Когато си сам, когато си тъжен, аз съм тук. Не страдай и не скърби, а просто се вгледай в живота. Открий своите загърбени мечти. Аз ще те хвана за ръка и ще полетим. По-леки от всякога, по-волни от вятъра. Реем се, толкова млади и диви, с коси разпилени. Ето, бавно настигаме дъгата, така пъстра и красива. И докато мигнем... вече сме до нея. Пръстите ни нежно се плъзгат по цветовете. Каква прекрасна феерия!

Сблъскваме се с пухкав облак. Колко е мек, бял и чист. Усещаме с всяка една част от телата си докосването му, по-нежно от майчина ласка. Спокойствие и безгрижие.

Стисвам ръката ти по-силно, защото напред е мрачно, а връщане назад няма. Проблясва светкавица, а след нея се чува и гръм. Усмивките вече ги няма, останал е само страхът. Боим се да не бъдем разделени от тази буря. Усещаме и първите капки дъжд, които се ронят от тъмнината. Толкова са тежки...

Боли! Не ме пускай! Не ме пускай, моля те!

Пръстите посиняват от студа и силата, с която се държим. Ураганният вятър ни разделя малко по малко. Мислено се молим да останем заедно, дори това да е последната ни минута. Дъждът продължава да упорства. Дано намерим сили да не се предадем. Премръзналите ни тела вече не чувстват онази болка от водните шипове, забиващи се в нас. При поредната светкавица виждаме, че ръцете ни едва се държат. Краят е близо.

Сбогом, любов моя... Сбогом...

Но изведнъж... нима е истина... нещо проблясва и ни се струва, че бурята утихва. Това не са ли звездите? Да, а там е луната. Близо е. Скоро ще сме до нея и ще можем да откъснем цвете, красиво и тайнствено. Поглеждам те и виждам онзи добре познат блясък в очите ти. Успяхме! Леко докосваме лунното цвете. Листата му са по-нежни от коприна.

Нека не го късаме. Вероятно някой друг също има нужда да усети аромата му.

Време е да се връщаме обратно в реалността.