни изплаши. Легла, маса, печка „циганско чудо” стар зелен килим, – обзаведохме всичко, дори успях да придам малко цвят с разни вази и картини. За хладилник зимата използвахме външния перваз на прозореца, а хазяинът ни скова етажерки на стените, за учебниците.
   Хазяинът Чичо Тодор изглеждаше висок, приятен мъж, на около 60 години, с прошарени остри коси и кафяви очи. Очи, с които като ни срещнеше, в тях четяхме кроткост и добрина. Все ни питаше, дали имаме нужда от нещо, дали сме добре, имаме ли храна, а на нас с брат ми ни се струваше подозрително, че някой непознат толкова се е загрижил за нас. Той и така се държеше с нас до края – като със свои деца. С течение на времето забелязах, че същото отношение проявяваше към котката, кучето, жена си, съседите, включително и с растенията. За всяка твар, той полагаше грижа, заразяваше с човечност и търпение, които един мнителен организъм, трудно би приел, без преди това да се е убедил многократно в истинността им. Тестуването на търпението на този човек, както установих почти веднага след пристигането ни, се оказа изпит и за нас.
   Къщата беше хубава, голяма и празна. Без приземния етаж, нагоре имаше три етажа. Последният етаж се водеше на девера на леля Делка – Ильо. Илия деверът, от когото разбрахме за стаичката обаче, живееше в нашето село и не искаше да чува за града. Там той ходеше само на пазар. Беше залинял от слънцето, леко мършав, но жилав от ходене, понеже къщето му се намираше съвсем в гората – в северната част на селото и до нея се стигаше, също както и до Тимевата къща – по баир. Нямаше спътница в живота, ако не броим една редовно запретната бутилка във вътрешния джоб на якето му. Той на никой нищо лошо не правеше, живееше почти изолиран, свободолюбив до опиянение, само понякога по засъхналите рани по челото му, разбирахме за неговите злополучни опити да се прибере от кръчмата. Почти дума не можеше човек да изкопчи от неговата уста, но ако успееше, все беше блага или такава за да стане ясно на отсрещния, че и в братските гърди бие благородно сърце. Както споменах вече, той почти не говореше, дори в началото си мислех, че е ням, но имаше очи, които като те погледнат косо, на теб ти става ясно, че вече е преценил мислите ти колко пари струват.
 С Велко – неговия племенник или синът на хазяите се засичахме рядко, защото той беше студент в София, и когато той си тръгваше от къщата, тогава и ние с брат ми пристигахме. Велко обитаваше втория етаж на къщата. Оставаше първият етаж над нас. Там живееха хазаите.
   Леля Делка беше ниска, червенокоса и бъбрива жена на около 55 години. Дори и в топли дни, на гърба си носеше винаги шушляков елек, закриващ нейните едри задни части. Върху топчестото ѝ прекомерно червено лице, две настръхнали вежди пазеха сянка на очите ѝ, които пък приличаха на черни бобени зърна. Тези бобени зърна, колкото и пъти да съм се вглеждала в тях, издаваха насмешливия тон на мислите ѝ. Ако обаче, да кажем, същите бобчета примигваха срещу съседката, която въртеше бара в съседната сграда, насмешката на хазяйката се превръщаше в лицемерно почитание и беше истинско забавление за мен, да я наблюдавам през прозореца – на метър и половина под земята, как прави гримаси и изведнъж става веща по всякакви въпроси. И сега може би, разказът ми за хазяйката щеше да свърши, ако неприятните проявления на тази жена се изчерпваха с нейната неискреност.
– Къде ги изхарчи бре, простак неден? Глупак! Пу! Как не те е срам? Ей! В гроба ще ме вкараш, бре! Колко пъти да се разправям с тебе, бре? Нали  ми обеща, бре? 
Цяла плеяда от словесни обиди и плюнки, се сипеше на талази от пронизителния глас на леля Делка. Стъпките ѝ шареха ту напред, ту назад над главата ми, придружени от шум на течаща вода и тракане на чинии. Представях си бобчетата как са изскочили срещу хазяина, а той не знае как да ѝ запуши устата и мълчи. Гласът му не се чуваше в началото на атаката никога, но леля Делка не спираше да го хока, все едно той за нея бе малко дете. Тя беше от ония жени, за които силата на гласа и каканиженето не прекратяваха, дори ако обстрелвания обект вече беше избягал в градината. Със същата настойчивост, леля Делка имаше способността да извади извън опаковката и всички охлюви, плъзнали под терасата ѝ, като всеки сам доброволно би напуснал любимата си къща. Но хазяинът беше воин. Поемаше всяка нейна обида с гърди. Нямаше в него и съмнение за дезертьорски порив. Той я изслушаше стоически и отговаряше само в случай, че тя насочи нападките си към семейството му, а именно неговият единствен останал – брат Ильо. Тогава чичо Тодор, прозрял за сетен път най-лошата ѝ същност, казваше с уморен глас:
– Само за пари мислиш ма, Делке. Само пари са ти в главата.
