- Ти си ономатопея за удоволствие? Това е последният стих? Така ли свършва? – повдигната вежда и сбърчен нос.

- Да. Не е ли яко? – уверен в собствената си гениалност, Григор пусна загадъчната си секси усмивка.

- Свършването в повечето случаи е готино, да. Ама, честно казано ми е недостатъчно. Искам още.

- Това е идеята на цялото нещо – започваше да се навъсва – какво искаш? Да получиш всичко сдъвкано и изплюто и то да ти даде неизмеримо удовлетворение, отговорите за смисъла на живота и кога се е пръкнала вселената? Това е тривиално, сухо, предвидимо. Носи ми същото чувство като да дам на някого нещо мое и да ми кажат „Добро е“. Кое по-точно е добро? Утрото е добро и то ако си нацелил захарта в кафето. В моя случай какао. Между другото, как може да пиеш кафе?! Не разбирам защо толкова го харесваш. Знаеш ли, че в Албания има малко под три милиона души и четох, че се падат по 654 кафенета на 100 000 души. Това значи, че средно се падат по 152 кафелюбци на едно заведение. И преди да кажеш нещо, да, знам, че знаеш, че съм потресаващо зле по математика, но използвах калкулатор и ги сметнах сам. Навън пак е 268 милиона градуса, а изглежда сякаш ще вали. Нищо не е в ред. Писна ми да е толкова близо до буря, на практика усещам дъжда с порите си, а все да се разминава. – Григор стоеше с лице към прозореца и наблюдаваше сивото небе над старите софийски сгради.

- Ясно, пак имаш Григозод*. – сви устни и закима иронично.

- Ще спреш ли да ги наричаш така? – отвърна намусено той – Чуй нещо ново и не се прави на много отракана:

„Григор държеше три пощенски плика. Всеки от тях имаше избледнял мастилен надпис на задната страна, където хората ближеха хартията, за да я залепят за друг слой хартия и да скрият думите си в нещо още по-крехко. Момчето понякога се замисляше, че хората имат особено уважение към писмата. Реално погледнато това са два листа хартия. Единият скрит в другия. Още от самото пускане в събирателната кутия на пощата до изваждането им от поименните пощенски кутии в блоковете или къщите, хората уважават писмата. Шофьорите на пощенски камиони ги товарят в ремаркета, после ги стоварват в други клонове и там старателни пощенски служители ги разпределят, за да могат пощальони да ги занесат до правилната дървена кутия, в която пък писмата търпеливо ще чакат любопитните пръсти на получателя да сграбчи очаквано или съвсем неочаквано писмо. Странно нещо са писмата. Таят надежди, мечти, страхове. Досущ като човеците, дето бродят по тая земя. И сякаш има неписано световно правило. Ако човек намери писмо, ще го отнесе в близката пощенска станция или направо до адреса, който е написан на хартията. Разбира се, има и любопитковци, които си врат носа навсякъде и по-скоро биха прочели писмото, отколкото да се разкарват да го занесат до кутията, за която е било предназначено, но всяко правило си има изключения. Ако този текст в момента е под зоркия поглед на някой такъв любопитко, нека бъде така любезен да сгъне обратно листовете хартия и да се научи да бъде по-сдържан, за да не го застигне някое древно славянско проклятие, със старобългарски подправки и тракийски вкус. Благодаря! Та, Григор държеше трите плика в ръка и погледна трите надписа:

Плик #1: Времето е истинското мерило за болка.

Плик #2: Болката е истинското мерило за време.

Плик #3: Времето и болката не съществуват.“

- Как се чувстваш да си едновременно муза и убиец на вдъхновението ми? – погледна я изпод вежди.

- Ужасен си… – избяга с очи встрани – Няма ли да продължиш?

- Тъкмо се бях разписал и ти се появи.

- Защо не ме отпрати като толкова ти преча?! – опита да е заядлива, но усмивката я издаде.

- Луда ли си?! А сексът после… - видимо се наслаждаваше на невероятните си шеги.

- Тъпанар! – хвана старата възглавница, чиито гъши пера вече излизаха извън калъфката и заплашително стърчаха, готови да прободат нищо неподозиращите уши на търсещите нещо меко, на което да положат глава за една бърза дрямка. В случаите на Григор бързата дрямка беше с продължителност от около седемнадесет часа и две-три минути (последният му рекорд, след като не беше спал като нормален човек почти две седмици).

