Mar 16, 2010, 1:34 PM

Малчо 

  Prose » Narratives
1736 0 5
14 мин reading

 

МАЛЧО

 

 

          Докато излизаше от рехавата горичка, където беше ходил по себе си, Малчо чу отдалеч, че някой вика името му. Спря и се сниши. Измежду редките дървета различи, че е жена. Катереше се по стълбичката към чардачето, от което той наблюдаваше нивата със селските бостани. Горещият летен ветрец издуваше леката ù рокля и оттук приличаше на голяма лилава камбана, която се въззема нагоре. Тя стигна последното стъпало и видя, че го няма на чардака, огледа отвисоко полето и като не видя нито него, нито някой друг, се спусна бързо надолу и закриволичи между бостаните. Пъдарят се беше прислонил до едно дърво в края на горичката и скришом я наблюдаваше, като изчакваше да види какво ще направи, докато мисли, че никой не я вижда. Жената стигна до един бостан, наведе се и започна да бере. Оттук не се виждаше нито коя е жената, нито на кого е бостана, нито какво бере. Беше делник, а в делник рядко идваха хора насам, защото бяха заети с усилната кърска работа и гледаха да не изпускат трудоденя. Затова си бяха наели него – да ги пази. Наемаха го всяка година, защото бяха доволни. Той си вършеше съвестно работата, живееше там деня и нощя, и кражби нямаше.
          Жената беше с гръб. Той излезе от горичката и тръгна към чардака, издигнат насред бостана, за да види коя е и на чий бостан бере. Като приближи достатъчно и различи черната ù, дълга и остра конска опашка на тила, вързана с панделка, потръпна, защото я позна – беше Лянуца. Само че нейният бостан беше в другото кьоше. “А сега, ще те видя! Падна ли ми в ръцете най-после, хубостнице...” – мислеше Малчо, докато се качваше нагоре по стълбата. От високото видя, че бере в бостана на Лилето. Не можеше да греши. И в тъмното му знаеше мястото, че там не друг, а Лилето беше се потила.
          Лянуца беше селската въртиопашка. Беше другоселка. Мижав Пеньо си я беше довел за жена от крайдунавските села. Била от преселците, казвала се Елена, но ù викаха Лянуца, както ù викали по влашки у нейното село. Беше черноока хубавица, подир която сучеха мустаци и се облизваха като гладни песове всички мъже, а когато им паднеше сгоден случай насаме си правеха устата, та дано ги огрее. Тя не отказваше май на никого, ако се вярваше на хвалбите и подмятанията на мъжете в кръчмата, но си имаше един на сърцето – Стефан – сина на другаря Колев, партийния, от когото не искаше да ù плаща. Нейният Мижав Пеньо се правеше на сляп и глух, защото тя носеше вкъщи и трупаше имот. Купиха си първата пералня в селото, първия телевизор, за няколко години си купиха и кола – един от няколкото москвича в селото, а тя взе книжка и стана първата и единствена жена-шофьорка. Хората говореха, че за вноските са “помогнали” и още двама от града – един доктор-вдовец и един възрастен адвокат. Тя работеше на бензиностанцията и имаше време да ги посещава по един-два пъти всяка седмица с москвича. Там си имала и един капитан, пътувал с кораб нагоре-надолу по Дунав и като се приберял от пътуване, той пък ù носел найлоновите чорапи и дантеленото найлоново бельо, с което казваха, че ходела винаги и вносните парфюми, дето оставяха след нея миризлива диря, та, както казваха жените, чиито мъже беше опърлила, да я надушват по-лесно разгонените им песоглавци. Само на Малчо му се присмя като си направи устата веднъж. Той не беше от онези мъже, дето се заплесват по шавливи жени, уважаваше си своята, но си поиска не заради друго, а за да си отмъсти на Стефан, че той му отне преди години Лилето. Искаше и той като другите да се похвали в кръчмата, а оня да скърца със зъби, да стиска юмруци и да мята страшни погледи, както правеше всеки път, когато поредният мъжкар се похвалеше, че е обяздил Лянуца срещу десет лева, кошничка яйца или парче плат. Ама не стана. Подозираше, че му отказа, защото Стефан ù е казал за нявгашната им обич с Лилето. Огледа го отдолу догоре, черните ù очи се ококориха, прихна, та чак черната ù конска опашка, вързана с червена панделка се разлюля: “Че ти имаш ли в панталоните каквото трябва бе, кьопчо!” и се връцна, а той остана попарен като препикано мушкато да преглъща обидата си. За себе си и за Лилето. Времето мина, но оттогава това “кьопчо” го перваше винаги като шамар през лицето, когато я срещне.
          Такава беше Лянуца. Като минеше през селото, полюшвайки се на острите си лачени токчета, натруфена с новата си ярка, шумоляща, тафтяна рокля с голямо деколте, изрязано дълбоко, до началото на улейчето между едрите ù гърди, където надничаше като оченце една черна бенка, пристегната в кръста като оса с широк лачен колан и като пръснеше наоколо си непознато и сладко ухание на далечни земи, въздухът се нажежаваше след непокорната ù конска опашка, която се мяткаше дръзко и предизвикателно на тила ù, вързана винаги с цветна панделка. Чак се виждаше въздухът как трепти като мараня подире ù от горещи мъжки мераци и остри женски сподавени клетви. “Тъз зоза пак ще подпали някоя къща” - мърмореха подир нея бабичките, насядали по пейките.