После веднага съжаляваше, защото настървението на леля Делка се наплюнчваше двойно по нейната уста. Той понасяше още един щурм с обвинения, натяквания и всичко, което може да роди женската лошотия. В редки случаи, чичо Тодор излизаше на двора да копае градината. Тогава брат ми се втурваше да му помага и двамата обръщаха за шепа време целия двор. След тях се спускаше и леля Делка. Малките ѝ крачка обути в медицински чехли, застъргваха покрай прозореца, после чувах гласа ѝ – весел, жизнен, като на девойка. Тя се впускаше в разговор за туршии с другата съседка отсреща – учителката по математика, провесила дългата си залиняла плитка от терасата на втория етаж:
-       Е, па, слагам моркови, разбира се. Капии също. Много хубава става. – Дочувах аз.
 После се водеха разбори за житейските катаклизми на техни общи познати и бивши съседи. Леля Делка току подскачаше учудена от съобщаването за развода на еди кой си, едва прикрила доволството си, че е създала хубаво и здраво семейство, ту малката ѝ уста разгъваше зъби пред разказите на съседката за новородената ѝ внучка. Цяла палитра от емоции излъчваше хазяйката. Нейната червена коса, повече приличаща на паяжина от медена тел, служеща за електропроводник, разпръскваше тези емоции като ток, де що свари. Минаваха тези емоции през стени и през огради, разпръскваха птиците накацали по жиците пред къщата ѝ и сякаш никой не бе в състояние да дръпне щепсела, та за малко да се смири и да погледне на своя живот и съжителство с чичо Тодор, като на крепък дар от съдбата. За него тя говореше със съседката с пренебрежение.
-        Ам‘, отде да знам къде е, пак е хванал пътищата. Нали го знаеш каква е хаймана. Толкова работа имам, а няма кой да ми помогне,
А учителката се подсмихваше отсреща благосклонно, защото тя отдавна се беше научила да разпознава семето на истината, в класната стая на живота.
Истината и нас не подмина. Тя дойде уж случайно на един обяд, когато с брат ми щяхме да си пържим картофи, а чичо Тодор влезе в стаята, за да извади от пералнята прането си. Не знам как се беше случило така, че пералнята им беше останала в нашата стая. При нанасянето така си и остана докрай, понеже не ни пречеше, а на нея хазяите перяха предимно, когато си бяхме на село. Тогава, в онзи същия ден, хазяина ни видя, че се готвим да си пържим картофи и взе че донесе техния фритюрник.
-       Махнете го тоя тиган, картофите се пържат по-бързо и лесно във фритюрник – каза той, остави уреда на масата, включи го, а помургавялото му лице изпълни въздуха в стаята с топлина.
Погледнахме към това чудо на техниката. Фритюрник. Погледнахме и кадифените ръце поставени на него. Белезите им издаваха, че не е използвал гърбовете на другарите си за брони. Спокойният му глас се разстели към ушите ни. Виждали бяхме по закусвалните как пълнят хамбургерите с току-що извадени от същите уреди – пържени картофки, а после ги заливат с кетчуп и майонеза и бяхме опитвали вкуса им. Вярно, не можеше да му се отрече на хазяина, по вкусни някак ставаха, но въпреки че бяхме гладни и едва възпирахме лигите си, с брат ми отлично знаехме правилото: с къщата, уредите, покъщнината, мебелите, дори с паяжините и паяците в ъглите се разпорежда не той, а само и единствено – леля Делка. А това да приемем от хазяина нещо на хазяйката, значеше в детските ни глави само едно: беля!
Разбира се водени от спомените за скандалите, веднага отказахме. И двамата с брат ми въртяхме глави, кокорехме очи, спорехме, показахме нашия хубав зелен, също и дълбок тиган. Но чичо Тодор беше непреклонен. Как така той ще има хубав уред и няма да го сподели с квартирантите, а ще ги остави да пържат картофи в обикновен тиган?!
