По пътя към дома Даниел размишлява дълго върху чутото от своята нова приятелка. Той постоянно си представяше образа й пред него. Нещо в сърцето му трепереше, разпъпваше се нова любов. Блясъкът в очите му гореше за нея, тя предизвикваше всяка една негова усмивка. Търкаляше се из мислите му и това му харесваше. Беше се влюбил в най-прекрасното момиче, в една приказна красавица и усещаше, че и тя изпитва същото към него. Нямаше търпение да споделят любовта си. Телефонът му звънна. За миг през ума му преминаха хиляди възможни идеи, за това кой би го търсил, но се надяваше най-много от всички да е тя. Той извади телефона от джоба си и прочете името на най-добрия си приятел, който настоятелно го молеше да мине през тях преди да се прибере. Това се стори добра идея на момчето с черешите. Така той щеше да може да сподели чувствата си. Двамата бяха като братя, споделяха всички тревоги и заедно преминаваха през всички трудности, споделяха хубавите моменти и се радваха на щастието на другия. Даниел продължи надолу по улицата, като усещаше нещо да пърха в корема му. Дали бяха традиционните пеперуди, за които беше чувал? Но досега не бе изпитвал, или просто го глоздеше нещо отвътре от спомена за неговата красавица. Мислите му летяха към нея и с всеки миг той се чувстваше все по- влюбен. Най-накрая спря до една огромна къща, която приличаше на палат, също като тези къщи, по които ни остават очите, когато ги погледнем. Той отвори вратата. Там го посрещна една усмихната икономка и му каза да се качи по стълбите. Момчето знаеше какво да прави, познаваше къщата точно както познаваше и пръстите на ръцете си. Отвори една от многото врати и влезе в стаята. Там го очакваше приятелят му, той седна до него и му разказа с всяка подробност какво се е случило през тези три дни.

- Мисля, че се влюбваш, приятелю! Това е страхотно! Досега никога не съм те виждал да говориш с такава замаяност за някое момиче. Определено се влюбваш. - усмихнато каза приятелят му.

- И аз не знам, но определено това момиче събуди нещо заспало в мен. Очарова ме още от първия миг. Има нещо магнетично в нея, което ме кара да полудявам. - споделяше Дан.

- Е, не мога да ти помогна и аз досега не съм го изпитал, но така като гледам доста те е запленила. - момчето се засмя и почнаха надълго и широко да разплитат загадъчността на момичето. Той се казваше Джонатан и беше син на доста заможно семейство. Баща му държеше една от местните фабрики и беше една от най-важните клечки в града. Въпреки това Джонатан не беше надменен. Той беше съвсем нормално момче, подир което обаче не липсваха момичетата. Досега имаше голям опит сред тях, но никога не се бе влюбвал, но това не му попрече да разкрие влюбения поглед на приятеля си. Даниел също беше син на заможно семейство, но по никакъв начин не можеше да се разбере от пръв поглед. Той обичаше да посещава старата къща на дядо си и да му помага винаги с каквото може. И двамата учеха в частно училище. Имаха много приятели и всичките бяха от добри семейства, все от известни фамилии. Когато се свечери, Дан вече трябваше да се прибира.

- Чао, Джонатан! След два дни започва училището, утре ни е последния ден на свобода. - с леко умърлушена физиономия каза Дан.

- Да, обади се по някое време, може да ме запознаеш със... Как и беше името, Луиза?

- Да, така се казва. Ще си помисля може и да ви запозная, но като имам предвид женкарския ти поглед, доста ще си помисля преди да ти я представя. - двамата се засмяха и си махнаха за довиждане. Даниел тръгна към къщи, но мисълта за Луиза не го напусна. Сега любимите му плодове определено щяха да бъдат черешите, все пак с тяхна помощ се запозна с онази очарователна красавица. Прибра се в своята луксозна къща, поздрави родителите си и се насочи право към стаята си. Нещо отвътре го глозгаше да й се обади, но се чудеше дали не прибързва. В другия край на града, Луиз все още се въртеше в леглото си, гледайки телевизия, но май телевизорът все гледаше гърба й. Тя си припомняше стари спомени в родния си град, но същевременно мислише и за момчето с черешите, искаше й се да чуе гласа му. И двамата бяха хванали телефоните си, той се чудеше дали да й звънне, а тя се надяваше да чуе мелодията на своя телефон и на монитора да се изпише неговото име. Но той не звънна, тя изгуби надежда и остави телефона на раклата до леглото си. Загаси телевизора и се унесе в своите сънища. След дългото си колебание и след дългия ден, който прекара, Даниел също реши, че сънят го зове и се пренесе в своя сън, в който се любуваше на красавицата си. Ех, този аромат на череши, събира толкова много светове.