Моника беше от онези родители, които се събуждат при всяко движение на дъщеря им в бебешкото легло и бързо се спускат да видят как е детето им. Помнеше, че нейният поглед още при първата им среща откри следите по набодените със спринцовка крачета и как веднага осъзна, че това малко беззащитно същество се нуждае от много грижи. Ядосваше се на забраната да научи подробностите, които бяха наложили лечението, а това я караше да се чувства твърде разтревожена, но и безсилна при всяко невинно неразположение на десетмесечната Пламенка. Тя ѝ създаваше проблеми при всяко хранене и много често упоритостта ѝ на майка завършваше с един фонтан, избълван от малките, свити в недоволство детски устни. Упрекваше се, че няма опит и не знае как да приготви нешо вкусно и полезно, към което момиченцето би проявило апетит, но продължаваше да го храни със здравословни каши и пюрета, както я бяха посъветвали Бенджамин Спок и опитната миловидна акушерка, която я посещаваше веднъж седмично.
Но в живота ѝ с това дете, освен майчина грижа, нахлу и една неудържима радост, която тя не можеше да скрие. Постепенно светещата като луна от непрекъснатото лежане главичка на дедето се покри със светъл мъх и се показа тънката и жълта като патешки пух косица. Момиченцето протягаше ръчички през предпазната решетка не лаглото-кошара, изправено на неуверените си още крачета, и търсеше прегръдката ѝ. А Моника не можеше да си представи вече живота без това любвеобилно детенце. Свикна да спи по-малко, както и с това непрекъснато задължение все да има да приготвя нещо за малката си дъщеря, подгонена от часовника, който ѝ съобщаваше, че след час трябва да я нахрани отново.
Когато се появи тази упорита кашлица, лекарката ѝ каза, че детето е развило остър бронхит и е наложително да влязат в болница. Тогава страхът я сграбчи. Няколко дни преди това мъжът ѝ беше ходил с колата по затрупания със сняг и затворен заради заледяването път до съседния град да купи изписаните лекарства, но те не подобриха състоянието. Разбра, че не може да помогне от дома им на болното си детенце. Набързо събра багажа и след час бяха в приемното на болницата.
Стаята, в която ги настаниха, представляваше малък стъклен бокс, а това позволяваше да се вижда какво се случва и с болните дечица в съседство. Но за майките, които ги придружаваха, не беше предвидено да спят при тях. Асансьорът трябваше да ги отведе до най-горния етаж на лечебното заведение, където беше обособена голяма спалня с походни легла. Сърцето ѝ не искаше да се отпусне и все си представяше, че рожбата ѝ може да повърне и се задави в съня си, затова на всеки половин час тя ходеше да я види. Санитарките свикнаха с необикновения ѝ страх, макар че се учудваха на нейния майчин инстинкт, но в средата на нощта те вече спяха и объркваха поредността на слизанията ѝ от спалното помещение за придружители.
Тази зимна сутрин изглеждаше топла с напеклото през прозорците слънце, но ледените цветя по тях показваха, че такова усещане е лъжливо и денят е мразовит по януарски. След час започваше главната визитация и Моника си повтаряше, че трябва да обърне внимание на лекуващата лекарка върху червените петна, които бяха избили по кожата на детето. Знаеше, че може да са от антибиотика, който му слагат. Повтаряше си имената на другите лекарства, с които беше лекувала дъщеря си вкъщи, и се молеше да не обърка нещо. Тогава вратата се отвори и в стъкления бокс влезе младо момиче с бяла престилка и големи топли очи, които се усмихваха насреща ѝ.
- Аз съм стажантка тук и трябва да снема анамнеза на заболяването, която ще ми послужи за писмения изпит утре. Много е важно да ми разкажете всичко с подробности. Нека да започнем с това, нормална ли беше вашата бременност или имаше нещо притеснително в нейното протичане?
Сърцето ѝ на майка се сви от уплаха, защото не знаеше отговора на този въпрос, но в същото време искаше да помогне на бъдещата лекарка, затова се опита да звучи убедително.
- Нормално си беше всичко, родих я три дни преди определения ми термин.
- Чудесно! А имали ли сте в някои моменти болки и забелязали ли сте от какво са били предизвикани?
- В събота и неделя ходехме с мъжа ми на село. Родителите ми са вече възрастни хора и понякога си позволявах да им помогна в градината. Тогава усещах болки в кръста, но за кратко. Майка ми е свикнала да ме пази. Бдеше да не се товаря много, уплашена от двата ми спонтанни аборта.
- Моля ви да ми споделите подробности за тях!
Моника преглътна с мъка, но реши, че тази част на разговора ще бъде лесна за нея и заговори по-спокойно, а през това време стажантката си водеше старателно записки в бележника. После ѝ зададе следващия въпрос:
- Кажете ми на коя дата родихте детето си, в колко часа бе това, веднага ли проплака, с какви мерки беше и всичко, което е съхранила паметта ви за този важен момент.
"Божичко, какво трябва да ѝ кажа сега?" - надигна се този ням ужас в нейните гърди, след което ѝ трябваха две минути да дойде на себе си и да започне да търси тези несъществуващи отговори.