-       А, не! – настояваше той – Хубава работа! Какво толкова има? Използвайте го. Хайде, всеки момент ще загрее олиото, слагайте ги. После само го оставете горе до стълбите, та да се сетя да го прибера.
И така ние с брат ми, решили, че сме неспособни да устоим на предложеното, ядохме с охотата на богове, сочни, пържени картофи приготвени на фритюрника на леля Делка. Мисля, че вкусът на тези картофи никое дете не би забравило. По-различни бяха някак, не само заради вкусовите си качества и заради хрупкавата коричка, но и заради качеството им на забранено добро. Сдъвквахме го с блаженство, ръководени от човешки глад, но и се поглеждахме виновно като крадци, домогнали се до нещо чуждо.
И така това чуждото пламна като прегорял кабел още същата вечер. Този път обаче, в пожара горе горяха нашите глави, споменавани като ония двамата копелдаци и така силно споменавани, че  да няма и съмнение, че ще гръмне в ушите ни, за да ни изплаши хубавичко. Явно леля Делка беше заварила фритюрника пред вратата си, преди нейният съпруг.
-       Какви деца бре, Тодоре? Да не си ги взел да ги осиновяваш? Копелдаци недни! Ей сега ще сляза и ще видиш какво ще ги направя!
Чу се тропот. Нямаше как да не разпознаем малките остри пети на хазяйката. Те сякаш риеха пъргаво по пода от яд и се готвеха да преминат през вратата. С брат ми се спогледахме. Вече нямахме съмнение, че радостта от картофките търсеше своето наказание.
Фритюрникът – това, фритюрникът –онова! Хвръкнаха ни главите и на чичо Тодор покрай нашите – мислехме си с брат ми, ей сега ще ни изгони и няма къде да отидем. Не беше толкова лесно да се намери квартира само с една стая, защото за по-висок наем нямаше и двамата ни родителите ни да стигнат да плащат. Стъпките тъкмо спряха до нейната врата на първия етаж, отварянето ѝ освободи гласа на хазяйката и той вече без прегради от стени и врати се спусна заплашително по стълбите към нас. Аз хвърлих един учебник към брат ми да се прави че учи, ако леля Делка влезе да ни иска сметка, но в същия миг чух, че хазяина я спира и ѝ съобщава, че децата нямат вина. Че сам той им е занесъл фритюрника. Настъпи тишина. Сърцето ми се беше качило под брадичката  и като че ли опираше в челюстта ми като чук. Чат-чат-чат. Бях по-голямата от двама ни, а по-големите носят по-голяма отговорност. Какво ще стане сега? – се питах.
-       Ти си им го дал, така ли? Ти ли, бре? – катурна се тишината, а вратата се затвори. – А ти ли ще ми платиш олиото? А? Голям чорбаджия се извъди, а? Забрави, какъв голтак те взех! – Чичо Тодор мълчеше. Чиниите започнаха да се удрят една в друга, ехото закънтя. – Копелдаци недни! Ти какъв си им, бре? Баща ли си им, майка ли си им? Да не си от червения кръст?
На другият ден, когато се върнахме от училище, сякаш всичко беше утихнало, преди да потропа ръката на хазяйката на вратата ни. Сянката ѝ стоеше пред вратата. Изправихме се с брат ми, готови да поемем огнената стихия и в един глас казахме:
-       Да…
Лъхна ни на лук. Тя обикновено така миришеше. Хазяйката отвори вратата и огледа мнително имането си в стаята си. Нейната червена коса изсветля в огнено червено, наелектризира се, а космите започнаха да прозират на светлината идваща от прозореца. Тя впери черните си бобчета към някаква неопределена точка на прозореца, стрелна ни за секунда, а след това пак погледна прозореца и съобщи с вдигнат пръст:
-       Забранявам ви да използвате фритюрника! Ако не ви харесва, ще кажа на вашите да ви събират багажа.
Вратата се затвори, а стъклото на нея подскочи. С брат ми проследихме силуета през гравираното стъкло. Той се размаза, а стъпките отекнаха нагоре по стълбите.