          Лилето беше друго. С нея бяха от една махала. Знаеха се от деца, бяха играли заедно, заедно ходеха и се връщаха от училище. Израснали бяха заедно, а с тях израсна и обичта им – мила, внимателна и спокойна. С мека и руса като слама коса, сплетена на плитки, със светли лешникови очи с пръснати златисти искрици в тях, светличка, та чак прозрачна, слабичка, кротка, тиха и отнесена, сякаш беше от друг свят. Той мислеше, че тя е неговият ангел, който го пази две години в казармата. Пишеше му редовно, разказваше за село и така му даваше сила. Още от дете той понякога не я разбираше, не винаги разбираше и писмата ù, но даже само това, че е мислила за него, докато ги пише, му стигаше да се справя с трудния войнишки живот, въпреки че казармените тъпотии му тежаха. В селото още от училище им викаха Ромео и Жулиета, защото бяха все заедно, а пък родовете им бяха скарани от време оно. В казармата той се сдоби с професия, стана шофьор и се надяваше като се уволни да се оженят, но не стана. Баща ù, председател на ТКЗС-то, не дал дума да издума, нарекъл го “дребосък” и “кулашко семе”. Той не беше дребен, а със среден ръст, но така им вървеше прякора открай време – “малчовците” – от името на някой си пра-прадядо Малчо, когото нарекли така, защото бил най-малкото дете. Знаеше той, че не ръстът е причината за омразата на председателя, ами баща му, че зорлем последен предаде нивите си на земеделската кооперация, но не отиде на работа в ТКЗС-то, а си остана в дюкяна да си изкарва хляба с шиене. Заинати се председателят и ожени дъщеря си за сина на партийния секретар – Стефан, един хайта и мързеливец. Много плакала Лилето, дърпала се, казаха братовчедките ù, после притихнала, не ù стигнали силите да се опре на баща си. Направиха сватба, взе я Стефан, бащите им построиха къща, изпратиха я на курс, назначиха я библиотекарка в читалището. И там, в тишината, сред книгите, тя погреба спомена за плахата им и чиста обич и оттогава винаги, когато се срещнеха случайно, кимваше едва за поздрав, със забодени в земята очи, сякаш че чувстваше вина, дето се разделиха. Той нито я винеше, нито я забрави, макар че след време и той се ожени. Скъта я в най-чистото и светло ъгълче на сърцето си и там я пазеше от чужди очи. Хората сякаш забравиха, дето някога е имало нещо между тях. После се случи злополуката, той пострада, остана с премазано стъпало и куц с единия крак. Инвалидизираха го, трудоустроиха го и оттогава го назначаваха за пазач, където има нужда.
          - Еееей, Лянуцооо, я ела тукааа... - провикна се от чардака.
          Жената се стресна от вика му и се изправи, сложи ръка над очите си и погледна към чардака, който се падаше откъм слънцето.
          - Не ме гледай оттам, знаеш кой съм, ами идвай с набраното, че да
не гърмя.
          Тя тръгна с чантите към чардака, а той слезе долу. Като стигна до него, спря. Между тях стояха пълните чанти.
          - Хайде, дай да видя какво си набрала.
          Тя изсипа чантите. По земята се затъркаляха домати и лук. Някои от хората освен дини си садяха тук някой ред домати, лук, боб и други зеленчуци, че ставаха бая едри, ако се случи добра и дъжделива година.
          - Това май не е от твоя бостан, а?!
          - Амииии... не е – отговори тя като му се усмихваше кокетно, без
да ù проличи ни най-малко неудобство или стеснение, че е хваната в кражба.
          - А знаеш ли чие е, Лянуцо?
          - Не знам, ама ти защо ме питаш, сигурно знаеш бе, Малчо. – намигна му дяволицата.
          Лъжеше го и се халосваше. Знаеше, че бостанът е на Лилето и на Стефан, но беше свикнала да се оправя с мъжете по лесния начин. Пък може и Стефан да ù е подсказал. Малчо друго и не чакаше от тези двамата.
          - Че ти толкова ли си закъсала, да нямаш пари да си купиш лук и домати, ма? Откъдето и да го гледам, това си е кражба, знаеш... Какво да те правя сега, а? Да те глобявам ли? – каза сериозно и строго.
          - Ами какво ще ме правиш бе, Малчо? То се знае, ще си понеса
каквото ми се полага... Хайде, прави ме каквото ще ме правиш, де, какво се помайваш? Или не знаеш какво и как се прави? – отговори му Лянуца дяволито и му намигна.
          “Търси си го – ще си го намери!” - каза си наум и не чака повече, защото и двамата знаеха за какво иде дума.
          - Хайде, качвай се горе! - посочи стълбата пъдарят и направи път.
          Тя се заизкачва нагоре първа, а той куцукаше след нея и надничаше под полата ù. Отдолу видя белите ù дантелени пликчета.
          Като се качиха горе на чардака, тя не чака да я кани, а ги свали сама
и ги захвърли върху сламата, с която бе дебело застлан чардакът.
          - Хайде сега, заставай на четири крака, крадло, че нали виждаш – кьопав съм!
          Тя го изгледа учудено, но изпълни нареждането. Той коленичи зад нея, разкопча дочения си панталон, запретна басмяната ù лилава рокля, нави черната ù опашка на ръката си и започна силно и безжалостно да блъска.
          Когато свърши, тя се свлече доволна върху сламата, после се обърна по гръб.
          - Я виж ти... Че теб те бивало, бре Малчо!
          - Стига си приказвала, ами слизай долу, че окъсняхме!
          Лянуца посегна да си вземе гащичките, за да ги обуе.
          - Ааа, не пипай! Тях ще ми ги оставиш за спомен, че хубаво миришат. На чуждоземски парфюм! – каза той, като ги грабна и ги напъха в джоба си.
          Лянуца не разбираше какво става. Беше свикнала да се лигавят и да я глезят, не беше свикнала на такива обноски.
