inakalina (Ина Кирилова)
5 1
Dec 12, 2015, 1:29 PM

Майка 

  Prose » Narratives
367 0 1
9 мин reading

 

Селото бе прогърмяло от страшна новина. Лудата Анастасия се запалила и изгорила и къщата и себе си. Не бе за вярване! Всички само за това говореха. Все пак сега се връщаха от нейното погребение. Нагостиха се бабите с жито и други вкусотии, които раздадоха за Бог да прости.  Малцина знаеха истината за нейната лудост и само предположения имаше. Някои викаха, че е от рождение, а други - задето не можела да има деца. Но да се самоубие заради това, че е бездетна? Не им се вярваше много на хората това. Че животът бе толкова ценен. И щом Господ не ù дава деца, то тогава - ще живее живота без деца, понеже това не го прави по неценен. Така говореха дъртите селянки. Те всъщност не знаеха дали въобще е можела или не са има деца, нито пък дали заради това е решила да отнеме живота си, но предполагаха, понеже тази причина им се виждаше най-достоверна, тъй като семейството нямаха деца.

 Анастасия и мъжа й бяха дошли в това село от преди няколко месеца. Двадесет и пет годишна жена, хубава, но станала тя каквато станала. Излязла работата такава, че нещо й хлопа дъската. Та никой не знаеше миналото на това семейство, въпреки че много любопитстваха и заради това почваха да си съчиняват какви ли не дивотии. След погребението се събраха селяните и започнаха да ръсят клюките. Едни оплакваха девойката, а други я плюеха. Но никой не знаеше болката, която бе изпитала тази млада жена. Болката, която я бе докарала до това състояние. 
 В този ден, в който се случи нещастието, петлите кукуригаха, а слънцето вече изгряваше. Оранжево-виолетови нюанси шариха небето и природната картина по това време изглеждаше прелестна.   Анастасия бе станала рано заранта, за да ошета къщата. Тя не се възхити на пейзажа, понеже всеки ден все него гледаше. Едно и също всеки ден правеше и вече не очакваше от никъде изненади или по-различни случки от ежедневните. 
  Тя сега переше, в един леген, дрехите и ги закачаше след това на въжетата над главата й със щипки. Зима беше и ръцете й мръзнеха в ледената вода, но тя понасяше това, свикнала бе вече със студа. Наоколо снега се стелеше на парцали. Не валеше сега, но през нощта не се бе спряло. 
  Анастасия закачи и последната дреха на простора и потрепера. Изля водата в легена зад оградата. Отметна дългата си плитка и се прибра в къщата. Мъжа и децата все още спяха. Тя внимаваше да бъде тиха, за да не ги разбуди. Седна на масата в кухнята и погледна през прозореца.
 Това двадесет и четири годишно момиче, все още твърде млада, слугуваше по цели дни. Не вършеше друго. Шеташе у дома, гледаше децата и готвеше вечер, но хапваше малко, понеже най-мислеше останалите да бъдат сити. Нощес си лягаше в полунощ, защото не й се доспиваше по-рано. През другото време шиеше гоблени и плетеше елечета и терлички на децата за зимните дни, да им е топло. За себе си не бе изплела нищо, нямаше време да помисли за себе си. Но не се замисляше върху това. Носеше елечето, което майка й й бе изплела, още когато живееха под един покрив. Тя много я обичаше, както и Анастасия сега обичаше своите две прекрасни деца-двегодишното си момиченце и петгодишното момченце. За тях живееше, в тях откриваше смисъла да продължи своя живот. Иначе не можеше и да предполага какво щеше да прави. Двамата с мъжа й, Тодор, щяха да си приказват, приказват, докато си омръзнат един на друг. А децата й никога не можеха да й омръзнат, защото те бяха целия й свят. Тя си казваше, че няма право да мисли сега за себе си, дори и понякога. Пък й от толкова работа въобще не й оставаше време.
  Хората я гледаха и се чудеха. Как толкова младо момиче можеше да води подобен заседнал начин на живот. Как единствената й роля в живота бе домакинството. Млада бе и сега бе времето да поживее малко като останалите. Понеже детството й не бе минало никак леко, сега можеше да се научи да бъде щастлива. Но тя не познаваше щастието и не разбираше какво означава то. Тя смяташе, че спокойствието е щастие и казваше, че е по-щастлива от всякога.
 Когато бе малка, на седем години, баща й починал. Майка й, вдовица с три деца, по цял ден се мъкнела по работа и цял ден се мотала из къщата, за да шета, през времето когато си била вкъщи. Децата не успяла да изучи тъй както искала, да се издигнат щом пораснат и да заминат за града. Това цял живот й тежало, съвестта я мъчела. Отишла си с мисълта, че е виновна за това, понеже ако имала нужните средства, щяла да успее да изучи децата. Но те успели да завършат единствено селското училище. 
  Анастасия, като най-голяма от децата, се грижила за братчето си и сестра си, понеже в повечето време майка й не си била вкъщи, работила за да изкара пари за храна и ако успее да скъта някои за учение. Тя като гледала немотията, в която били принудени да живеят, пред себе си дала дума, че своите деца с цената на всичко ще успее да ги изучи и, че няма да позволи те да израснат като нея - в мизерия. За себе си никога през живота си не мислела. Първо за брата и сестра си, а след това и за своите деца. 