Голям автогол си вкарахме. Така си мислехме. А след този сконфузен случай за известно време и хазяинът се държеше неловко с нас. Сигурно изпитваше неудобство, макар че нямаше вина. Или пък думите на хазяйката му бяха повлияли. Откъде накъде ще бъде добър с нас? Тази доброта обезателно трябваше да бъде хваната навреме, съдена, осъдена и обезглавена. Задължително водеше след себе си неприятности, а ние бяхме нейни съучастници. Неволни или не – ние също заслужавахме наказание. Борбата с доброто продължи до самия му край. Наизуст бях научила, пледоарията срещу него в съдебната зала. То седеше на съдебната скамейка, сложило ръка в ръка, сякаш само да си дава кураж, но изглежда отлично знаеше какво го очаква.  
 Годината беше вече 2000 –та, аз в 10-ти клас и си спомням, че изпитвах срам. Срам от това, че съм се родила в женски род. Че кощунството се изразява в това – как на един мъж му отнемат достойнството, внушавайки му вина, а аз ставам неволен свидетел. Будилник ни беше нейният разпасан речник и след всеки следващ път стояхме с брат ми стъписани и изплашени. Дали пък само на нас не ни се струваха  страшни нейните думи, имаше нещо нездраво, нещо зловещо излизащо от гърлото ѝ, а чичо Тодор сигурно просто бе привикнал с него. Макар че да свикнеш с лошото, да го търпиш, изисква доза себеотрицание и още по-голяма доза мазохизъм. Сигурно я обичаше, защото веднъж не го чух да говори за нея пред други, така както тя говореше за него – с пренебрежение. Обичаше я, защото всичко прощаваше, преглъщаше си гордостта, но ние тайно я намразихме и още повече обикнахме хазяина. В самото начало умирах да разбера какво толкова е направил нейния мъж или какво не е направил, но след последната врява, започнах да оставам с впечатление, че именно неговата добрина е бодилът, който най-много я измъчва. Защо е помогнал на Драгана за дървата, тя няма ли си мъж, защо е дал пари назаем, ами ако не му ги върнат, както и случката с фритюрника. Тя работеше като шивачка, а той вече пенсиониран пожарникар, имаше известно време, когато оставаше на спокойствие в градината. Идваха и негови приятели, слагаше масичка на двора и пиеше с тях кафето си. Те никога не идваха, ако жена му е там. Тогава целият му облик рязко контрастираше с моментите, когато леля Делка беше покрай него. Изглеждаше благ, омиротворен, спокоен.  Но спокойствието не траеше дълго, понеже жена му работеше само по 4 часа и в мига, в който тя хлопнеше вратата и го повикаше, сянка на язвимост надвисваше над челото му.
– За какво му е на Ильо тоя етаж, бре? В гроба ли ще го носи? - нахвърляше се с нови сили леля Делка.
– Абе, стига вече бе, Делке! Нали пак ще е за Велко. Няма да иде при чужди. – поемаше с гръд нападките ѝ чичо Тодор и се опитваше да потуши набъбващия огън в жена си. Колко ли пожара беше угасил, той и колко ли живота беше спасил, а този в собствената си къща, съградена от ръцете на родителите му, не можеше.
– Ей, в гроба ще ме вкарате вие бре, хора! – вайкаше се хазяйката и с писък, повече приличащ на безсилие, отколкото на сила, продължаваше да се вайка. – Кой ти го гарантира това, бре Тодоре? Кой? Аз, докато не видя черно на бяло, че го приписва на Велко, не вярвам!
Единственият Бог на хазяйката – Велко, като че ли тактично отсъстваше, а в негово присъствие, леля Делка се превръщаше в светица. Тогава и нейните страни се изпъстряха със ситни капки кръв, а очите ѝ започваха да блестят от гордост и възхищение, че нейният син няма да е обикновен пожарникар като баща си, а шеф зад бюро, докато жена му също трябва да му се възхищава, също и да готви добре, но не повече от нея, за да не я надмине. Тя ще следи за всичко това, нека само да дойде да живее с Велко и да роди внучета. Трябва и да я почита и уважава, иначе няма да я допусне да припари до прага на дома.  
– Велчо, маме да не мръзнеш там, а? Храниш ли се, а? Ой, миличкия ми, колко си отслабнал! – нареждаше умилена леля Делка.
