Притъмня. Притихна. Посивя въздухът и се уплаши. Сниши се ниско и натисна клоните на дърветата – още зелени, свежи, омърлушени.
Кавгата на небето едва започваше. Сега само пригърмяваше. Тътените идваха сякаш от едно място, но като ехо огласяха небосвобода – тъмен, строг, внушителен.
После сигурно ще загърми. Светкавиците ще се преплетат – саби на небесния скандал. Мълниите ще стрелят. Ще завали. Ще плаче този, който е изгубил спора. Или който го е спечелил. Вселенските работи не са лесно разбираеми. Но ще познаем по птичките, че бурята е отминала. Те ще раздвижат, ще запеят, ще се разхвърчат като надежда наоколо и сигурно ще искат винаги да е лято, да е топло и... спокойно. Никой с никого да не спори, да се обичаме, да се радваме на всичко в живота.
Но дотогава ще стоят на закрито при клоните – зелените, отпуснатите, тъжните. Ще чакат лошото първо да дойде, после да излее гнева си и накрая да отмине. Лошото винаги отминава.
Но винаги идва.
Една голяма пръчка, заострена в края, рушеше г ...