Между два свята

От няколко дни гърлото се опитваше да ми пробутва някакви обезпокоителни сигнали, но аз категорично отказвах да се тревожа, не беше болка, просто сухота, придружена с нещо като гъделичкане. Пиех по няколко лимона на ден и гледах да не задълбавам нещата. Само да не беше тази умора! С каквото и да се захванех, нищо не ми споре́ше, често сядах и дори така задрямвах на дивана.

Колкото и работа да имах, умората надделяваше и посред бял ден просто си легнах в леглото. Заспала съм светкавично. След някакъв период от време започнах да осъзнавах, че искам да стана, уж съм будна, а всъщност не съм, полагах неимоверни усилия да надигна главата си от възглавницата, но нито една част от тялото ми не помръдваше, сякаш бях преминала в безтегловност над която нямах абсолютно никакъв контрол, само мозъкът ми работеше на сто процента.

„Умряла ли съм!? И то от някакво сърбящо гърло!? Ами умората, май трябваше да погледна малко по-сериозно на нещата!”

И докато въпросите в главата ми се блъскаха един през друг, чух гласове, които съвсем явно водеха някакъв спор. Все още не можех да се помръдна, но разбирах, че става въпрос за мен. Всъщност за моята душа! Започнах да треперя от страх и безсилие, съзнавайки, че е настъпил краят на земния ми път. Как децата ми ще приемат новината, че вече нямат майка, ами мъжът ми, това ще го съсипе! Тези мисли ме атакуваха жестоко, усетих, че плача, лицето ми гореше, а аз дори не можех да се помръдна. Господи, нима пътят към вечността е толкова кратък, сякаш вчера си мислех колко са далеч четиридесетте години, а за петдесетте да не говорим! Добре, че поне се случи в съня ми, без да се залежавам, не понасям мисълта, че мога да бъда в тежест на някого.

Внезапно всичко това премина и аз отново започнах да чувам гласовете, които продължаваха да ме оспорват, една част от тях ме обвиняваха за най-лошите неща от живота ми, тоест, всичките ми прегрешения бяха извадени на показ, но най-страшното бе да чуя, че ме обвиняват и за неща, които никога не съм вършила и си спомних цитат от Библията, където самият Иисус говореше за дявола така: “Той си беше открай време човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина. Когато говори лъжа, своето говори, защото е лъжец и баща на лъжата.”  /Йоан 8:44/

Тогава в моя защита започваше да говори една друга група,съвсем отчетливо, гласовете звучаха красиво и нежно, но се долавяше абсолютен авторитет. Те изреждаха всички мои добродетели, които навярно трябваше да покрият лошите ми дела. В главата ми изплува друг цитат от словото Божие, който гласеше, че „Любовта покрива много грехове”. /1 Петрово 4:8/  Започнах да прелиствам в мислите си и плодовете на духа, без които едва ли някой ще се спаси: „любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон.” /Галатяни 5:22,23/

Любов имах в изобилие, умеех да се радвам дори и на нищожните блага в своя живот, радвах се и на чуждото щастие, не завиждах, а това ми носеше душевен мир. Ако трябва да бъда съвсем честна, дълготърпението понякога ми куцаше, но милосърдието никога не ми е било чуждо. Можех да се разплача дори и заради нещастието на съвсем непознати хора. За животинките пък изобщо да не говорим, хранех все що има бездомно и ако можех, бих приютила всяка нещастна душица под покрива си.  Що се отнася до вярата, не помня такъв период от живота си, в който да съм била невярваща. „А без вяра не е възможно да се угоди Богу, защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят.“ /Евреи 11 :6/ ...които Го търсят! Аз търсих ли те достатъчно, Господи!

 „Каква полза, братя мои, ако някой казва, че имал вяра, а дела няма? Може ли да го спаси вярата?” /Яков2:14/  Отново цял куп въпроси нахлуха в мен, страхувах се, дори треперех, чувствах, че не съм  готова, но не можех да се върна назад, все още бях абсолютно неподвижна, а за душата ми се водеше ожесточен спор.

Нещо много силно изтрещя, уплаших се и за пръв път усетих, че помръдвам. Сигурно са се отворили вратите на ада и някой вече ме води натам, да, навярно е така, защото ставаше все по-горещо. Може би добродетелите ми са се оказали твърде малко. Но защо бе толкова тихо, чувах единствено собственото си дишане, което беше толкова учестено, че сърцето ми сякаш се канеше да изскочи извън собствените си предели.

Какво!? Било е сън! Тишината бе нарушена от шума на боклуджийския камион отвън, навярно това ме е събудило. Цялата горях и треперех едновременно, очите ми бяха мокри и парещи, ясно е, че съм плакала, и то много.

Намирах се в собственото си легло с широко отворени очи, в единия ъгъл на тавана кротко си висеше паяжина, която от няколко дни все се канех да изчистя, но сега гледката ми се стори някак успокояваща. Бях жива и осъзнавах колко е хубаво. Почти гласно успях да промълвя: „Благодаря ти, Господи, за твоята безгранична любов, която макар и незаслужено, получавам всеки ден! Благодаря!”