А Велко беше мълчалив хитрец. Винаги издокаран с маркови дрехи. Стегнат, излъскан, дисциплиниран. Нито се оплакваше, нито страдаше, че не си е вкъщи и още като се върнеше от студентски град, оставяше сака, и набързо се вмъкваше в съседния бар да се порадва на ученичките. Ех, хубави ученички и гимназистки имаше тогава! Коя от коя по изкусителна, а майка му си мечтаеше вече за внучета и се чудеше защо Велчо си няма гадже. Но не смееше той да каже на майка си, дори и да имаше, защото щеше да бъде проучена до девето коляно и ако в някое от това коляно, тя бе подушила от собствената си лисича жилка, мира нямаше да има нито за Велко, нито за възлюбената му.
Така в сръдни и викове изкарахме с леля Делка година и половина. Мълчахме си в дупката с прозорчетата. Свивахме мишите си ушета и нито да си тръгнем, нито да останем. Непоправимото се случи есента, през един четвъртък.
Първо аз се прибрах от училище. Хазяйката ни беше инструктирала, да заключваме портата, на влизане и излизане, но този път вратата зееше широко отворена. После се спуснах надолу по стълбите и тъкмо, когато натиснах дръжката на вратата да вляза в стаята, чух гласа на леля Делка от горния етаж. Тя плачеше с глас, след нея друг женски глас я повтори, извиха още гласове. Усетих присъствието и стъпките на много хора. Стоях в ступор, после плачà продължи. Тръгнах нагоре към входната врата. Огледах се за Чичо Тодор в двора. Нямаше го, но не исках да вярвам, че така ще е завинаги. Срещнах учителката на стълбите. И тя ми каза с едно кимване. Всъщност, само с очи се разбрахме. След малко се прибра и брат ми. Слушахме как вие леля Делка от горния етаж, оплаква мъжа си и заедно с нея заплакахме и ние. Оплаквачките една след друга, пискаха, задаваха въпроси на мъртвеца, разтрисаха се от хлипове, после утихваха за малко. Друга до тях нареждаше. По-страшно беше само да го чуваме. Скърбяха всички съседи. С брат ми не се качихме. Тогава не знаехме, че мъртвите не са страшни. На другия ден го погребаха.
   След около месец, леля Делка ни намекна, че наема, който плащаме вече не отговаря на потребностите ѝ на вдовица.. Така хазяйката остана да живее сама в голямата къща. 
  През 2020-та, аз вече отдавна завършила, обикалях из покрайнините на онова селце, припомняйки си всяка пътечка, баир и долчинка, където бяха вдигали прах  протритите ни подметки. Сега усетих тишината  поразително зловеща. Бях изоставила селото и не се бях връщала от пет години.
Почти всички къщи чакаха празни и изоставени. Двете кафенета и магазина, където се събирахме с другите деца, отдавна бяха затворени. Минаваше само един микробус с хранителни стоки, за да обслужи двайсетината останали в селото.
Тогава съвсем случайно разбрах, че през 2018- та година, Ильо  деверът, закъсал със здравето. Леля Делка била принудена да го вземе в къщата в града, за да се грижи за него. Обаче нейната грижа стигала до там, че го заключвала горе на етажа и не му давала да си подаде носа навън. И как да му даде, като той колкото и мълчалив да е, нямало да премълчи пред хората лошотията ѝ, този път насочена срещу него. Велко – съучастник на майка си, вече началник на пожарната, но все още неженен, дали го е малтретирал, такива бяха слуховете, но никой не знаеше със сигурност. Знаеше се само, че е помагал на майка си да държат в затвора на наследството – Ильо. Ильо израснал на село, свободолюбив човек, сега бил принуден да стои по цял ден затворен, уж че бил много болен. Болестта му обаче в един момент избила на лудост. Заплашвал, че ще препише етажа на първия срещнат. Това разклатило из основи леля Делка и тя си обещала, да не допусне крака на девера, да стъпи навън. Само че един ден, само той си знае как,  избягал. Хукнал по улицата като подивял. Хванал рейса за село. В селската кръчма поседял малко, обърнал две ракии и се прибрал в къщето си. Обесил се на ореха в градината.
Паметник на непреклонността ли е станал  орехът, или на свободата, никой не знае. Не знаеха и няколкото останали живи в онова забравено село. Те го изпратили до гроба му, а после ми разказаха за тъжния край на неговия път.
Къщето на Ильо е още там. Чака го пак да влезе в нея, а токовете на обувките му да потропат конвулсивно по дървения под.
Тогава се сетих за срутената къща на Тиме. Беше с непокътната пещ. Миришеше на дом и на печен хляб.
 Макар че, не открихме нищо ценно в нея.