Миниатюри
ПАЗАЧ
Той пази. Дебел е, коремът му виси. Има пистолет в кобур, коланът е кафяв, кобурът – също, а стърчащата дръжка на оръжието лъщи. Каза ми да мина зад огражденията.
Загледах се. Огражденията представляваха една опъната найлонова лента, украсена с жълти цветове и надписи, които не разчитах. Беше още рано за работа, аз винаги подранявам, защото иначе ще закъснея или изобщо няма да отида. Няма да пия кафе, няма да мързелувам, но няма и да работя, когато отида в офиса. Ще гледам през прозореца. Така правя, когато се налага да върша нещо задължително.
Гледам през прозореца от петия етаж как дебелият човек става все по-малък и трътлест. Облизо ми се стори почти висок. Сигурно много е ял, за да напълнее от храната и да стане охранител. Униформата не му отива. Идват и го подминават най-различни хора – мъже, жени, майки с деца, деца без майки, велосипедисти и обикновни баби със странни пазарски чанти като двуколки, чрез които едновременно се придвижват и пазят равновесие. Някои се отъркват в найлоновата лента, за да го дразнят, а децата разтварят пръсти и се преструват, че я режат с пръсти като с ножица. Той не им прави забележка, гледа унило и резсеяно. Може би си даваше сметка за нещо.
Накрая се умори да дава указания, погледна с отвращение огражденията и вдигна фуражката си. Оказа се плешив. Обърса с опакото на ръката потта от темето си, извади бяла кърпичка и обра с нея врата, после шията. Прави това продължително и бавно, очевидно не искаше да спира. После вяло и тъжовно постави фуражката обратно на главата си; не прибра бялата кърпа. Тя се развяваше в ръката му – тъжна, молеща, почти безнадеждна.
Този човек пазеше. Не разбрах какво, а и не беше важно. Огражденията бяха поставени от други, той се грижеше никой да не мине през тях. Изведнъж, докато се взирах в бялата кърпичка, осъзнах, че този човек приличаше на мен: той нямаше да пие кафе, нямаше да мързелува, но нямаше и да работи само защото е на работа.
ШАРНИР
Шарнир се казвал и изглеждал зле. Трябвало да се смени. Съвсем се бил разхлабил. Но не само това. Напълно бил износен. За нищо не ставал. Просто трябвало нов.
Нов значи друг. Обикновено е така. Съгласявм се. Щом шарнирът е за смяна, нека да монтират нов. Друг. Различен. Надежден.
А това, което съм казал за ауспуха – да не му бера гайле. Изпърдял бил накрайникът. А той е евтин. Ще сложат нов. Нямало да издава вече този звук. Гърнето било добре. Нищо, че е олющено. Щото разръфа ли се, прогние ли гърнето, вие, та се не трае. А това ще държи още. Засега поне. Само накрайник му трябва на ауспуха. Какъв го искаш? Имаме...
Няма значение за мен. Просто сложете нов накрайник, щом старият е.... За да не звучи така ауспухът. Така отговарям и се махам. Не ми харесва терминологията на беседата.
На другия ден идвам, за да платя и да си взема машината. Майсторът е усмихнат и доволен. Колата е като нова. Дори е измита. Забелязах новия накрайник на ауспуха – стиснат като устни. Шарнирът не го видях, защото беше монтиран някъде в търбуха на возилото.
– Заповядай – рече техникът на раздяла. – За спомен!
Подаде ми стария шарнир. За първи път видях какво представлява отблизо.
– Нищо и никаква джаджа. – Техникът се зарадва на любопитството ми. – Но цялото окачване зависи от нея. От мен да го знаеш!
Още пазя джаджата. За нищо не ставал шарнирът, така разбрах в началото. А после научих, че отговарял за окачването на целия автомобил. За окачването на купето – също. И на водача вероятно. Затова ми се стори много ценен. Не знаех, че толкова време съм бил окачен за това.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
