Мила госпожо...

 Мила госпожо... 

                     на сестра ми Мария

                 Когато е гладен човек, сетивата му са обострени. Всичките. Не само рецепторите за вкус и мирис. Просто чувството за глад сякаш стърже гладките стени на стомаха, който храносмилащите сокове вече са промили така, че сигналите за празнота прогонват всички други мисли и дават предимство само на тези, свързани с намирането на храна и превръщането и в енергия.

                  Вярвам, че ви е непознато това чувство. На всеки поне веднъж, (а на някои и по-често) се е случвало да подивеят от глад.  

                  Полупразното заведение за бързо хранене не бе от най-евтините, но в замяна на това бе чисто, а и нямах време, нито намерение да търся някакво друго. Почти умирах от глад, когато го забелязах и не влязох, а направо нахълтах вътре.

                   Пред мен на опашката имаше само няколко човека и още толкова вече щастливци се хранеха съсредоточено наведени над блюдата си. Свободни маси имаше - където и да погледнеш и колкото искаш. Миришеше апетитно и се усетих жадно да преглъщам насъбралата се в устата ми слюнка, докато безкритично и лакомо си избирах ястия. А от зеленчуковата супа и печената пастърва над таблата се издигаше галеща окото, възбуждаща апетита пара, когато вече, платила сметката, се усетих, че не бях си взела нищо за пиене. Бързо отидох  на масата до прозореца, оставих  купата, чинията с рибата и ягодовия десерт и отидох да върна таблата. Тогава таблите задължително се връщаха. Пътьом награбих и бутилка минерална вода, след което почти на бегом се отправих към масата си...                    

                    Щом най-сетне се добрах до нея, сякаш някой ме блъсна халоса с нещо по главата. Рязко спрях и загубила ума и дума, видях изумена, сащисана, смаяна, че на масата, на моята маса седеше някакъв никаквец и ядеше моето ядене! Най-спокойно го ядеше. Без дори да опита да погледне към мен, гладната, която в момента бе в състояние, преди да ù мигне окото, да го изяде с парцалите. Да го разкъса на парчета... И да го заръфа и него... Него-натрапника, добрал се до яденето, до моето ядене. Него - гладника, който най-безцеремонно продължаваше да сърба моята супа.

                  Идеше ми да се разкрещя, но изведнъж омекнах. Може пък да е изпаднал, рекох си. Нека изяде супата... Не че ми мина гладът, но така или иначе бе я наченал човека.

                      Не беше клошар. И просяк не беше. Прилично облечен възрастен мъж... В тоя свят всичко се случва, рекох си и седнах на масата. Поне да ме беше погледнал нещастника...

                      Дори и не помислих да връщам таблата. Майната ù на супата! Придърпах пъстървата към себе си и с наслада опитах първото живително късче месо. Беше прекрасно! Беше удивително вкусно!...  Ядях като реквизиран кон. Като за последно. Чак когато преполових порцията, не видях, а усетих погледа му. Изгледах го строго, като се постарах в очите ми да има и укор, и разбиране, и прошка. В края на крайщата, не аз съм най-лошата на тоя свят. Човещината... тя... За всеки случай  протегнах ръка и придърпах към себе си ягодовия десерт.  Току виж и на него налетял...  

               Това вече беше върхът на нахалството! Грабливата му лява ръка се присегна и той от своя страна също придърпа по-близо до него десерта ми. Моя десерт.          

           - Ама тоя какво си мисли... Аз да не съм го осиновила, нахала му с нахал? – тая мисъл, като пирон забит в пета, в случая - в главата ми, ме накара да побеснея. Ответното действие бе задължително, аз не съм госпожа благотворителност!

             - Бъркаш номера, драги! – и си прибрах ягодите, този път така, че да не може да ги достигне без пряк досег с мен. – Ха, ма, ха!

              Човекът спря да се храни и ме загледа внимателно-любопитно и предпазливо-благо, сякаш виждаше непознат за науката вид насекомо, което един уважаващ себе си учен не би подминал.

              Бях ядосана  и объркана едновременно. Не му останах длъжна. Впих в него най-строгия си и презрителен поглед, който можех да имам. Още не ми беше минало, но успях без много злоба да пусна все пак, през саркастичната си вече усмивка оня многозначителен въпрос, който мислех да му задам още когато седнах  и който идеше да му каже всичко, което мислех за него:

                   - И сега?...

              Той неудобно се размърда и с виновен, според мен-заслужено глас, тихо попита:

            - Мила госпожо, позволете да ви поръчам още една порция. Нека аз ви я донеса. Моля ви! Не ми отказвайте...

                   - Каквоооооооо? – изревах аз. Скочих от стола и... краката ми се подкосиха.                          

                На съседната маса, пак до прозореца, само на някакъв си половин метър от мен, гузно притихнали ме чакаха-ягодов десерт, купа със супа и чиния скумрия.                           

                Над тях, като въпросителен знак, още се виеше пара.