Горещина и пек властваха от ранно утро, но вече слънцето преваляше и вечерта бавно донасяше хлад в сухия летен ден. Дълги сенки плъзваха по околността, а ароматът на сухата пшеница и полски цвета се носеше из въздуха. Мъжка фигура със загоряла от слънцето кожа вървеше бавно по отъпканата пръст, която беше пътя. Сандалите му вдигаха облачета прах при всяка стъпка, а по врата му се стичаха едри капки пот. Селото, в което живееше мъжът, беше заобиколено от ниви и пасища, във всички посоки и докъдето поглед стигаше. Кърската работа беше единственото препитание за тукашните хора, а единствената им разтуха бяха вечерните приказки в селския хан. Фигурата застана пред входа на пивницата, избърса потта от челото си с ръкава на ризата си, бутна вратата и влезе вътре. Половината от приземния етаж се намираше под земята и сумрак и прохлада посрещаха посетителите. Дървени маси и столове бяха сложени хаотично в салона, а в единия край, до камината, беше тезгяхът на кръчмаря. Дълга дървена пейка опасваше външните стени на хана и предлагаше място за местните, които пиеха рядко вино и ейл, държаха чашите в ръце и мърмореха един на друг за несгодите на фермерския живот.
Новодошлият отиде до тезгяха, размени няколко думи с кръчмаря, поръча си вино и като получи чашата си и поздрави няколко от съседите си, седна на пейката под едно от малките прозорчета, които бяха близо до тавана и рядко биваха отваряни. Глъчката се лееше леко като пиенето и сякаш времето спираше и тежката работа биваше забравяна за няколко часа. Няколко хлапета, дошли с бащите си, се гонеха или криеха между масите и се кикотеха за радост на старите. Само един човек седеше тихо и сам, точно до камината, която не беше горяла от месеци, но сива пепел още я изпълваше. Той беше сух и тънък побелял старец, облечен в широка роба, която отдавна не знаеше цвета си, подпрян на дебела и дълга тояга и не вдигаше поглед от пода. Старецът беше дошъл с колата на един търговец преди ден и от тогава все седеше така, не говореше с никой освен с ханджията и само от време на време помръдваше тоягата си. Дори децата, залисани в игрите си, се държаха настрана от него и не го доближаваха на повече от метър.
Вечерта все повече приближаваше към нощта, ханът се беше напълнил и местните вече сядаха по столовете и масите, пиенето беше направило езиците по-бързи и развързани, червени бузи се кривеха в усмивки. Някъде затропаха зарове, а другаде се разказваха просташки вицове. Една компания се смееше и викаше най-много, а в центъра ù стърчеше едър мъжага с тъмни коса и очи, който се хилеше и говореше едновременно, така че пръскаше околните със слюнка. Той обичаше да е център на вниманието и дърдореше каквото му падне, без да спира да се смее, но тази вечер нещо все не му достигаше, за да изпъкне задоволително, и докато говореше, той се огледа и забеляза стареца до камината.
- Ей, момчета, вижте го стария как дреме като умрял. Я да го проверим. – и като каза това, с леко залитане и ухилена физиономия мъжът се приближи и подритна тоягата на белокосия дядо. Старецът прибра тоягата си обратно и все така гледайки пода, тихо заговори.
- Защо се срамиш да се подиграваш на стар човек? Какъв си здрав и силен, а си правиш смях с мен.
- Да ме прощаваш, старо, ама си рекох, че славен пътешественик като теб може да ни разкаже някой свой подвиг, а? – След тези думи мъжът и другарите му прихнаха да се смеят.
Белокосият изчака няколко секунди и бавно вдигна глава към лицето на мъжа. Мътните, невиждащи, сиви очи сякаш се втренчиха в тези на селянина и останаха така, докато смехът не секна и тишина не се възцари в целия хан. Всички гледаха към стареца и високия фермер с очакване.
- За прошка – простен си. – Каза старецът. – А ако искате да ви разкажа история, трябва с чаша вино гърлото си да смажа, тъй че думите сами да потекат и интересно да ви стане.
Мъжът срещу него спря усмивката си и гузно махна на кръчмаря, който сипа една чаша вино, като остави гроздовия сок в повече от водата, с която разреждаше пиенето, и я поднесе на слепеца.
- Благодаря, синко. - каза старият, отпи глътка, облегна се назад и благо заговори. -  Живеете си вие просто, а човешкият живот е кратък и паметта се губи, но земята помни. Не беше толкова отдавна, когато хората живееха с джуджета и елфи, а вие сега ги смятате за приказки. Не беше толкова отдавна, когато империята беше млада и войната оставяше следи по нивите, вместо ралата. Но вие това го знаете, потомци сте на тези, които с кръв и стомана градиха вашето бъдеще. А беше време, когато родените от земята джуджета чертаеха с камъни първите си руни по стените на пещерите си и се страхуваха от слънцето. А беше време, когато дълбоко в дебрите на джунглите, от огъня родени, орките се биеха с дървени копия и каменни брадви, за да изберат вождовете си. А беше време, когато хората, от водата излезли, вървяха голи по бреговете на моретата и събираха съчки, ловяха риба и беряха плодове, за да живеят. Тогава беше време, когато древните елфи, горди и силни синове на въздуха, създаваха цивилизацията. Господстваха те над всичко наоколо и в мир с природата живееха, събираха познание и строяха градове. Познаха те духа на Създателя, който е във всичко, що е живо и камък и го нарекоха Живец. Познанието води напред, но води към светлина и мрак. Ще ви разкажа за времето преди първата война, за места, никому непознати и герои умрели и забравени преди толкова векове, че пак ще дойде тяхното време. И за Култа на мрака, който донесе раздора сред дългоухите.
