Вече трети ден гъста снежна пелена се стеле над притихналото село. Вали на такива едри парцали, сякаш има намерение да изравни всичко в безкрайна снежна равнина.
Селяните газят дълбокия сняг и вместо да се плашат, потриват доволно ръце.
- Нека натрупа сега, а напролет да видиш какво жито ще избуи! Ще се напълнят пак догоре хамбарите.
В този неподходящ за работа в полето сезон, започват седенките, женитбите, веселбите... Все по-често се чува: тази мома пристанала, онзи ерген си довел невеста... А от това по-добър повод за веселба – здраве му кажи!
Няколко зими подред стрина Станка натякваше на сина си Милан, да се задоми най-сетне:
- Хайде бе, сине! Докога ще ти бера ядовете бе, майка! Ожени се, че и аз да се успокоя, и аз да видя отмяна...Пък и ти да мирнеш... да завъртиш дом, челяд...
- Има време, мале! Момите няма да се свършат...- засмиваше се Милан и хукваше с приятели по седенките.
Той беше почти прехвърлил възрастта за ергенуване и повечето от връстниците му имаха семейства. Това никак не го тревожеше, защото речеше ли и сега можеше да зарадва майка си. Хубав и напет, беше се забъркал в не една любовна история, но до женитба не се стигна. Няколко моми се надяваха да им заговори за женитба, но той, упоен от свободата си, все отлагаше и отлагаше.
Така стрина Станка,  от ден на ден, все повече губеше надежда, че ще види снаха вкъщи. Струваше и се, че ако Милан се ожени, ще се подмлади с цели десет години...
Една сутрин чу , че кучето на съседите яростно залая. Надникна от любопитство през прозореца и видя как в тях влязоха две жени. Едната беше възрастна, а другата – младо момиче, което гледаше да заобиколи колкото се може повече, вързаното с дебел синджир под стрехата, куче.
Възрастната жена позна веднага – Василена, сестрата на Дона, комшийката ѝ. Тя беше от едно далечно село и рядко идваше. Момичето навярно беше дъщеря ѝ, която бе виждала преди няколко години, тогава още дете.
Стрина Станка се повъртя насам-натам без работа и реши да прескочи до съседите – хем ще поприказват, хем ще доплете започнатия пуловер на Милан. Взе плетивото и се упъти към Донини.
Дона беше вече посрещнала гостите си и настанила до весело бумтящата печка.
- Добър ден, Доне! – весело поздрави от вратата стрина Станка. – Я, ама ти си имала гости! Дали няма да ви преча аз да се видите по-добре?...
- Какво приказваш, Станке! Много се радвам, че сте ми дошли всичките!... Седни, седни... че то.... само едното уважение е останало... Ето и Василена, от година на година идва, а мене ме болят краката... не мога да ходя на гости... - редеше в скоротеч Дона и нагласяваше стола на комшийката си, да седне по-удобно.
- Ех, и ти лельо... болят те краката. Я, каква си ми младичка, има да играеш хоро на сватбата ми! – обади се със звънък глас девойчето и потриваше зачервените си като ябълки бузки над печката. То беше младо, но хубавата и здрава жена от село вече личеше по леко закръглената и снага. Гъстите си кестеняви коси, сплетени на тежка плитка, придържаше с една ръка над печката.
Като я гледаше, в сърцето на стрина Станка нещо радостно трепна. „Ето булка за Милан! Ще ми бъде чудна снахица... Ще си я имам като свое дете...”
- Мълчи, лудетино! Та нима и ти стана за мъж! – стрелна с ръка момичето кака Дона.
- Още едни ядове, жени... – обади се майката. – Докато беше малка – малки бяха и грижите. Сега излезе ли сама, все я мисля... Че вече я и искаха!
- Искаха ме те, но ще си взема аз, когото поискам! – тръсна главица момичето. – Тебе, мале, може да не са те питали някога, но сега няма да е така...
- Ох, да беше жив баща ти... лесно... А сега аз трябва да си отварям очите повече от тебе. Че твоят ум е детски още...
- Право е момичето! Трябва сама да реши... – намеси се и стрина Станка. – А ти, Василено, само ще я посъветваш... Умна ти е тя и едва ли ще сбърка. Виж, с мой Милан е друго... Говорих му... съветвах го... не ще и не ще да се жени... Какво мисли – не зная... Та, като гледам твоята щерка, мисля си, да се харесат... – и тя майчински се усмихна на момичето.
- Ами, хубав ли е твоят ерген, стрино? И дали ще ме хареса?... - дяволито попита то.
Как няма да те хареса, чедо! Щом аз толкова те харесах... А и той не ти отстъпва по нищо!- гордо каза тя и продължи: - Искаш ли да се видите?
