Mar 31, 2022, 5:41 AM

Малка, бяла лъжа 

  Prose » Narratives
1096 1 10
8 мин reading

Вечерта в отделението беше кажи-речи спокойна. Паднали ми се бяха лесни болни. Като си помисля, когато Карен беше главна сестра през сутрешната смяна обикновено ми даваше лесни пациенти за вечерта. Може би така ми се стуваше, може би ме смята за донякъде по-слаб медицински брат, има симпатия към мен или просто все така се получаваше, не знам. Онази вечер имах пет пациента. Имаха доста лекарства да давам, трябваше да сменя няколко превръзки и на два пациента им се запушиха периферните венозни източници, та трябваше да ги “боцкам” и да им слагам нови, та имаше работа, тичах насам-натам, но никой не беше тежко болен. 

По принцип отделението ни е с телеметрия - половината ни пациенти са с риск за влошаване в кардиологично отношение и разбира се, кой би искал пациента му да се влоши, да се появи някакъв сериозен проблем. Толкова по-хубаво е да си страшно зает, но пациентите ти да са стабилни. 

Другите три сестри в отделението, като че ли имаха повече време от мен - намираха време да си говорят, гледах, че си проверяват телефоните, но това не ме дразнеше - ако поисках помощ, знаех, че щяха да се отзоват.

След вечетрята, която сервират към пет часа намерих малко време да седна пред компютъра и да си попълня документацията. Това е най-скучната част от работата ми, но обикновено отнема към два-три часа от смяната. Всеки болен си има таблица, която описва състоянието му и трябва да се попълни. Винаги съм си мислил, че попълването на тези таблици не е особено полезно - сестринските диаграми никой не ги и чете, май, и времето, в което стоя пред компютъра ми отнема от времето, което бих могъл да прекарам с болните си - да се погрижа за тях, да си поговорим. Има много самотни пациенти, които никой не посещава - лежат в леглото и гледат телевизия - я ги види лекар или социален работник през деня, я не. Единствено ние сестрите влизаме в стаите им да направим своите си неща и да си поговорим с тях. По време на Ковид епидемията стана още по-лошо, особено, когато забраниха болните да ги посещават роднини. Поне в онази вечер броя на заболелите от Корона вирус в града беше намаляло и от болницата позволяваха на роднини и приятели да посещават близките си - стига да са по един човек на болен.

Докато пишех на компютъра чух как един от звънците в стая на болен от Ковид вдигна тревога - звукът беше такъв, когато някой изтръгне кабела на звънеца от гнездото му в стената. Мислех, че някой санитар ще отговори - това им е работата - отговарят на звънците и ако има нужда викат сестрата на пациента, но явно всички санитари бяха заети. Станат и тръгнах към стаята. От стая за изолация се подаде главата на една от другите сестри - Силвия и извика:

- Помощ, имам нужда от помощ! Извикай доктор! 

На свой ред аз извиках на главната сестра да задейства “Спешния Отговор” и се втурнах към стаята. Бързо навлякох защитното облекло, подобно на престилка, която се завързва отзад и влязох в стаята.

На болничното легло лежеше пациент, който още от пръв поглед се виждаше, че е в тежко състояние - старец лежеше по гръб, с отворени, вторачени в тавана, премрежени очи, очевидно с агонални вдишвания. В ъгъла на стаята на стол седеше. преположих , съпругата на пациента. Беше малка, спаружена старица, с небоядисана, бяла, бухнала коса. Горката съвсем се беше свила на стола. 

При вида на стареца веднага разбрах накъде отиват работите, но попитах Силвия за всеки случай;

- Има ли пулс?  

- Не…

- Сърдечен масаж, или…  

- Не. Не можем. Знам, че е пожелал да не го рахабилитираме. 

За всеки случай, Силвия се обърна към жената на пациента:

- Той искаше ли да бъде рехабилитиран?

- Не - през хлипове каза старицата - желанието му беше да го оставите да си отиде, да не му правите нищо ако му спре сърцето.

За всеки случай опитах да намеря пулс, да премеря кръвното налягане. Докато се занимавах с тези що-годе автоматични, безмислени занимания - старецът нямаше да оживее без обдишвания и сърдечен масаж и електрошок, стаята се напълни с народ. Дойде дежурният лекар - докара един студент по медицина със себе си, сестрата- мениджър, респираторния техник и още две сестри от отделенивто. Задаваха се въпроси, чийто отговори клоняха в една единствена посока. В един момент се замислих за това представление, което изнасяхме. На всички ни беше ясно, че пациента си е отишъл, не можехме да направим нищо щом не желаеше сърдечен масаж. Изнасяхме представлението заради жена му. На нея от това не и ставаше по-леко. 

Изглежда на Лу - респираторният техник му мина същата мисъл през главата и той каза единственото правилно нещо, което можеше да се каже в този момент. Рече на съпругата:

- Отидете при него - кимна към пациента той - говорете му - на ухто. Той още може да ви чуе. Кажете му сега, това което желаете да му кажете, което искате той да знае.

Жената го послуша. Отиде при съпруга си и допря чело дод неговото. После му прошепна няколко думи на ухо. Ние, останалите, напълно ненужни, се скупчихме в другия край на стаята и ѝ дадохме една-две минути. Пациентът продължи с агоналните вдишвания и издишвания, все по-редки и по-редки, рефлексни, безсмислени опити на белите дробове да осигурят кислород в едно тяло без биещо сърце. Скоро и те престанаха. Жената разбра, че краят е настъпил и се отдръпна от мъртвеца. Тя ни погледна някак странно, нас, скупчени в далечния край на стаята. 

- Той си замина - каза тя тихо.

Дежурния лекар се приближи, провери със слушалката си и каза - Няма пулс. Част на смъртта…

Останалото беше процедура. Вдовицата каза, че ще си върви. Каза, че трябва да говори с децата си и да им съобщи тъжната новина. Като си тръгваше, докосна Лу за ръката и му рече просто:

- Благодаря ви. - след това тя си тръгна. И аз излязох от стаята след известно време - оставих санитарите да подготвят тялото за моргата. В коридора вървяхме заедно с Лу. 

- Замина си човека - казах, колкото да наруша тягостното мълчание.

- Случва се.  - отговори той машинално.

- Хубаво е, че ѝ каза да му говори. Той разбира се нищо не можеше да чуе вече…

Лу вдигна рамене и рече;

- Понякога правим почти и невъзможното и ги съживяваме. Този случай беше ясен. За пациента не можехме да направим нищо. Беше мъртвец. Каквото и да направиш за мъртвец, колкото пъти да му търсиш пулса и да се мъчиш да ми измериш несуществуващо кръвно налягане, все едно. За мъртвеца - дали я е чул или не, не знам, но за нея това беше шанс за някакъв завършек. За едно довиждане. За живите, за живите - е, те са важните. Винаги трябва да се помъчим да намерим малко милост, да направим нещо за живите, нали? - каза той, усмихна ми се и ме потупа по гърба. Останах в коридора - стаята с мъртвец зад мен, а напред крачеше Лу. Развятата му бяла престилка приличаше на криле - като криле на ангел,  който е дошъл да прибере душите на умрелите. В работата си като респираторен терапевт, сигурно му се случваше да вижда често последните издихания тези, за които нищо не можеше вече да се направи. Явно работата му го беше научила добре, колко е важно да направи нещо дори и малко, да каже добра дума, утеха на тези които оставаха да скърбят загубата на близък. Дори и това да беше една малка, бяла лъжа. 

  

© Роско Цолов All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??