В памет на Елентари.

Посвещавам този разказ на себе си, на Доки, на Филип, на Мамси, на Нинджата и на другите от отвратителния им нов форум, както и на всички останали от нашето интернет поколение, които рано или късно се превръщат във Всезнай...

Ако сте посещавали някакви форуми преди около три години или сте чели коментарите в някой сайт, няма как да не сте го срещали – Всезнай.

Неговото име беше разпръснато из цялата мрежа и десетки потребители признаваха превъзходството му в словесните битки. Където и да влезеш, каквото и да търсиш, все попадаш на познатия аватар – бебе с огромни очила, захапало книга с твърди корици.

Всезнай беше най-активният потребител на девет форума, а коментарите му се срещаха под публикации във всеки по-известен български сайт, без значение от темата. Освен това Всезнай имаше личен блог, в който най-често цитираше знаменити моменти от собствените си постове из мрежата. Фейсбук използваше предимно да популяризира писаните от него неща – вместо истинското си име беше сложил псевдонима си Всезнай, с който беше известен на света, а профилната му снимка открай време беше бебето, което намери с Гугъл.

Постовете на Всезнай се характеризираха с доста хаплив остър език, множество чужди думи и термини и значителен обем. Веднъж, за да засрами някакво момиче с глупав ник, Всезнай изписа три страници във форума им, изпълнени с обиди и направи ужасен психопортрет, базиран на малкото публикации на девойката. Тя никога вече не влезе в този форум и Всезнай побърза да публикува постижението в блога си.

Но той не беше лош с всички. Имаше някои потребители, които харесваше, и правеше всичко по силите си, за да им се подмаже. Не можете да си представите каква възбуда изпитваше всеки път, когато някой се заядеше с простоватия стил на kiFli4ka и с навика ѝ да не слага главни букви. Тогава Всезнай се застъпваше за нея и смазваше натрапника така, че той оставаше безмълвен, а kiFli4ka почти винаги благодареше или поне слагаше усмихната емотиконка.

Друг идол на Всезнай беше Dostoevski87, който изглежда беше прочел всяка книга на света и беше гледал всеки филм, правен някога. И не харесваше нито един от тях. О, колко се забавляваше (и малко завиждаше) Всезнай, докато четеше как Dostoevski87 хули най-новите предложения в киното и литературата. Понякога дори открадваше остроумни реплики, които да използва във форумите, където го нямаше Dostoevski87.

Всезнай не беше безразличен и към потребителката MunLait от любимия му форум за изкуство, която не беше кой знае колко грамотна, нито пък снимките, които публикуваше, бяха така добри, колкото Всезнай (и много други) ги изкарваха, но личните ѝ снимки бяха наистина секси и Всезнай честичко ги разглеждаше от папката, която беше създал, за да ги сваля.

Естествено, намираха се завистници, които, неспособни да се опрат на Всезнайовите аргументи, прибягваха до лични обиди. Казваха му, че няма живот и сигурно не е виждал жена, понеже има над 300 000 мнения (само в един форум). Всезнай знаеше как да им отговори така, че да ги направи да изглеждат глупаво в очите на четящите спора, елегантно намеквайки, че сексуалният му живот е много по-добър от техните. Нещо, което следящите задължителната в почти всеки форум тема за секс, знаеха много добре, понеже Всезнай винаги имаше какво да каже и какво да ги посъветва, когато задаваха въпрос.

Истината обаче беше, че всичката тази информация Всезнай научаваше от форуми и сайтове за полов живот. Самият той, както завистниците се бяха сетили, беше девствен. И то не заради поклащащата се тройна брадичка, покритото с пъпки лице, рядката тънка коса, развалените мръсни зъби, дебелите очила, вечно течащия нос, мръсните уши, миризливите крака, изгърбената фигура, огромните цици, неконтролируемите газове, ужасното заекване или пискливия му момичешки глас. Не беше и заради астмата, която го мъчеше, нито заради литрите пот, които постоянно отделяше, нито заради уродливото му лице – дебелата му физиономия, сплескания нос, кривата уста, разногледите гуреливи очи, изхвръкналото напред чело. Най-малко пък беше заради миниатюрното му пишле, което самият той едва успяваше да намери сред телесата си, когато искаше да мастурбира.