- Да се видиме ли?... Какво пък... съгласна съм! Но какво ще кажеш, майко, ти? - и тя погледна умолително майка си.
Василена погали немирната главица на дъщеря си и каза укорително:
- Аха... сети се все пак, че и мене трябва да попиташ... – след това се обърна към стрина Станка и продължи: - С теб, Станке, се познаваме отдавна, но сина ти го не зная. Но, ако се харесат младите, ще ги благословя! – отсече тя решително.
- Ти, Василено, не познаваш Милан, но аз ги зная добре и двамата. Мене, ако питате – един за друг са! Та аз само се чудя, как не съм се досетила досега... – даде своя глас и кака Дона.
По този начин, подхвърлената от стрина Станка идея, имаше голяма вероятност да се осъществи. Знае се, че е истинска рядкост толкова жени да са едно мнение, но когато стане това, са голяма сила!
...Късият зимен ден почти си отиваше, когато Милан се накани да излиза по селото. Неочаквано пътната врата хлопна и в двора се разнесе гласът на кака Дона:
- Милане! Миланчо, бре!... Тука ли си още?
- Тук съм, стрино Донке. Какво има? – показа се той на прозореца.
- Миланчо, да дойдеш да ми нацепиш дърва малко!... Чичо ти Атанас пак се е запилял по кръчмите... да опустеят дано... Не си седи в къщи, да свърши някоя работа, ами цял ден го няма... Хайде, Миланчо!
- Ех, стрино Донке... Защо не се обади по-рано? Но, добре... ще дойда. – И той изскочи бързо навън.
Тъкмо излезе на пътя, ето че се показа и майка му. Бързо настигна комшийката си, шушукайки и нещо.
...Милан бързаше. Замахваше високо с брадвата и я стоварваше с все сила по яките цепеници, които му показа кака Дона. Около него хвърчаха трески. Едрата му и мощна снага, сякаш с нетърпение бе очаквала този случай, за да покаже какво може.  Лицето му излъчваше здрава мъжка руменина.
Така се беше увлякъл, че не забеляза, кога от къщата на кака Дона излезе хубава и напета девойка. Тя спря на няколко крачки от него, като го наблюдаваше с присмехулни игриви очи.
Милан нагласи една цепеница за по-удобно, замахна и едва тогава видя момичето. Толкова се изненада, че стоя няколко мига с вдигната брадва над главата си. Това, изглежда я развесели и тя се разсмя със звучен глас, който му се стори като камбанка. И като го изгледа от горе до долу, каза:
- Хей, ти с тая брадва замахваш, като че с мечка се биеш!... Я се дръпни малко, да взема дърва, че печката ще угасне... – после чевръсто се наведе и засъбира.
- Ами… ти коя си, та така си се загрижила за чуждата печка? – попита той с добродушна усмивка и неволно се отдръпна назад, тъй като момичето припряно издърпваше нацепените дърва изпод краката му.
Тя го погледна отдолу и отговори уж сърдито:
- Тази съм, която виждаш... А печката не е чужда, а на леля ми. Ох... паднаха!... Ама ти, какво само гледаш! Не виждаш ли, че сама не мога да взема всичките?... – и се изправи, канейки се да тръгва към вкъщи.
Милан мигом застана пред нея и обхвана наредените в двете ѝ ръце дърва.
- Ти да не си онова малко момиченце, което идваше едно време тук? Я, каква си станала... Дай на мене тия дърва, а ти вземи останалите, че са по-малко.
Но тя изглежда беше не само хубава, но и горда, та ги задърпа към себе си.
- Сети се най-сетне коя съм!... А дървата няма да ти дам, защото не искам. Ти вземи останалите!...
- Ще ги дадеш, ще ги дадеш... – настоя усмихнато Милан.
Той гледаше право в широко отворените ѝ очи и непознато по сила до тогава топло чувство, започна да изпълва душата му...
- Няма да ги дам! – продължаваше да упорства тя, но изведнъж хубавите ѝ очи овлажняха. Разбра, че е прекалила с упорството си, но и не искаше да отстъпи. А и той бе вперил поглед в нея, събрал цялата му мъжка сила и страст… Струваше ѝ се, че ще я грабне заедно с всичките ѝ дърва и ще я отнесе далече, далече...
Изведнъж цялата ѝ гордост и упоритост се стопи като пролетен сняг. Почувства се слаба, безпомощна...
Неочаквано пусна дървата и като обхвана с ръце пламналото си лице, побягна навътре...
Милан недоумяващо я изпрати с поглед. После, сякаш се досети нещо и усмихвайки се, събра останалите дърва и я последва.
... Тази вечер напразно се питаха, защо няма на седянката Милан – най-личният ерген...