И днес, както всяка сутрин включих компютъра, за да мога докато си пия кафето да проверя съобщенията си в мрежата. Влизам в Мрежата  и първото, което чета е  -

Музата ми, преди дни поиска отпуска.

Няма как, ще трябва да я пусна.

Като причина изтъкна Великите пости,

била понапълняла, изглеждала отпусната.

Ще ходи на фитнес, в гората ще тича,

ще хапва салати и лека храна,

на Анджелина Джоли иска да заприлича

и да свали десетина кила.

- Дааа, - казах си – колега, и ти си го закъсал като мен.  Тя и моята муза поиска преди дни отпуска. Пуснах я, как да я задържа? Ми то муза, можеш ли да я вържеш, а и я... разбирам, близо година е неотлъчно  до  мен и шепти ли, шепти... То за това съм продуктивна в римите, че не е спряла да ги реди. Ама струват ли, или не... това е друг въпрос. Стихосбирка май няма  да издадем, известна няма да стана, ама на, изливам си душата в Нета. И ми е добре. Някои дори харесват писанията ми.

Всъщност като се замисля,  аз май не Муза имам, а Муз. Защо си мисля така ли? Как да ви обясня - кръжи наоколо, понякога се закача с мен, а друг пък, когато съм тъжна, сякаш ме гушва  и ми шепне – „спокойно всичко ще е наред...” А понякога ме „чеше” по главата. Смешно ви е  и се чудите как  ме „чеше” по главата ли? Нали ги знаете онези „чесалки”, с които ако сам я използваш  се почесваш, но ако някой друг я хване – настръхваш. Е, от него настръхвам, цялата понякога.

 И толкова стихчета за любовта съм написала... То не беше "Целуни ме...", "Докосни ме..." не няма начин – моята Муза, всъщност е Муз. Сигурна съм вече в това. Та преди няколко дена ми прошепна, че има нужда от почивка.  „Доообре!” – казвам му  – „Така да бъде!”.  Ама малко ме жегна, че е тръгнал да почива без мен.

Първо си помислих, че трябва да ревнувам. Ами да, Муз на почивка без поетесата... Ами с кой ще  е тогава? Може би с някоя Муза. Леле колега, леле Дидо... Представи си , че твоята Муза и моят Муз сега почиват заедно? Е сега я загазихме с теб...

Замисля ли се обаче се сещам, че най-хубавите неща, които съм писала, са били когато или съм била нещастна или много щастлива. И какъв е изводът? Че почна ли да го ревнувам, ще ме усети и ще се появи веднага. Да хване емоцията в стихче и свърши му почивката Значи не бива. Няма да ревнувам. Нито пък ще страдам. Нито ще ми кърви сърцето. Няма. Нека си почине добре.

Следващата мисъл, която ми мина, защо не почиваме заедно.  Сигурно щяхме да си прекараме много добре... Помислих, помислих... ами да, не може. Как ще почиваме заедно нали пак ще вземе пак да ми шепти в  ухото, примерно -

Утро... Вървя по поляна,

от слънце обляна...

Гората да вляза ме кани –

дървета от слънце огряни...

Не, не, явно така не става.

Питате дали ми  ми липсва? Малко. Ама то е като да ти липсва гората, морето, земята... Обичаш ги, грижиш се за тях, радваш им се... сякаш обичта ти е споделена. И си щастлива. Затова  ми е добре така – спокойна. Без да ревнувам, без да се съмнявам, без да се притеснявам. И знам,  сигурна съм,  че дори през отпуската пак се върти наоколо. Така, за да  знае дали съм добре, че нали ако съм тъжна да напишем нещо хубаво, да не изпуснем момента. Може като се върне да се развълнувам... много?... И да напиша нещо хубаво? За него, моят Муз? Може би... може би...

А сега? Ами сега сме в творческа отпуска и двамата. Но знам, че някоя сутрин ще стана, ще включа компютъра да си прегледам съобщенията  и там, из между тях ще видя нещо, за което ще ми се прииска отново да кажа – „Днес денят ми бе вдъхновен от някой, на когото се възхищавам и на когото искам да приличам...”  И това  ще е моят Муз... или  Муза.

Тогава  ще успея да ви напиша нещо хубаво. Или да ви нарисувам... Няма значение, важното е, че ще имам вдъхновение отново. А сега – довиждане, защото уж е в почивка този Муз, ама пак е наоколо. Поема не ми шепне, но... ами чеши ме отново по главата и аз настръхвам... хихихи... и ме гъделичка...

П.П. Куплетите  за Музата са включени в разказа със съгласието на автора им  Дидо Игнатов, за което му благодаря.