Витан беше властен и горд мъж. Имаше черна и къдрава коса. Дебели черни вежди се събираха над очите му, които имаха цвят на зимно море. Кожата му, изложена вечно на слънчевите лъчи, бе загоряла и приличаше на опушен бакър. Щом си наумеше нещо като куче го преследваше, дорде не го постигне.
Живееше в едно малко рибарско селце. Дядо му беше рибар, баща му и той. Тъй, по наследство прие занаята им.
Баща му изчезна в морето, когато Витан бе на петнадесет години. На крехките му плещи падна отговорността да се грижи за стария си дядо и болната си майка. Събраха последните пари, за да ги дадат на един гемиджия, да стегне старата лодка, чийто дъбов корпус беше запазен, но имаше нужда от закърпване. Старецът помоли майстора да вгради между дъските малка дървена икона на Свети Николай, който пази рибарите в морето. Така той се зае да учи внука си на занаят - как да прави морски възли, как да гребе с лодката, да връзва чепарета….
След години възрастният мъж се спомина, но си беше свършил добре работата. Момчето стана достоен заместник. Суровият морски живот превърна Витан в упорит и корав мъж. Все ходеше сам и за това го наричаха Единакът.
Кога навърши тридесет и три години реши, че е време да се задоми. Отдавна бе хвърлил око на Желювата щерка. Тяна бе красиво деветнадесет годишно девойче. Усмивката не слизаше от овалното ѝ лице, а смехът ѝ се носеше като песен на чучулига. Руси коси нежно обримчваха бялата ѝ като мляко кожа. Стройна, с напъпили гърди полу - жена, полу - дете, тя бе влязла в мислите на суровия морски единак. Страхуваше се Тяна от него и все му бягаше. Но реши ли Витан нещо, никой не може да го спре. Знаеше той, че сладка бе ракията на Желю. Една вечер в задимената кръчма, от чашка на чашка и от дума на дума, си стиснаха ръцете и Тяна бе обещана за негова невеста. Плака девойчето, моли се на баща си, но двамата мъже бяха решили съдбата ѝ.
В една юлска неделя вдигнаха сватба. По-тъжна венчавка в селото не бе имало. По-скоро приличаше на погребение. Всички мълчаха като сюндюци. Само тъпанът и гайдата цепеха тишината. Помръкна младата невеста. Замлъкна смехът ѝ. В първата година на брака им Витан все се мъчеше да угоди на булката си. Внимаваше да не ѝ счупи хатъра.
"Ще ме залюби тя, няма къде да иде. Млада и свежа е, като морска вода - колкото повече пия от нея, по-жаден ставам. Ама ще свикне и ще ме полюби! " - мислеше си Витан.
Две години след сватбата им се роди женска рожба. Кръстиха я на майка му - Дора.
Не свикна с него Тяна. Не му прости тя, че ѝ отне младостта. Спяха в едно легло, ама всеки различни мечти сънуваше. Най-лошото в едно съпружество е мълчаливата женска неприязън. Щом едно огнище не е запалено с любов, няма как да сгрее.
Отдаде се на морето и риболова Витан. Все по-рядко се задържаше вкъщи.
Една сутрин на Илинден той събра тъкъмите си и се приготви да ходи за риба. Горещият въздух трептеше, а земята бе суха и свита като изсъхнала слива. За лодкарите и гемиджиите нямаше много работа. С часове дремеха над въдиците. Трудно време бе за всички.
На двора майка му го замоли с жален глас:
- Стой бе чедо, къде си тръгнал точно днес. Грехота е, да знаеш! Морето не прощава на този ден.
Мъжът погледна невестата си, а тя наведе очи и стисна устни.
Илинден идва с мъртвата хватка на морето, казват старите рибари и в този ден оставаха на брега.
Не се плашеше морският единак от тази стихия. Разбираше сигналите на бурята, за разлика от сигналите на живота.
Витан се качи в шестметровата лодка. Отвърза енгьоза* и отблъсна с канджата** тежкия плавателен съд от брега. Слънцето лениво ту се показваше, ту се скриваше зад облаците. Той стисна руля и пое курс на изток. Погледна в небето за гларуси. Знаеше, че тази птица застава винаги с лице към вятъра! Срещна само пет, шест рибарски лодки в морето, които бяха образували село*** около един малък сафриден пасаж. Хората вярваха в поверията и страхливо ги спазваха. Много рибари бяха останали по домовете си.
