Текстът касае единствено мен. И подобни на персоната ми. Правя го публичен, защото някой може да се припознае. Ако реши, може да ми прави компания. Трудно го дописах. Не ми остава време напоследък. Заради една опера...

Отидох при реката. С цялото ми семейство. Направихме си пикник на брега. Времето беше хубаво. Останахме там до вечерта. Разбрах от други, че е трети март. Този месец ми е важен. Трябва да следя дните му по-осторожно. Имам премиера, а и децата ми са родени през него. Не преднамерено. Стана случайно. В събота рожден ден има дъщеря ми. На седми този месец. Помолих майка ѝ да я роди на следващия ден, но малката много бързала да ме види. Защото има вкус. Поръчал съм ѝ торта. Разкошна. Както всяка година. Детето се радва. Аз също. Този път до нотите, върху сладкиша, ще бъде изписано и името на една корейска група. Не знам какъв стил музика изпълняват. В момента младежите били луди по нея. Чувам я за първи път. От Християна. Ако дъщеря ми се беше родила няколко часа по-късно, щеше да е две в едно. На осми март няма по-важно същество от дамата. И по-онеправдано от кавалера. Тъй като ще се чуди с какво да впечатли жена си. Или някоя друга. На девети март никой няма да си спомня за трети март

Вчера много хора празнуваха. В социалните мрежи и по улиците. По-обилно в първото. Беше празник. Освобождението на България. Аз не мога да си го позволя. Да се веселя. Не пия, а и ми е трудно да се отпусна на този ден. Имам основателни причини:
1. В понеделник минах през училището на малката. Момичето, което се роди един ден по-рано. За да я проверя в какво настроение е. Взаимно се контролираме. Учи в музикалната гимназия. До нея има и друго школо. Реномирано. Докато гледах къде да паркирам, няколко деца пресякоха пред мен павираната улица, за да влязат в елитното учебно учреждение. Другото, не музикалното. Държаха в ръцете си цигари. Истински. Пушеха. Необезпокоявани и нагло. Като чалга звезди. По мое време това беше немислимо. Не чалгата, а цигарите. Попфолкът още не беше жив. Но тогава не бяхме толкова „цивилизовани“ и „толерантни“ към обществените деформации. Попитах минути по-късно една позната учителка с ниска заплата защо това не се санкционира. Интересно ми е кой допуска децата да пушат цигари в училище като пристрастени. Тя ми отвърна, че нищо не можело да се направи. Значи педагогическата ни система абдикира от това, за което е призвана. Щяла да си навлече проблеми, ако се заяде. Било демокрация. Дори ми се стори, че въпросът ми я отегчи и леко засегна.
Те, всички учители, са с ниски заплати. Затова търсят начини да оцелеят. Бягат в чужбина, работят друго или си траят. Заплата на един учител е равна на дневните разходи за храна на един средно статистически измамник. И аз нищо не мога да направя по въпроса.
2. Лекарите в „освободена“ България също са бедни. Затова и те търсят варианти да просъществуват. Емигрират на запад или ти измислят болест, с която в момента не разполагаш. За едно и също нещо те оперират по няколко пъти. Нищо, че още първият път са го отстранили. Заради гамбита с НЗОК. И аз пак нищо не мога да направя.
3. Музикантите едвам свързват двата края. Затова са пръснати в чужди държави, работят друго или се препродават, имитирайки някой. Повечето полудяват или се пропиват. Или и двете. Нищо не мога да направя.
4. Външният вид на писателите в РБ е под всякаква хигиенна критика. Здравословното им състояние също. Достойнството им е на подобно дередже. Не изкарват почти нищо от писане. Заради това бягат в чужбина, пушат, лекуват цирози, налага им се да пишат глупости, работят друго или правят фелацио на някой литературно издателски сволочь.
Доколкото съм запознат, артистите и художниците не правят изключение. Нищетата е повсеместна.
