Милета

   –Направо топ модел! – произнесе Мартин, прехласнат  по новата колежка.

   –Тая няма да ти обърне внимание – отговори бавно Стефан, който също не я изпускаше от поглед.

   Представиха им я и така Милета започна работа в техния отдел. Мартин не знаеше на кой свят се намира. Такава красива жена! Всеки ден си измисляше нещо, за да я заговори. Тя не му обръщаше много внимание, но му отговаряше.

   –Марти, тя била омъжена – прошепна му почти на ухото Стефан.

   –Това няма значение – красотата си е красота!

   –Бе, то има значение, ама…

   Така се занизаха дните. Мартин отчаяно я ухажваше, но тя беше сериозна и никак не откликваше. Колегите започнаха да се подиграват с него.

   В петък през обедната почивка Мартин и Стефан обядваха в „Централ“. На съседната маса имаше и други техни колеги. Милета влезна в ресторанта и хвърли един панорамен поглед.

   –Боже, колко е красива! Марти, сега вече ти излезе късметът – подигравателно се засмя Стефан.

   Мартин я погледна и дъхът му спря. Приказна! Фигурата, лицето – всичко беше невероятно.

   –Ако се побъркам, от любов е! – тихо прошепна Мартин и отмести поглед от нея. Толкова красота, откъде се е взела!

   Милета се насочи към тях, някак неуверено. Поздрави ги и се обърна към Мартин.

   –С колата ли си?

   –Да. Ще те закарам, докъдето е необходимо.

   –Ами, ако можеш сега, веднага.

   –Разбира се! – стана бързо, остави парите за обяда на масата и тръгна след нея.

   Вече в колата Марти попита накъде да тръгнат. Последва незабавен отговор:

   –Накъдето ти видят очите, само не в Ловеч, далече от тук.

   Марти я погледна изумено. Какво ли се е случило?

   –Аз имам една вила, много е красиво там! Често ходя. Ако искаш, можем да отидем.

   –Може, благодаря ти!

   –Кога трябва да се върнеш?

   –Да нощуваме там, ако си съгласен! – напрегнато произнесе тя. Нали ме харесваш?

   –Разбира се, че те харесвам, но какво се е случило?

   Тогава тя се разплака. Плачеше неудържимо и раменете ѝ трепереха. Мартин спря колата на уширението и хвана ръката ѝ.

   –Недей така, каквото и да се е случило!

   Тя се сгуши в него като дете и прошепна:

   –Благодаря ти! Жестът ти означава много за мен.

   Неусетно пристигнаха във вилата. Градината беше много красива, но трябваше да влезнат вътре, защото започна да вали. Вечерята премина мълчаливо. Милета беше потисната и притеснена.

   –Ще ми разкажеш ли какво се е  случило? Ще видиш, че ще ти олекне.

   –През почивката отидох до вкъщи – прошепна Милета. – И, и заварих мъжа ми с жена… В леглото…

   Милета заплака отново.

   –Твоят е луд! Ти си такава жена! Няма мъж в отдела, който да не те харесва!

   –Вече не знам… Не съм допускала, че ще ми изневери.

   –И все пак ще трябва да говориш с него.

   –Не искам да се връщам там. Ще си намеря квартира.

   –Утрото е по-мъдро от вечерта. Ще вземеш решение, след като се успокоиш.

   Вечерта настъпи, в саята притъмня и красивата гледка през прозореца едва се забелязваше. Трябваше да запалят осветлението, но Милета не искаше.

   –Добре е да се наспиш. Ела да ти покажа стаята! Аз ще спя в кухнята.

   –Не ме оставяй, моля те! – прошепна тя и се сгуши в него.

   Мартин изтръпна – искаше я, желаеше я, но не сега, не така. Не можеше да се възползва от ситуацията. Разбираше, че е разстроена и действа на принципа: „Клин клина избива“. Трябваше да бъде негова не само с тялото, но и с душата.

   –Нека не бързаме! Премисли всичко! Ще уредиш отношенията с мъжа си и тогава. Искам да е осъзнато и истинско.

   –Добре, но да знаеш, че те искам.

   –Аз също и ти го знаеш. За жилище не се тревожи! Имам една гарсониера, в която не живее никой, ще останеш там, колкото време искаш. А ако решиш да си с мен, ще дойдеш в къщата ми. Ще бъда най-щастливият мъж на света!

   Мартин легна на дивана в кухнята и се замисли. Дали ще заспи Милета… Определено мъжът ѝ не я заслужава. Някакво топло чувство на любов и състрадание обхвана цялото му тяло и той неусетно заспа.

                                                                                                    Мария Мустакерска