Витан реши да не се присъединява към лодките и навлезе навътре. Знаеше, че по това време на годината пасажите се срещат тук-там разпръстнато. Очите му, свикнали с всеки сигнал на морето, търсеха къде ловуват делфините, за да застане на пътя на изплашения сафрид. Щом откри подходящото място, спря лодката и хвърли чипаретата.
Облаците започнаха да се сгъстяват. Слънцето, сякаш сърдито се забули с тях. Излезе вятър, който започна да го люлее . Витан се загледа втренчено в хоризонта.
"Още малко! Само още малко да постоя. После ще изпреваря бурята!" - мислеше той.
Морето помътня. Небето се намръщи. Някъде изтрещя гръм и една мълния разцепи небосвода. Бялата фланелка на мъжа се издуваше като флаг от вятъра.
- По дяволите! Хей, море и небе, що се мръщите!? То май и на вас ви е причерняло, също като на мен!? Казват, че ние, рибарите, от нищо не се боим, че за нас не е страшен и деветият вал. Ама кога се изсипва гняв и от горе и от долу, а ти си в средата, единствено ти остава да се молиш. - извика Витан, а вятъра разнесе думите му. Вълните ставаха все по-големи. Разбиваха се с трясък в борда на лодката и въртяха носа ѝ на всички страни. Пръските им мокреха тялото и дрехите му. Усещаше надвисналата опасност, не само с кожата си, но и с ума.
На брега селото разтревожено посрещаше пристигащите лодки. Майката на Витан сложи в ръцете на Тяна иконата на Свети Николай и малка торбичка с жито и рече:
- Отиди, дъще на брега с другите жени, да се молиш на светеца, да пощади и закриля мъжа ти! Само той може да възкреси мъртвец и да укроти разбеснялата се стихия.
Младата жена се запъти към морето.
Там на брега стояха две жени стиснали иконите. Техните мъже не се бяха прибрали. Погледите им бяха отправени с очакване към морската стихия. Вятърът развяваше косите им. Небето притъмняваше и всеки момент щеше да завали. Тяна застана до тях. По старо поверие, с иконата на светеца, жените на рибарите излизали по време на морска буря на брега и я потапяли до три пъти във водата като заклинание, да се върнат мъжете им живи и здрави. Хвърляли срещу вълните жито, та да намалят силата им.
Трите жени нагазиха с босите си нозе в тъмната вода. Вълните мокреха полите им. Те затвориха очи и зашепнаха молитви. Хвърлиха житото към прииждащите вълни. След това потопиха три пъти във водата образа на Свети Николай. Когато стъпиха на пясъка, от двете икони се стичаха капки морска вода. Тяна стискаше в ръцете сухият светец, а в джоба на престилката ѝ стоеше пълната с жито торбичка.
На сутринта рибарите бяха открили изтощеният, но жив Витан да се носи по вълните, стиснал в ръцете си дъска от лодката си, а от нея се подавала малката вградена икона на Свети Николай. Селото възторжено говореше за чудото и божието спасение на мъжа.
Дочула новината за Витан, Тяна избърса мокрите си ръце в престилката. Къпеше малката си дъщеря на двора и заедно се забавляваха с водата в коритото. Изтри челото си от потта и капчиците, попаднали по него от играта с детето. Пови Дора с един пешкир и я отнесе към къщата. Каза на свекърва си, че се открили Витан. Старата жена беше застанала на колене пред иконостаса и отправяше молитви за чедото си. Хукна като пъргава сърна към брега на морето. Със сълзи на очи благодареше на Бога за милостта му.
Тяна не бързаше. Облече детето си и тръгна натам. Буца се затъкна в гърдите ѝ. Когато стигна на брега, видя силуета му, приведен и изтощен от борбата с природните стихии. Впери сухите си и тъжни очи в него. Всъщност, тя сякаш не виждаше мъжа си. Като че ли нямаше нищо в живата си, освен празнота. Дора се размърда в ръцете ѝ, за да напомни за едно крехко цвете, което се опитваше да покълне в безплодната почва на пустотата ѝ.
Съдбата понякога е изненадващо милостива... Но... дали е милостив живот - без любов!?
Енгьоз *– Здраво въже, използвано за свръзка от брега по палузите до торбата на таляна. Основно въже.
Канджа **– Кука. Помощен прът с кука. Използва се за закачане, отблъскване или придърпване на лодката.
Село*** -- сбор от няколко лодки на едно място.
© Росица Димова All rights reserved.