- Продължавам. – тембърът му стана по-плътен и съсредоточен.

“Григор отвори първия плик, пропусна обръщението и зачете:

Изключително важно е да прочетеш това и следващите две писма едно след друго. Точно в този ред. Това, следващото и по-следващото. Ако ги прочетеш наобратно, ще започнеш с края на историята, а това е недопустимо. Историята започва така: В село Кобиляне живеел един мъж, малко пооплешивял, с изразителни дълбоки кафяви очи с жълта окраска. Никой в селото не знаел на колко години е и съселяните му се обръщали към него с „чичо“, а децата в Кобиляне винаги го викали с „дядо Митко“. Все още жилав, здрав и жаден за живот, дядо Митко ставал преди изгрев всяка сутрин и вървял до прочутия в околията меандър на Арда. Хората го знаели като „Завоя“. Редовно идвали тук да се снимат и по случайност или не дядо Митко присъствал в стотици снимки на хора, които той не познавал и стотици хора, които не познавали него, виждали на снимките си странен мъж, седящ винаги в една и съща поза, с шапка на главата. Винаги в долния десен ъгъл. Меандърът на Арда, така живописен и пленителен, със своите лазурни води и впечатляващ релеф го чакал всяка сутрин от близо две десетилетия насам. След като подминел и последните разпръснати по баира селски къщи в Стар читак, вече знаел, че му оставали 437 крачки до камъка, на който винаги сядал. Преди време дядо Митко знаел и общия брой крачки между селата Кобиляне и Стар читак, но възрастта бавно си взимала обратно спомените, които така щедро му бе подарила. По залез, но никога след като вече е тъмно, дядото си тръгвал от Завоя и потеглял към старата си къщурка. Една сутрин малката Йоли най-накрая беше убедила баба си да я заведе до прословутия завой, за да направи снимки с фотоапарата, който получи за Коледа, Wizen SM111. Носеше си и резервна ролка с филм. Беше малко след осем сутринта и бабата и момиченцето тъкмо бяха потеглили. Живееха съвсем близо до дядо Митко, но не забелязаха, че резето на дървената му врата не бе мърдало днес и капките от снощния дъжд, лениво спяха на металната черна ключалка…

Григор пропусна послеписа, сгъна прилежно писмото и го прибра в плика. Без да губи време пъхна първото писмо във вътрешния джоб на якето си и разлепи внимателно плик номер две:

Баба Лили и малката Йоли вървяха една зад друга по тесния път. Момиченцето упорито се опитваше да се отскубне от железния хват на баба си, защото се чувстваше достатъчно голяма и самостоятелна да върви сама, а и пръстите на бабата бяха кафяво-жълти и боядисваха всичко, което докоснеше. Малката много мразеше миризмата на тютюн и пръстта, която оставаше под ноктите на баба Лили след ваденето на картофи. Бабата нямаше как да обясни, че в този регион на Родопите това са единствените две неща, които виреят в изобилие. Откакто се омъжи за покойния вече дядо на Йоли, само това правеше. Половин век бране на тютюн и вадене на картофи. След десетина минути немирно дърпане бабата склони и пусна ръката на Йоли. Тя припкаше щастливо около баба си. От Кобиляне до Стар читак са около тринайсет километра и пъргавостта на баба Лили им позволи да стигнат за малко под три часа. Там, близо до завоя, покрай пътя имаше стара ръждясала, но все още здрава, мантинела. Йоли се затича, напълно игнорирайки виковете на баба си, и прескочи заграждението. Спусна се надолу по пътечката и се качи на камъка, от който всички фотографи заснемаха шедьоврите си. След минута баба Лили се появи, леко задъхана, и я смъмри. Неочакван силен порив на вятъра бутна Йоли и тя с мъка се задържа на ръба на камъка. Баба Лили се качи при нея и сграбчи дясната ръка на момиченцето с колкото сила имаше. Погледна надолу и на скалите видя шапка, която нямаше как да сбърка. Беше виждала само един човек в живота си да носи такава шапка. Ръчно бродирана глутница вълци на периферията и какаов цвят, който не бе избелял нито милиметър през последните двайсет години. Йоли се обърна към нея и каза:

- Бабо, чувала ли си легендата за кораба на река Арда?

*Григор + епизод на психична нестабилност и безцелно на пръв поглед бърборене = Григозод.