ЛОВЦИ-3

Панайот беше едричко момче, изобщо не ставаше за център-нападател, но навремето се биеше добре и успя да наложи превъзходството си, вероятно защото нямаше такова. Стоеше пред вратата на противника и чакаше някой да му подаде удобно топка, за да я вкара във вратата. Това беше ролята, приносът му към колективната иначе игра.

- Ей, какъв отбор бяхме! – припомни си той и ме фрасна по рамото. Тези дни ми върви ме млатят точно по лявото рамо. По този повод се сетих за Лазо, нали и той ме беше ударил там, когато ми съобщи новината за новата си длъжност, за бизнеса, който започваше. Казах:

- Помниш ли Лазо?

- Е как да не го помня? Виж какво, аз отдавна вече не съм в квартала, но старите бойни другари няма да забравя никога. Нищо че кривнахте от правия път...

- Не сме кривнали, пътят се оказа крив.

- Айде бе, ти ще кажеш! – Панайот беше наедрял още повече. Преди години си купи или си построи къща в Бояна, сега живееше там със семейството си, не идваше в квартала. Но не ни е забравил, види се. – Какво като зубрехте уроците? В училище ви пишеха шестици, а животът ви написа една голяма двойка. Това е положението!

Може пък да е прав. Вече не играем на фунийки, не ходим на училище, но двойките си ги получаваме редовно. Поне ние с Лазо.

- Какво за Лазо? И той ли е загазил?

- Не, просто се сетих за него – казах и разтрих рамото си. – Той е добре, скоро захвана бизнес.

- А, това е добре! Изненадан съм. Виж го ти, Лазо! Какъв бизнес?

- В областта на хигиената.

- Брей, там добри пари се изкарват, да знаеш! Хубаво се е ориентирал. Но как е станало без партийна подкрепа? Към коя централа е? От коя партия?

- Не, той не се занимава с политика. Не е едър бизнесмен. Наеха го за чистач в тоалетната.

Панайот започна да се смее от сърце. Шкембето му се затресе, същият беше и като малък, по-лесно беше да удари топката с дебелия си корем, отколкото с крака си. Център-нападател, няма що. Лаком за гол, като днешните ни футболисти.

- Неее, ти ме разби направо! Ха-ха-ха! В бизнеса с хигиената значи... Ох, ще ме уморите! Чакай да си почина малко...

Седна на бюрото и се подпря долу в ляво, сигурно някаква болка изпитваше. Обра сълзите си с другата ръка и попита:

- И в коя тоалетна работи? Да не е в кварталната?

- Там, да – потвърдих.

Панайот се поуспокои и каза важно, бавно:

- Обикновено ние, строителите на съвременна България, възлагаме този бизнес на нашите братя по съвест, ромите, те го контролират от време оно. Но очевидно има изключения. Кой знае как се е вредил.

Отворих уста да му кажа, но той махна с ръка:

- Остави! Няма значение. Утре ви искам и двамата в девет часа тук, при мен, в офиса. Имам задача, пари ще печелите, хора ще станете. Чао засега, че имам ангажименти. До утре!

Отидох в миризливия офис на Лазо, той тъкмо излизаше от тоалетната с парцал в ръка, беше си купил гумени цървули, нямаше я папионката, вече си беше свършила работата. Изглеждаше доволен.

- Не мога, брато – каза. – Тъкмо започнах работа, обща смяна съм. Толкова време я търсих тази работа, а сега веднага да се оттеглям... Не върви. Пък и... какво да ти кажа. Този Панайот не е читав човек, знаеш го.

- Не е читав, ама е богат! И знае как се правят пари, за разлика от теб и мен. Няма да си оставяш работата, нека да отидем да видим какво ще ни предложи, после ще решаваме. Става ли?

Лазо се съгласи, на другата сутрин бяхме в офиса на Панайот. Беше точен, посрещна ни бодро, явно бе спал добре, прегърнаха се с Лазо, този път ударът по лявото рамо ми се размина.

- Да караме по същество, че имам задачи да гоня – рече сухо Панайот. – Ето я вашата задача!