- Да, веднага изплака, дори разпознах гласчето ѝ, защото в родилната зала раждахме две жени едновременно. Малка дойде на този свят дъщеря ми, роди се два килограма и осемстотин грама и само 51 сантиметра. Тя все още е по-дребна от останалите деца на нейните месеци.
- А до кога я кърмихте, имахте ли достатъчно кърма?
Този въпрос съвсем я обърка и беше готова да се откаже да отговаря, но знаеше, че бъдещата лекарка очаква нейните думи и продължи да говори с пресъхнало гърло:
- Малко кърма имах... - прошепнаха едва, едва устните ѝ, а очите ѝ се наляха със сълзи, които стажантката успя да забележи.
- Вече е по-лесно за майките, има адаптирани млека, готови бебешки пюрета. Племенницата ми, например, обичаше да си хапва с удоволствие бананова каша.
- И моята Пламенка я обича! - откъсна се отговорът, в който имаше най-много истина и през майчините очи премина полъх на усмивка.
- Кажете ми сега прекарало ли е някакво заболяване момиченцето ви още в първите си месеци и как изкара жълтеницата, която имат всички новородени?
Моника усети ново стягане в гърдите си и се уплаши, че гласът ѝ, който на моменти потреперваше, съвсем ще издаде нейното объркване. Успя все пак да каже, че дъщеря ѝ не е имала проблеми с въпросната жълтеница, но се е наложило да ѝ слагат инжекции още през третия месеце, защото тогава за първи път е развила бронхит. Вътрешно в себе си беше започнала да се моли този мъчителен за нея разпит да спре най-после, когато вратата се отвори и в стъкления бокс влязоха лекарите за сутришна визитация. Тя побърза да излезе, защото не позволяваха на майките да присъстват, докато тече медицинския преглед. После щеше да попита за подробности главната сестра, която проявяваше истинско разбиране и никога не отказваше актуална информация за назначенията и резултатите от направените изследвания. Заедно с нея навън излезе и лекарката-стажантка. В коридора ѝ каза само, че ще я потърси по-късно, ако прицени, че нещо в отговорите трябва да се допълни и тръгна забързана към асансьора.
Моника се облегна на студената стена, усетила учестените удари на сърцето си и пъхна ръце в джобовете на грейката, стискайки ги от уплаха в юмруци. А когато лекарите излязоха, изтича след лекуващата и в движение я попита това, на което мислеше, че всяка майка трябва да обърне внимание.
- Моля да ме извините, но забелязахте ли червените петна по ръчичките на Пламенка?
- Не се тревожете! Детето ви дава късен алергичен отговор на антибиотика, с който го лекувахме, затова ще му бъде направена антибиограма за поносимост и ще му назначим друго лечение.Все пак, благодаря ви, че ми го споделихте! Наблюдателна сте, като всяка добра майка!
Думите на лекарката я накараха да потръпне и замисли вярно ли е това, но все пак успокоиха вълнението, което я беше обхванало още от ранните часове на деня. Когато отново влезе при малката си дъщеря, видя, че се е заиграла с гуменото мече, но щом я зърна, детето го хвърли настрани и протегна ръчички към нея. Моника я взе в прегръдките си и целуна с обич малката руса главица.
През деня направиха изследването и смениха антибиотика с друг, към който нейната Пламенка показа по-добра чувствителност. Така беше изключена възможността от нови алергични реакции. Нежеланието на детето да се храни се беше засилило още от приема на лекарствата и от болничната обстановка, но много скоро лекарите постигнаха промяна в клиничната картина. Това я зарадва, защото увеличаваше вероятността скоро да ги изпишат.
Изненада се, когато стажантката почука отново на вратата ѝ след няколко дни и влезе в стаята. Беше развълнувана, от нея бликаше радост, а в ръцете си държеше кутия с бонбони. Подаде ѝ я, а после импулсивно я прегърна.
- Вие ми погонахте много за последния изпит, на който получих шестица, затова реших от благодарност да ви почерпя. Може да се каже, че тази шестица е и ваша!
Майката не смееше да посегне към бонбоните, спомняйки си какъв ужас беше за нея да отговаря на мъчителните въпроси като жена, която не е преживяла това, за което трябваше да говори. Очите ѝ бързо се замъглиха от бликналите сълзи и тя едва успя да каже на бъдещата лекарка: "Честито!" Момичето пред нея се учуди на реакцията ѝ, но после реши, че това е, защото се притеснява за състоянието на момиченцето си и започна да я успокоява:
- Нямате основание да се притеснявате! Макар и да не съм лекуваща лекарка на вашето дете, погледнах изследванията и хода на протичане на болестта, защото съм ви задължена! Освен това разбрах, че ако днешните резултати подтвърдят тези от вчерашния ден, то утре със сигурност ще ви изпишат!
Моника не можа да каже нищо. Мислеше си дали наистина има участие в тази шестица и как, когато лъжата е с благородна цел, някой може да получи заради нея отлична оценка.
© Мария Панайотова All rights reserved.
The work is a contestant:
Никога няма да станеш повече, ако правиш само това, което можеш! »