          Малчо взе пушката, дето му беше зачислена и тръгна да слиза надолу, а тя – след него. На средата на стълбата той се спря, обърна се, надигна с пушката полата ù и открито присмехулно погледна нагоре. Тя присви бедрата си, а Малчо се разсмя високо.
          - Ха-ха-ха... Ти да не би да имаш срам, а... Преди малко хич не те беше
срам, пък сега ще ми се правиш...
          Долу, до чардака, под горещото слънце бяха разпилени доматите и лукът на Лилето.
          - Запрятай фустата и я напълни с това дето си набрала. Ще го носиш на стопанина, дето ги е сял и копал!
          - Ааа, не!
          - Ще! Ще! Иначе ще те съблека гола, ще те вържа и ще те закарам гола и вързана в село.
          - Ама как така, че нали аз... нали ти...
          - Какво “аз”, какво “ти”? Ти сама си поиска, сама си събу гащите, аз нито съм откраднал нещо, нито съм обещавал нещо. Или си мислиш, че като се разкрачиш си толкова хубава, че ще ми се завърти главата и ще забравя за кражбата.
          “И за самотата, и сълзите на Лилето, дето е изплакала, докато нейният хаймана е мърсувал с тебе.” - му се искаше да каже, но замълча. Само той си знаеше болката.
          - Няма! – тропна с крак Лянуца, но докато издума и една силна плесница с опакото се залепи на бузата ù.
          Тя изумена ококори очите си и се хвана за бузата.
          - Ама аз съм без... бельо бе, Малчо, как така ще ходя... Моля ти се... недей... върни ми го...
          - Молиш ли се?! Я пълни бързо фустата с краденото, казах! – изкрещя пъдарят ядно.
          Тя събра роклята си отпред и започна да я пълни с домати и лук.
          После тръгнаха към селото. Тя, отпуснала надолу пълната фуста, увиснала под корема ù, за да се прикрива отпред, а той – куцукайки след нея с пушка в ръка. Така влязоха в селото.
          - Знаеш накъде да вървиш! Ще му занесеш това, дето си е негово.
          Беше привечер, хората, които ги срещаха по улиците разбираха веднага за какво става въпрос, обръщаха се след тях и се подсмиваха, а те вървяха с наведени глави.
          Като стигнаха да къщата на Стефан, пъдарят се провикна:
          - Стефанеее! Стефанеее! Я излез да видиш кой какво ти е донесъл.
          Излезе Лилето и отвори портата.
          - Влизай! – Малчо побутна Лянуца по гърба.
          - Виж, това е за тебе, Лиле. Лянуца ти го носи от бостаня.
          Като ги видя, Лилето нищо не каза, само приседна объркана и уплашена на един стол до масата вън, под асмата.
          Лянуца изсипа на плочките доматите и си оправи роклята. Не вдигна главата си.
          - Защо, Драго, защо... Не трябваше... – Лилето вдигна тъжни очи, плувнали в сълзи и погледна в неговите за пръв път от онова лято, когато ги разделиха. После стана, донесе една пазарска чанта и припряно напълни доматите в нея.
          - Вземи ги, щом си нямаш, Лянуцо... Вземи ги... Аз и в градината си имам...
          Лянуца стрелна Малчо с черните си очи така, че сякаш ако можеха, биха го овъглили. Още веднъж приглади роклята си отпред, обърна се и си тръгна, без да продума.
          - Прощавай, Лиле, ама аз заради тебе, че нали той и тя...
          Лилето мълчеше и го гледаше с разплаканите си чисти и добри очи, които бяха изплакали толкова невинни сълзи, че запалените златисти искрици в тях бяха угаснали.     Тогава усети, че сърцето му се сви, сви на мъничка топка, от която се изцеждаха сълзите, дето мъжки беше преглъщал през целия си живот и капеха горещи в душата му.
          - Е, хайде... и аз да тръгвам.. Довиждане... и... благодаря ти, дето ме нарече Драго, че откакто мама и тате ги няма, никой не ме е наричал така... Май само ти още помниш името ми... – подаде ръката си, а тя едва повдигна и подаде своята.
          Той взе в шепата си тази скъпа, малка, позагрубяла и слаба женска ръка. Сякаш взе в ръката си изстинало птиче, което искаше да стопли. После въздъхна и я пусна, обърна се и закуцука към кръчмата.
        Кръчмата беше пълна и вътре, и вън. Беше шумно, случката беше се разчула вече и мъжете, събрани тук разказваха, подвикваха и се смееха високо, макар че повечето се бяха възползвали от Лянуца. Като влезе Малчо, млъкнаха.
          - Иване, донеси ми две ракии – поръча си като мина покрай кръчмаря и се отпусна на един свободен стол.
          Иван бързо му донесе ракиите. Малчо веднага изля едната в устата си наведнъж.      Преглътна. Тя изгори гърлото му, разля огън в кръвта му и горещи солени капки се процедиха през кожата и избиха по лицето. Той бръкна в джоба, извади белите дантелени пликчета, изтри с тях потта от челото си и ги хвърли на масата. Силната миризма на познатия на всички тук чуждоземен парфюм се смеси с тежката миризма на цигарен дим и потни мъже.
          Изля и втората ракия в гърлото си, стана и отиде да плати сметката.
          - Аз трябва вече да вървя, че съм на работа – измърмори на кръчмаря, докато му плащаше сметката.
          Тръгна към вратата, а мъжете млъкнаха и му направиха път. Когато мина куцукайки покрай Стефан, видя свитите му юмруци и чу скърцането на зъби в тишината. Лянуцините пликчета останаха цяла вечер да се белеят на масата, но никой не ги пипна. Чак когато кръчмарят започна да чисти, след като всички си тръгнаха, ги взе и хвърли в боклука.
          След няколко месеца Мижав Пеньо продаде къщата и заедно с жена си се махна от селото.