Той посочи две купчини в ъгъла на стаята, опаковани с кафява амбалажна хартия и вързани със сезал.

- Това са плакати на нашата партия във връзка с изборите. Има снимки на кандидатите, призиви за гласуване, такива неща, не е ваша работа какво пише, а да ги разлепите. Камък в града да не остане без плакат върху него! Наш, правилен плакат. Ако са ви изпреварили и са лепнали призиви или листовки от друга партия, не ги късайте, толерантни сме, просто залепете нашия плакат върху техния. Това е цивилизовано и най-важното – върши работа! Сега сте ловци на гласове, бъдете вдъхновени, бъдете настървени!

Такъв ловец не бях бил досега.

- Това ли е всичко? – попитах го.

- На първо време.

- Само по камъни ли да лепим? – поинтересува се Лазо и се почеса зад ухото.

- Ей, същия си като навремето! – ухили се Панайот. – Нямам време сега, иначе хубаво щях да си поприказвам с вас, смешни сте ми, като динозаври някакви, експонати. Ама нямам време, пусто да остане. Друг път, ще го измислим някога. Не само по камъни, Лазо, може да лепите върху стълбове, върху коли, по дървета, гари и така нататък. Отвън на масата има два гюма с лепило и баданарки. Взимайте и тръгвайте. Ети ви по сто лева джобни, хванете влака и побързайте.

- Кой влак? – попита пак Лазо.

- Не ви ли казах? Плакатите са за нашия кандидат в съседния град, близо е...

Обясни ни как да стигнем. Оказа се, че Лазо познава града. Панайот ни подсказа, че можел да възложи тази работа и на местното партийно ръководство, но заради нас го правел, да изкараме някой лесен лев.

Лазо се съгласи бързо, неочаквано за мен. Дадохме си сметка, че за един ден ще свършим работата, вече взехме авансово по сто лева, откога не бяхме виждали толкова пари накуп, а приятелят ми след това ще си продължи тоалетния си бизнес, без никой да е усетил отсъствието му.

Бяхме изпуснали влака. Следващият беше след пет часа. Пътнически, ще има да ни тресе, ама няма начин. Автобуси до там не пътували, да не повярваш. Взехме си билети и зачакахме.

- Не става така, братче – викам му. – Пет часа са това, много време е. Давай да ходим да се почерпим някъде, заслужаваме го, така времето ще мине по-бързо!

Като е с пари, което не му се случва често през последните години, Лазо е невероятно сговорчив. До гарата имаше малко ресторантче, евтино, точно като за нас. Виното беше леко, наливно, изветряло, но вкусно и точно според сезона. Имахме пари и за мезе, приказката потръгна, всичко беше идеално.

Взехме една пластмасова бутилка за из път, качихме се във влака, сами бяхме в купето, там я пресушихме. Пътят мина съвсем гладко, дори не го усетихме. Мръкнало беше, като стигнахме. Една олющена лампа висеше над табелата на гарата. Наруших тишината:

- Ти водиш, нали познаваш града.

Лазо се огледа тревожно. Май бяхме пийнали повечко, той изглеждаше така, сякаш оглеждаше Марс, учуден, че там тече вода вместо вино.

- Отдавна беше... Не съм идвал десетина години, нещо се е променило май.

Решихме, че пътят с павета изглежда най-респектиращ и затова вероятно води към центъра на градчето, нали по него може да се движат дори и танкове. Поехме, често си почивахме, по едно време се уморихме, аз направо капнах, седнахме на земята.

- Къде сме според теб? Много време вървяхме.

Лазо се огледа със същия влажен, тъп и тревожен поглед и съобщи:

- Ето, там се белее центърът, на прав път сме, вече сме стигнали.

Слаба богу. Паветата свършиха, изви се макадам, после направо си вървяхме по земята, беше съвсем тъмно. Появиха се първите камъни, започнахме да лепим. Едната купчина плакати я свършихме бързо, но за втората камъните свършиха.

- Трябва да потърсим още места за лепене – установих аз. Изобщо не ми се ходеше вече.

Лазо се опули в тъмното и каза със задоволство:

- Кола!