Преди седмица отидох в едно елитно издателство. В него имах мои книги. Вече нямам. Някога ме издаваха. Исках да взема няколко бройки за приятели. Не съм стъпвал на това място от години. Едно време много ме уважаваха. Поисках учтиво да ми направят справка как вървят продажбите. За да разбера дали някой го интересува какво пиша. Стана голям скандал. Бяха две жени. Познаваме се. Говорихме си на ти. Сега вече на вие. Все пак работят в издателство, което е издало няколко мои романа. По-грозничката направо побесня. Системата им преди време се сринала. Компютърът им направо ме бил изтрил. В момента съм ги притискал с фриволните си желания. Не можело така да нахълтвам с подобни искания в счетоводно духовния им двор. Трябвало им поне месец, за да ми отговорят. Казах на по-неспокойната, че това не ме устройва, а тя избяга навън. Преди това може да съм изрекъл и още нещо. Предполагам безобидно. Не помня... Останах насаме с по-симпатичната. Предложих ѝ да поговорим. Нищо еротично. Проявих интерес защо се получи така. Според нея колежката ѝ била напрегната и пренатоварена. После се обърнах към себе си. Тази пренатегната емоционално сварена теменужка не е ли на работа? Аз, ако не съм автор, поне техен клиент не съм ли?
Вече не ме продават. Забраних им. Не е проблем да си го позволя. Нищо повече не мога да направя.
5. Тази сутрин видях на тротоара шестима мъже. Бяха го заели целия. Тела като барикада. Еднакво облечени. Разговаряха, пиеха кафета и пушеха. Срещу една банка. Вероятно служители в нея. Отивах с един познат да си купя баничка за закуска. Две банички. Възрастна двойка заобиколи компанията и мина по улицата, защото тайфата изобщо не ги отрази. Не последвах примера. Демокрация е все пак. Искам да ходя по тротоара. Не съм автомобил. Сбутах леко мъжете, защото се направиха, че не ме забелязват и ги помолих да направят място и за останалите човекоприлични, които минаваме оттам. Оказаха се докачливи. Като всеки служител с ниска заплата. Изръмжаха защо не съм ги заобиколил. Защото не искам, разбира се. А и мога да ръмжа. Яко даже. Искат да бъдат значими. Не им се получи. Не е важно как...
После моят познат ме попита същото. Защо не заобикалям проблемите? Според него съм бил заядлив. Вчера той си сложи на страницата в социалната мрежа националния трибагреник. Защото е свободен... Отвърнах му, че не ми е в кръвта да минавам по околовръстното. Цепя направо през града. Посъветва ме да бъда по-гъвкав. Виртуалният патриот до мен. Да бъда пресметлив в живота. Да не съм толкова конфликтен. Да си трая. Това било начинът да се продавам. Да продавам изкуството си де. Та какво изкуство може да създава някой скопен доброволно?!
Влязох в една аптека. С баничките и родолюбеца. Съседната врата на мястото със закуските. Да си взема нещо за гърло. Предписа ми го личният ми лекар. За да пея по-хубаво. Подадох на жената зад щанда използвания вече блистер. Не мога да разчета и изговоря името на медикамента. Аптекарката го погледна и ми се скара, че си купувам лекарство, което не е за гърло. Скара ми се буквално. Казах ѝ, че нямам медицинско образование, изпълнявам нареждания на личния лекар. Преки. Тя също няма подобно образование, но не спря да мърмори. Позаинтересувах се дали можем да избегнем конфликта. Тя въпреки несмилаемото за мен свое негодувание, ми даде лекарството. Излязох навън и позвъних на джипито. Щях да се саморазправя с него, ако ми е дал наистина нещо противозачатъчно... Прочетох му от опаковката на купения препарат какво са ми дали. Заради отговора, който ми даде, отново се върнах обратно. В аптеката. Попитах този, дето ме придружава, дали и сега трябва да съм послушен. Подадох на същата аптекарка, използваната вече стара опаковка и новия, закупен от нея лечебен серум. Споделих ѝ, че ми изглеждат напълно различни. Направих го с едно от противните изражения, които свободно ме обитават. Имаше ефект. Винаги има ефект. Не искам обаче да живея в подобен свят. Не желая грубостта и арогантността винаги да побеждават. Тя се извини. Наистина били коренно различни. Старата опаковка била много повредена. Не успяла да разчете правилно заглавието. Аптеката е хубава. Вероятно на жената зад щанда много ѝ се иска да бъде нейна, а не просто да работи зад касата. Сигурно заради това е изнервена. Усмихваше се докато си тръгвах. По-блажно и от баничките, които след малко щях да изям.