   Името на първия тъмен било заличено и забранено преди толкова поколения, че дори елфите са забравили и за забраната, и за името. Но понякога мъглата на времето се отваря и ние можем да зърнем картини от стар сън или жив ден от древността.
   Поляната беше заобиколена от ниски ели, които изглеждаха като сива бодлива стена във вечерния сумрак. Две фигури – баща и син – лежаха на голата земя и гледаха блещукащите звезди. До тях - невиждано досега същество – бял кон с крила на орел, пасеше бавно тучните стръкове. Малкото дългоухо момче гледаше в захлас светилата и разпитваше баща си.
- Татко, защо звездите изглеждат толкова близко, а ако се опитам да ги хвана, те се оказват толкова далеч.
- Това е труден въпрос, момчето ми, но ето, ще ти кажа каквото и моят баща ми е казвал на мен. – Ние, елфите, живеем на тази земя от стотици поколения. Научили сме, че има пет елемента, които съставят света ни. Ето тук почвата, тревата, дърветата са от елемента на земята. И още около нас е топло, но хладен полъх ни разхлажда, а някъде на юг тътнат гръмотевици и светкавици удрят скалите – това е въздухът. Водата, която вечно се променя, е третият елемент. А стихията на огъня – разрушаваща и пречистваща, е четвъртият. Петият елемент е онова, което нашите сколари наричат дух. Всичко около нас има частичка от него. Камъкът, растението, животното, дори другите елементи се влияят от духа. Той е силата, която вдъхва живот, но и отнема живот.
- Ами звездите, татко, звездите?
- Бъди търпелив, сине, ще стигнем и до там, но не можеш да научиш за главата, ако не знаеш тялото. Та докъде бях стигнал? А, да – силата на духа. Ние сме надарени от природата с разум и можем чрез дълги упражнения на ума да овладеем нашата частица дух, наречена още живец. Живецът ни позволява да усещаме това, което ни заобикаля, и да общуваме по-добре помежду си и с природата. А когато дойде време да умрем, елементите ни се разпадат – въздухът напуска дробовете ни, водата се изпарява, огънят ни оставя да изстинем, а тялото ни изгнива в земята. А духът взима натрупаното познание и го отнася със себе си, за да го върне на природата.
- Как става това, татко? – благоговейно попита малкият елф.
- Нашата земя – продължи бащата. - е топка във вселената, изградена от четирите елемента и заобиколена от аурата на духа. Така, когато духът се отдели от тялото, той се издига и се превръща в звезда.
- Ами падащите звезди, какво са те, татко?
- Ах, падащите звезди. Понякога разумът натрупва толкова много познание, че никога не се слива изцяло обратно с духа и успява да се откъсне от общата маса и да се върне обратно на земята и да се прероди – това са падащите звезди, синко – герои, лидери, мислители и магове, живяли преди и които ще живеят отново. – каза бащата и направи пауза, а момчето се загледа с широки очи в звездите и учудване се изписа на лицето му.
   Те седяха в тишина още дълго време, докато детето не осмисли всичко казано от баща му и любопитството му не го накара да продължи с въпросите.
- Татко, а какво са пегасите и кентаврите?
- Няколко години преди да се родиш, сине, група любопитни сколари започнаха експерименти с живеца и кръвта на създанията, с цел да облекчат труда на елфите. Те натрупаха познание и успяха да създадaт летящите коне, за да се придвижваме бързо, и конете работници, които сами могат да теглят и да работят. Но не е наша работа да се бъркаме в пътя на природата. Нищо добро няма да излезе, ако продължим да смесваме кръвта. Старейшините са на мнение да се забранят подобни експерименти.
- Аз бих искал, като порасна, да мога да облекча живота на всички елфи.
- Това е благородна мисъл, но не забравяй, че добрите идеи трябва да се постигат с добри действия. Хайде, стана късно и майка ти ще се разтревожи, че не сме се прибрали.
Двата елфи се качиха на крилатия кон и отлетяха от полянката, а някъде високо на север една бяла звезда грееше на нощното небе.
   Старецът спря да разказва и тишината се възцари в кръчмата. Хлапетата бяха спрeли игрите и бяха насядали на пода пред слепия дядо. Възрастните се бяха вгледали всеки пред себе си и не разговаряха, а само тежки мисли изпълваха със смут умовете им. Беловласият изпи последната глътка от виното си и като се подпря на тоягата си, стана и се запъти към стаята си, но никой вече не му обръщаше внимание. Само едно дете видя, че дядото мина покрай него, но то беше твърде заето да си играе с един ненадейно появил се въглен в камината.