Как пък я видя! Голяма работа е тоя Лазо, хич не съжалявам, че го взех със себе си. Налепихме и колата, много ни се доспа, полегнахме край една беседка наблизо и бурно, с нетърпение, нахлухме в царството на сънищата. Останаха ни кякакви си десетина плаката, утре щи ги довършим.

Трябва да съм сънувал нещо лошо, заплашително и страшно, я че не съм платил някой данък или сметка, идват да ми спрат тока и водата едновременно, я  тъщата пак ще дохожда на гости – все такива страхотии, които се случват и в царството на сънищата, защото се събудих с вик. В същото време осъзнах, че някой току-що ме беше ритнал яко в гърба. Лазо стоеше изправен над мен, ръцете му бяха хванати здраво отзад, държеше го висок и брадат пастор в черно, намръщен и свиреп. Изправих се полека, слънцето блесна в очите ми, замижах, бях забравил вече какво е да си махмурлия, здравенякът хвана и моите ръце, изви ги и аз се наведох от болка. Видях разкривени прашни обувки, полускрити от черно расо да се приближават към мен.

- Не ви ли е срам от Бога? Страх нямате ли? А?

Човекът, който говореше, имаше дълбок и благ глас. Поуспокоих се малко. Но не задълго, дойде полиция, сложиха ни белезници, натикаха ни в някакъв бял опел и направо в участъка.

Разпитът бе кратък. Заподозрени сме и двамата, че умишлено и в нетрезво състояние сме обругали и осквернили общинското гробище, като сме облепили всички надгробни камъни и плочи с предизборни плакати с надпис: „Станете и гласувайте за мен! Аз съм на ваша страна! Няма да ви подведа!” Освен това по същото време с други плакати, съдържащи призива „Аз съм вашият човек! Гласувайте за мен!”, сме опаковали единствената катафалка в града, като по този начин...

Положението ни се оказа трагично, по-трагично, отколкото предполагахме. Набутаха ни в една килия и тъкмо да обсъдим това, което чухме, защото и двамата не вярвахме, че сме вършели всичко това точно на гробищата, спасението изскочи ядосано през устата на гневен полицай:

- Излизайте от тука, да ви вземат мътните! – отвори шумно вратата.

Избутаха ни и на наше място натикаха други трима.

- Да се благодарите, че сте от различни партии! Не смея да ви оставя в кауша всичките, ще се изтрепете, после аз ще отговарям! – рече началникът на участъка, подписахме нещо и ни пуснаха.

Панайот беше много ядосан, но се контролираше, нали сме приятели от детинство, каза:

- Пуснаха ви, защото нашите отколешни врагове от другата партийна групировка, те са силни в този град, като видели нестандартната ни предизборна политика, побеснели, изпотрошили всички паметници на гробищата, понеже не успели да отлепят плакатите, лепилото ни е първо качество, после пратили трима активисти да строшат катафалката с нашите плакати, и тя яко облепена, направо я помлели, на сол станала...

Спогледахме се. Лазо беше унил, мълчеше гробовно, гледаше настрани, искаше да избяга.

Панайот продължи:

- Вижте, то бива да търсите мъртви души за подкрепа, бива, ама чак пък толкова... Нестандартно сте се отнесли към изпълнението на възложената ви работа, творчески и доста особено. Но в крайна сметка враговете ни го отнесоха. Оказа се, че подходът ви е печеливш, а в партийната борба който печели, взима всичко! Ето ви по още двайсет лева, утре елате за още задачи!

- А, не! – каза решително Лазо. – Аз се връщам в тоалетната!

- Ей, ти веднага подмокри гащите! Още при първия бой с врага!

- И аз се връщам в списанието! - станах, исках да се махна.

Панайот се ядоса.

- Вървете, където искате! Може и да сте творци, може и да не сте глупави, но ще си останете ахмаци! И повече не ме търсете!

По пътя Лазо ме попита:

- Ако ме изгонят от тоалетния бизнес, ще се намери ли местенце за мен в твоето списание?

Въздъхнах.

- То фалира, брато, но за теб – винаги! Гласове не уловихме, току-виж сме хванали гората най-сетне!