От случващото се около мен оставам с впечатлението, че българите сме полуграмотни, нагли, завистливи и в заключителната фаза много страхливи. Но вероятността да греша е огромна. Може пък зрението ми да е силно повредено...
Преди време един измамник открадна пари от благотворителност. Парите бяха за кувьоз. Доказа се какво е направил, но нищо интересно не стана. Той пак си е същият мошеник, а много „почтени“ хора настръхнаха, че ако аз съм се смятал за безгрешен, да хвърля зад себе си камък.... Нищо повече не мога да направя.
6. Няколко милиона българи живеят, работят и се размножават в чужбина. Познавам много такива. Между тях имам приятели. Харесвам ги. Все по-често натрапчиво през главата ми минава мисълта и аз да се преселя. И нищо не мога да направя.
7. Правителството, което в момента ни изцежда и направлява към тинята по дъното е най-наглото и простовато, което житейската ми биография познава. Това в България в момента не е политическа класа, а политическа киста. Злокачествена.
Властта се взима не, за да се гради, а за да се малтретира по-нискостоящият. В България няма по-нисш от народа.
Скоро един полицейски шеф ми се разсърди. Чешеше си его и ми поиска документите за самоличност без той да си покаже своите. Дори не си ги носеше в него. Направих му забележка, а той няколко пъти ме заплаши. Едва не го наплясках... А уж е държавен служител. Демек служи на мен. Наех адвокат. Защото ми се живее интересно. И съм мазохист – не искам да се продавам. Имам предвид изкуството ми – не държа да прави оборот. Мога да си го позволя. Защото тези, от които зависят продажбите ми, не обичат такива. Дето им казват, че не ги любят. Не мога да създавам любов с паразити. Ангажираният от мен правист прогнозира, че нищо няма да стане. По-добре да съм използвал само социалната мрежа. А най-добре било да подмина. Защото ще си навлека неприятности. Те просто били такива. Държавниците с власт. Подадох жалбата. Чакам да видя какъв ще е ефектът. Нищо повече не мога да направя.
8. Уж никой не харесва министър- председателя, а той не помръдва от мястото си. Като свинкс. Като фараон. Като безсмъртен. Простотията наистина е такава. Непоклатима. Но нищо не мога да направя.
8. Пенсиите на старците са безобразно ниски, а политиците безсрамно богати. Първите не могат да избягат в чужбина, защото са болни и бедни. Вторите пък не искат. Тамошното население няма да ги остави да крадат така цинично.
9. Преди години изкарвах парите си с много труд, но нечестно. Бях престъпник. Бандитът тогава беше нещо като политика сега. Вече не съм „политик“. Промених се. Ако не бях се трансформирал в това, което съм сега, сигурно и аз вчера щях да си сложа националния флаг на профилната снимка. Не, нямаше да имам страница. Но вече съм друг. Реших да се занимавам с това, което харесвам. С изкуство. Правя го по много. Но се справям по-зле от дните си на „политик“. Печеля по-малко. Явно затова съм натрупал толкова чернилка в мисълта. Ако не бяха парите, спестени от онези дни, днес щеше да ми е много трудно да преживявам. Вече щях да съм в чужбина. За постоянно.
На този етап нищо повече не мога да направя. Освен в Деня на Освобождението да отида на реката. Нямам моралното право с толкова много „нищо не мога да направя“ да се забавлявам.
Леко ми е неловко роб да празнува свободата си.
Подчертавам, че текстът не се отнася за всички. Само за онези, които не им е неудобно да се припознаят. Такива като мен. На успелите родолюбиви искрено се извинявам...