Всъщност, Всезнай никога не беше имал възможност да покаже пишлето си на момиче, нито пък да бъде отрязан от някоя, защото само при вида на някой от женски пол на живо (с изключение на майка му и баба му), изпадаше в паника, потеше се двойно (заради което хората започваха да го питат добре ли е) и не можеше да каже нито една дума. Ако се случеше момичето да погледне към него, Всезнай получаваше пристъпи на астма и на няколко пъти се беше притеснил не на шега, че ще умре.

Истинското му име беше Донко Михайлов, на 26 години от София. Донко живееше с майка си и с 96-годишната си баба, която всяка година се заричаше да умре, но продължаваше да крета насам-натам, обвинявайки всички останали за дълголетието си. Баща му не живееше при тях и Донко, който го мразеше, го виждаше рядко, макар мъжът доста често да идваше вечер при майка му. Той всячески се опитваше да избегне да говори със сина си, което съвсем устройваше Донко.

Училище младежът завърши със среден успех, мразейки всяка секунда от времето, прекарано там. От първия учебен ден до официалното раздаване на дипломите за средно образование, Донко беше малтретиран и обиждан от съучениците си и дори през ума не му мина да иде на абитуриентския си бал, макар да написа надълго и нашироко в един форум как е прекарал и колко глупава традиция са тези балове. Дори си избра една снимка на костюмиран младеж, хванал под ръка едно красиво, но доста разголено момиче, и каза, след като скри лицата им, че това е той със своята дама.

Донко не се и опита да кандидатства някъде, нито пък да си търси работа. Издържаха го майка му и баба му, които получаваха доста големи пенсии – заради някакви политически проблеми или нещо такова.

Донко мразеше живота си, а най-голямото му желание беше да се превърне в някакво виртуално съзнание, което да живее в безкрайния интернет. Интернет беше удобен, сигурен и безопасен. Там всеки беше такъв, какъвто иска да бъде, а не такъв, какъвто го е направила злобната природа. В интернет Донко се превръщаше във Всезнай и хората го обичаха, уважаваха и понякога се страхуваха от него.

Най-добрият му приятел беше компютърката му, наречена MoonLight. Донко мислеше за нея като за жена и я обичаше като майка – истинската му майка, която го ражда в един по-добър свят.

Google пък беше неговото оръжие. Никой друг не можеше да използва търсачката толкова добре. Всеки път, когато срещнеше някъде „Търсих в Гугъл, но не намерих…”, Донко го приемаше като лично предизвикателство и понякога след часове търсене и ровене по сайтове намираше каквото му трябва на човека.

И ето как един обикновен дебеланко, който би предизвикал бунт и в най-здравия стомах, успя да превземе българското интернет пространство. Успя да се превърне във Всезнай. Успя да стане Бог!

Един ден Донко се беше излегнал на дивана в стаята на майка си и нагъваше чипс, а трохите се търкаляха по мазната му брадичка и падаха по дивана, по мръсната му блуза и във врата му. Той гледаше филм – комедия за дебел охранител в мол, който трябва да се пребори с някакви терористи. Донко харесваше филма и често се смееше, но през цялото време търсеше слаби места в сюжета, лоша игра на актьорите или някакви други недостатъци, които да изтъкне във форума преди Dostoevski87.

Донко беше сигурен, че дебелакът накрая ще се събере с готината мацка, което му вдъхваше надежда за самия него. От известно време беше влюбен до уши.

Wittygloom се беше появила във форума на любимото му телевизионно предаване преди няколко седмици, а после засече нейни коментари в официалния сайт на програмата и в общ форум за телевизия. Тя веднага хващаше окото с елегантния си профил – виолетови пеперудки на аватара и виолетово дърво с почти изпопадали листа в подписа. После се виждаше колко грамотно и подредено пише и как перфектно структурира всеки аргумент, дори в най-незначителната тема.

