Намирах се в безграничен застой, не получавах заслужен покой.

Сива пропаст обграждаше деня ми, нямаше напред и нямаше завой.

Хора-сенки всеки ден покрай мен, през мен, над мен и под мен,

минаваха и отминаваха безгласни, безследни, безброй...

Къде е светлината, отразяваща изхода от мрака?

Къде е светулката, показваща пътя на чирака...

Ден след ден, седмица след седмица,

призрак станах, дух проклет, бродещ тихомълком по земята.

Мираж ли е това сега или невъзможна мечта?

Виждам ли надежден лъч светлина?

Въобразявам ли си или ти си наистина това,

което с лекота избавя ме от тъмната страна...

Поредния ли сладък кошмарен съм сполетя ме,

или истински си ти и си тук да ме спасиш... не лъжи ме!

Смили се над скритата зад корава маска мека душа!

Разкрий се пред мен, покажи ми света.

Научи ме да обичам както никога до сега.

Подаваш ми ръка, но как да повярвам, че това не е поредната беда.

Не смея и не вярвам, бленувам, но сили нямам да споделя

любовта, радостта, красотата, топлотата,

преливащи в мен като парещ летен ден...