  Като си спомняше всичко това Анастасия, тя се насълзи. Но усети, че е време да станат останалите и започна да готви закуска, с която да ги подкрепи. След малко, Тодор и хлапетата се наредиха на масата. Жената нямаше апетит, само стоеше и се радваше, че те имат.Тодор заяви, че няма да си дойде за вечеря, тъй като има работа. Жена му не го разпита, а кимна с глава.  Когато се нахраниха и излязоха-Тодор на работа, а децата на училище, Анастасия отново остана само в старата къща. Запретна ръкави и почна пак да шета и тъй до залез слънце, когато дойде време да се прибират другите. И тъй поредния ден измина монотонно и обикновено, както винаги. 
  Вечерта тя и децата си легнаха да спят. Когато всички спяха, Анастасия се разбуди от странен мирис. Тя разбра след малко, че усеща пушек. Стресна се за момент, но се успокои, че не е възможно и, че само си внушава. Отново затвори очи, но тая мисъл не й даде покой. След няколко минути миризмата започна да се усеща все повече и повече. Жената скочи от леглото и тръгна надолу по стълбите, за да разбере от къде идва. Но щом слезе и видя какво имаше, остана без думи. Нямаше сили да вика от уплаха. Наоколо всичко бе в пламъци, а те изгаряха всичко до което се докоснеха. Анастасия бързо се качи горе, за да разбуди децата. Трябваше да бягат от тук по-бързо. Отвори тяхната спалня и ги разбута.
-Ставайте мамини, ставайте! Ще изгорим живи! Чувате ли?! - тя грабна на ръце сънената си дъщеричка и хвана за ръка сина си, защото нямаше да издържи и двамата да носи. Тя бе прекалено слаба за този товар. А огъня се качваше нагоре. Нямаше да намерят спасение. Нямаше откъде да избягат от ужаса. Анастасия се примири с това, но децата?! За бога, децата щяха да изгорят! Тя безпомощно започна да дере гласа си за помощ с надеждата, че някой че я чуе. В момента всички спяха и вероятно никой не усещаше близкия пожар. Но жената се измори да вика, димът замъгли съзнанието й и тя се търкулна на пода.
 На другата утрин се намери жива и здрава. Отвори очи и когато напълно се осъзна попита какво се е случило. Докторът й обясни, че на време са я намерили, изгасили са пламъците и са я извадили от къщата. 
 Очите на Анастасия блеснаха. Значи Господ все пак я бе спасил! Значи тя все пак в живота си веднъж изкара късмет! Жената се зарадва и подскочи. Толкова хубава новина! Но докторът я гледаше учуден и разтревожен. Останалите хора се бяха умълчали и гледаха в земята.
-Децата ви...-изхлипа докторът 
-О, да!-възкликна Анастасия-Къде са? Искам да ги видя! Милите ми душички! Те сега са много уплашени, но аз ще ги успокоя. Предайте им да не се боят. Не, не... Заведете ме по-скоро при тях! Искам да ги прегърна, да усетят безопасността си когато са до мен. Но докторе защо мълчите? Ще ми кажете ли къде са дечицата ми?-намръщи се тя
-Там е работата дете, че... Не можахме да ги спасим.
Анастасия онемя. Тези думи се забиха като нож в сърцето й и тя стоя дълго като статуя. Децата й? Децата, на които бе отдала целия си живот, които обичаше с безрезервната си обич. Тези, за които мислеше сутрин щом станеше и вечер преди да заспи. Та тя за тях точно живееше, не за другиго! И сега да продължава да живее? Какъв живот, щом децата й вече ги нямаше?!
 Сърцето й щеше да се пръсне от болка. Жената се разплака и започна да крещи. Намери една ваза близо до себе си и я хвърли. Тя се разби на парчета. Останалите хора я гледаха уплашени, но все пак разбираха действията й. Не бе леко да загубиш децата си. След прекараната криза, я отписаха от болницата и я пуснаха да си ходи. Мъжът й я посрещна, също толкова изгубил надежда, колкото нея. Тя крещеше и буйстваше, а той плачеше тихо.
 След месеци, се преместиха в друго село. Нямаха тук вече дом, пък и според Тодор бе по-добре да сменят обстановката. Да не се сещат за миналите неща, за да не ги боли толкова. А Анастасия беше вече полудяла. Тя не искаше да напуска селото, където бяха спомените с децата й, но Тодор я убеди.
 След няколко месеца прекарани там, една нощ Анастасия изпрати мъжа си на работа и се заключи вкъщи. Запали къщата и изгоря там...

© Ина Кирилова All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Ох, Инче, направо ме удари с тъпото на брадвата бе, дете - как може една селска жена "цял ден се мъкнала по работа и цял ден се мотала из къщи да шета"? Всяка жена, която познава труда, ще ти каже, че нито се мъкне, нито се мота, а като има три деца, препуска като луда, за да свърши всичко. И не само това, ти си разказваш така, както си говорите в дискотеката, например... ужас, да не ти казвам какви умозаключения правиш, чудя се да се смея ли или да плача.
Random works
: ??:??