Донко бързо се превъплъти във Всезнай и се включи в диалог с нея, първоначално подбутвайки основите на повечето ѝ твърдения, за да провери доколко е убедена, а след това вкопчвайки се във всяка нейна дума.

Wittygloom винаги отговаряше, прибягваше до сарказъм, но никога не беше злобна и в текстовете си често поставяше емотиконки, най-вече захиленото слънчице. И точно така си я представяше Донко – вечно усмихната, вечно позитивна.

„Външността на човек няма значение – беше написала тя веднъж, - важно е какво има в сърцето му. Важно е какво има в главата му.”

Можеше ли тя да хареса него? Да хареса дебелия и не съвсем красив Донко? Във форума двамата бяха пофлиртували малко, но никой не покани другия на среща, макар че и да беше подела инициативата, Донко имаше готово оправдание. Още не беше готов на тази стъпка, защото Wittygloom познаваше само перфектния Всезнай, но си нямаше и понятие кой е Донко и как изглежда.

Но все пак беше казала, че външността не е важна, нали така? А тя го познаваше вече, макар и не на живо. Знаеше как мисли, знаеше как пише. Не знаеше само как изглежда, но това за нея нямаше значение.

Колко пъти Донко си представяше как ще я срещне. В главата му не беше толкова дебел, колкото твърдяха кантарът и огледалото, пъпките се бяха изчистили и не се потеше толкова много. Нямаше го и гадното заекване. Донко беше облечен в елегантен костюм и държеше букет от розов карамфил – цветя, които изразяваха възхищение от чистата, неподправена красота на получателя си. Всезнай беше намерил това в интернет.

От своя страна Wittygloom, която Донко също не беше виждал, изглеждаше в главата му като MunLait, но облечена във виолетово – любимият ѝ цвят. В представите му тя винаги го оглеждаше от главата до петите, а той казваше с леко извинителен тон: „Е, не съм точно Брад Пит”, на което тя отвръщаше със смях и двамата тръгваха към някое кафе, за да си поговорят. Фантазията продължаваше и всеки път, когато я разиграваше в съзнанието си, Донко приключваше сграбчил мъничкия си пенис с три пръста.

Този път обаче мислите му бяха прекъснати още докато Wittygloom го запознаваше със строгия си богат баща, който ненавиждал всичките ѝ гаджета до сега, но като по чудо страшно много харесва остроумния Донко.

Младежът се закашля силно, а тлъстите му бузи се разтресоха. Той скочи от дивана, при което пакетът с чипса падна на земята и се разсипа. Донко пак опита да изкашля глупавото парче, заседнало в гърлото му, но не можа. След това опита да си поеме въздух, но остра болка раздра трахеята му и почти никакъв кислород не достигна до дробовете. Бавно, като спускането на нощта, паниката изпълни Донко, буквално започвайки от омазнените му дебели пръстчета, минавайки към разтуптяното му сърце и стигайки до парализирания му мозък. Донко осъзна, че се е задавил, а отгоре на всичко усещаше и признаците на астмата, която стягаше дробовете му.

„Ще умра!” помисли си Донко, докато опитваше да изкашля малкото парченце чипс. А беше чел как трябва да постъпи в такава ситуация. Преди време, в един шофьорски форум, Донко беше копирал някаква много подробна статия за опасностите по пътя и там имаше специален раздел какво трябва да направиш, ако парченце храна заседне в гърлото ти, докато караш. Колко жалко, че само беше прегледал набързо статията, преди да я копира.

Донко тръгна към кухнята, вероятно за да опита да прокара парчето с вода, но по пътя се свлече на земята, посинял и с изхвръкнали очи, а пред погледа му хвърчаха милиард пурпурни мушици. Там си и умря.

Три седмици по-късно във форума, който Всезнай посещаваше най-често, някой написа:

„Абе хора къде се запиля тоя всезнаи?”

„Moje da si e nameril jivot :) „ - отвърна друг.

Никой повече не се сети за него.