Лилиум
ЛИЛИУМ
Дворът е запустял. Буренясал.
На поляната пред къщата стърчи един лилиум. Крещящо хубав. Ухаещ... но отровен.
Не може да не погледнеш към тоя двор. Хубост!
Отдавна не съм идвал тук. Идвам само като мине зимата и се стопли. Преди не можех да отмина тоя двор. Не можех да не спра. Залепвах се на оградата и свирвах като индианец. Ако не са излезли навън и са някъде из двора или вътре в къщата, излизаха. Първо той, после тя. Широко се усмихва и отваря портата.
- Влизай!
И влизам. Повежда ме. Отляво, отдясно, отпред, навсякъде цветя. В саксии, в тревата, на земята по прозорците, окачени, провиснали, плъзнали. Навсякъде цветя. Отпред до оградата, на зелена полянка е само едно. Крещящо хубаво. Ухаещо. Лилиум.
И не можем да не приклекнем на масичката и да не обърнем по едно кафенце, да не поприказваме за цветя. Тая жена и тоя мъж са по-шантави от мен.
Сега отминавам. Не смея да погледна натам. От оня ден. Подочух нещо. Сега го видях!
И това ми се случи! Да говориш с човек и да не смееш да го погледнеш в лицето.
Няма го. Лицето! Дялано, кърпено, лепено! Зловещи белези. À говори с човек и гледай в това лице. И той избягва да ме гледа. Навел е глава, не вдига очи.
Изви се да припали нова цигара. Страшно лице. Раните зараснали, но белезите са ужасни. Сякла го с ръжен. Грабнала го от огнището и заблъскала, където и видят очите. Насякла главата като зелка. Само се свивал и правил опити с ръце да пази главата. И те насечени.
Дошла пак пияна.
- Парите и приписвай къщата! Парите и къщата!
Опитал се да обяснява, че пари няма, че къщата и без това ще е нейна.
- Няма време. Трябват ни пари да купим кола. Ще продадем къщата.
- Ами аз къде ще живея?
Отговорът е с ръжена. Тя удря, той се свива и пада на земята. Той стене, тя крещи и удря. Крещи и тогава наизлезли комшиите. Налетяла и на тях, но успели да я озаптят. Дошла и полиция.
Та разправят комшиите. Щом се домъкнела от града и започвал бой. Жена му не издържала. Миналата година си отиде от тоя свят. Градината започна да запустява. Напук на всичко, само там на средата на поляната цъфтеше и грееше един лилиум. Чудно красиво цвете. Цъфти и ухае.
Нямали си дете и след години мъка и самота взели отнякъде мъничко, съвсем мъничко бебе. Момиченце. И заживели с него. То станало смисъла на живота им. Мъничко, хубаво, прелестно. И колкото растяло, все по-хубаво ставало.
- Хубаво - вика една от бабите на улицата, ама знае ли човек какво взема. То нали викат, че и куче да вземеш, от сой да е, ама знаеш ли му соя. Казва ли ти някой.
- Хубаво - вика друга, - хубаво, ама колкото хубаво пустото, толкова и урсуз.
- Хубаво - усещам се, че си мърморя и аз. Хубаво като оня лилиум.
Хубав е проклетникът. Хубав, ама отровен.
2009г, сборник-разкази - "Суета"
© Иван Стефанов All rights reserved.
