Литературни записки по хоризонталата - 4
Multi-part work to contents
Мис Ана трепереше от вълнение. Най-накрая беше открила прекрасна метафора – шагренови мисли. Три пъти го повтори на глас и всеки път се възхищаваше все повече. Шагрен. Дори звучи някак тайнствено. В един файл събираше всички епитети, които бе срещала из литературните сайтове – тъмни, притаени, отронени (това с отронените чувства или спомени, или мисли беше много урожайно) и тинтири-минтири. Но никой не беше се сетил за шагренови мисли. Нямаше и шагренови чувства. А устни? Не, не, някак си не върви. Какви ще са тези шагренови устни? Дето се разтягат до безкрайност? Но шагренови мисли? Или чувства? Мисли? Или чувства? Изведнъж, изправена пред поредната дилема, тя провеси нос. Метафората, колкото и оригинална да беше, я оставяше в позата на Мислителя. Чувства? Или мисли? И кое беше първото? Мисли или чувства? Мамка му. А шагренови сънища? Или шагренов блясък? Или да бъде просто заглавие на стихотворение, което още не беше измислила.
– Шагрен – прошепна тя и се огледа боязливо. Ами ако някой вече се е сетил? Така геният, който дремеше кротко в непроницаемата ѝ душевност, щеше да остане непризнат, неусетен и невидим.
– Трябва да го напиша, час по-скоро трябва да го напиша – затюхка се тя.
Изведнъж ѝ просветна. Щеше да се обади на Любомир, маститият поет критик, който я съветваше от време на време и споделяше чат-пат леглото ѝ. След разговор с него тя винаги си тръгваше окрилена. Той я напътстваше, насърчаваше, а понякога с негова помощ виждаше стиховете си отпечатани в една многотиражка.
– Любо, любов моя, зациклих, миличък – изсъска тя в слушалката. – Хайде да се видим на питие, имам оригинална метафора, да, миличък, аз плащам. Да, аз плащам. До следобяд.
Мис Ана целуна слушалката и затътри босите си нозе към банята.
(Следва продължение)
© Валентина Йотова All rights reserved.
