Малкият принц II
1 min reading
- Защо се смееш? - попитах аз.
- Защото съм щастлив. - отговори ми детето учудено.
- Какво е да бъдеш щастлив? - продължих аз.
- Когато те обичат или ти обичаш някого. Когато си чул или видял нещо красиво. Когато твоята звезда ти се е усмихнала...
Обясняваше ми всичко това с блестящи очи, и лицето му трептеше от въодушевление. Детето с луничаво лице и очи пълни с живот и мечти.
- А колко струва щастието? А това да обичаш и да бъдеш обичан? И как така ще ти се усмихват звездите? - питах го аз учудена,дори натъжена. Не знаех какво бе всичко това. Продължих:
- А откъде да си купя тези неща?
А то се ядоса. Обърна се на другата страна. После ме погледна.И ми кресна:
- Нямат си цена щастието. Нито любовта. А да обичаш... Това е красотата... Нея... - детето се ядосваше с всяка дума,която изречеше.- Вече ти казах красотата само със сърцето се вижда!
Аз се натъжих. Не можех нищо да му кажа. Буца ми се спря в гърлото. Исках да заплача.
- Вие, възрастните, нищо не разбирате! - продължи то. - Как ще бъдеш щастлива след като не разбираш любовта?
Детето дойде при мен и седна. Хвана ме през врата. Аз се разплаках. То ми каза:
- Не плачи! Възрастните не плачат.
Засмях се. Как може да не плачат възрастните щом и децата плачат. Детето ме прегърна - някой ме обикна. Разбрах, че съм щастлива и че звездите се смеят.
- Защото съм щастлив. - отговори ми детето учудено.
- Какво е да бъдеш щастлив? - продължих аз.
- Когато те обичат или ти обичаш някого. Когато си чул или видял нещо красиво. Когато твоята звезда ти се е усмихнала...
Обясняваше ми всичко това с блестящи очи, и лицето му трептеше от въодушевление. Детето с луничаво лице и очи пълни с живот и мечти.
- А колко струва щастието? А това да обичаш и да бъдеш обичан? И как така ще ти се усмихват звездите? - питах го аз учудена,дори натъжена. Не знаех какво бе всичко това. Продължих:
- А откъде да си купя тези неща?
А то се ядоса. Обърна се на другата страна. После ме погледна.И ми кресна:
- Нямат си цена щастието. Нито любовта. А да обичаш... Това е красотата... Нея... - детето се ядосваше с всяка дума,която изречеше.- Вече ти казах красотата само със сърцето се вижда!
Аз се натъжих. Не можех нищо да му кажа. Буца ми се спря в гърлото. Исках да заплача.
- Вие, възрастните, нищо не разбирате! - продължи то. - Как ще бъдеш щастлива след като не разбираш любовта?
Детето дойде при мен и седна. Хвана ме през врата. Аз се разплаках. То ми каза:
- Не плачи! Възрастните не плачат.
Засмях се. Как може да не плачат възрастните щом и децата плачат. Детето ме прегърна - някой ме обикна. Разбрах, че съм щастлива и че звездите се смеят.
© Александра Ангелова All rights reserved.
И наистина ме натъжи защото понякога забравяме какви сме били преди, обгърнати от проблемите на ежедневието...