 

 

 

NB!

Всяка прилика с действителни лица и събития е наистина случайна. 

 

 

 

 

 

 

 

© Юлияна All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Хареса ми. Разказваш увлекателно с дозиран хумор и горчивина...Поздравления!
  • Силен! Страхотен! Браво!
  • Смешко,
    използвам "такива (автентични) думи", защото смятам, че могат да помогнат на читателя да се пренесе по-лесно на съответното място и време. Нали не намираш нещо лошо в Хайтов, Йовков, Елин Пелин. Иначе може и да си прав, че понякога се увличам в детайлите.
    Но все пак важно е, че "не съм си изгубил времето".
    Благодаря ви за прочита.

  • Силен разказ, много емоционален. В тази част, в която описваш срещата между Лилето и Малчо направо ме просълзи. Въпреки, че използваш по-стар изказ мисля, че всичко е чудесно овладяно. Потопи ме в селския бит, в ежедневието на хората. Абе, страхотно! Благодаря!
  • в началото, първия абзац, се обръках
    кой е той
    коя тя
    кога точно за кой става въпрос
    и тн.
    някак видя ми се написано... глупаво
    и си мислех - ох, толкова дълъг разказ, почна още в началото да ме дразни как ще го дочета ...
    напънах се ...

    после момента със описанието на миналите случки(средата на разказа)
    адски ми натежа... та бащи, семейства, ТКЗС- та, любови, скандали ...пак се омотах кой - кой е половината факти според мен са излишни или трябва по сбит да е ... преразказа

    надолу набра скорост
    но си мислех - Хайтов, Йовков, Елин Пелин що трябва съвременен автор да ползва... "такива думи"
    които ти използваш и тн.
    това често го забелязвам в този сайт... както и да е ...

    и накрая като дочетох - приятно ми беше
    не съм си изгубил времето


Random works
: ??:??