"Добре дошла, Адел."

Съзнанието ми регистрира тези думи секунда преди да отворя очи. Тогава за първи път видях Стаята на сенките. Наоколо беше пълно с апарати с различна големина и форма, някои от тях с трепкащи монитори, други издаващи равномерни тихи звуци. Не можех да видя всичко, защото бях прикрепена към тях с множество проводници.

"Какво е Адел?" - помислих, докато фиксирах пробягващите сенки от отблясъците на мониторите.

"Условно название на твоята съхранена енергийна информация".

"Къде се намирам?"

"В огледална камера за съхранение и развитие на енергийна информация".

"Защо..." - проблясъците на сенките наоколо ме разсейваха. Съсредоточих се върху мисълта си и тя се оформи в съзнанието ми. - "Защо съм тук?"

"За да станеш част от общия информационно-енергиен поток и да спомогнеш за неговото развитие и усъвършенстване."

Имаше нещо странно в това, но не разбирах какво точно. Нещо, което се промъкваше в съзнанието ми и го докосваше съвсем леко, отдалече, сякаш опитваше да си проправи път в обърканите ми мисли.

"Мога ли… да се огледам?"

Пространството над мен се раздвижи и избледня, сенките станаха прозрачни и се сляха в огледална повърхност, леко набраздена по краищата. Докато наблюдавах как се избистря видях отражението си - женска фигура с фина структура, издължени крайници и дълга тъмна коса. Жена...

"Аз съм жена."

Някакъв уред отляво забръмча и в главата ми запулсира дразнещ звук. Мониторите отсреща промениха цветовете и изображенията си.

"Външният ти вид представлява триизмерно изображение, създадено след анализ на персоналната ти енергийна конфигурация".

"Но аз...аз виждам фигура на жена. Коя е тя? Коя е Адел?"

Усилващият се звук бе с остротата на свредел, впиващ се в мозъка ми, а сменящите се графики и цветови форми върху мониторите ме накараха да затворя очи. Което не се отрази по никакъв начин на зрението ми.

"Забранена информация" - изписаха всички монитори срещу мен, докато чувах и усещах гласа така, сякаш извираше вътре в мен. - "Нямаш достъп до тази информация. На този етап са възможни пробиви в енергийният ти баланс, които да възпрепятстват поетапното развитие и усъвършенстване на твоята енергийна същност."

Остротата на звука постепенно се променяше, превръщайки се в приятна, мека монотонност, която успокояващо ме обгърна. Почувствах се едновременно приятно отпусната и изпълнена с енергия.

"Мога ли да се движа?"

"Разбира се. Веднага, щом се почувстваш готова за това, можеш да посетиш Информационният център на персоналната си огледална камера, за да се запознаеш с нейното и със своето устройство и предназначение и да започнеш поетапното си обучение и развитие."

Изпитах непреодолимо желание да направя това веднага и видях как меките разноцветни тръбички и кабели с леко придърпване се откачиха от тялото ми и безшумно се прибраха в уредите наоколо.

***

Младият мъж чу повикването и се запъти към прозрачната стена на камерата. Нямаше търпение да я види, бяха минали почти три години от нелепата катастрофа, която му я отне, а той не бе преставал да мисли за нея и ден. Неговата Леда - най-хубавото нещо, което някога му се беше случвало. Когато разбра за възможността да бъде съхранена на енергийно ниво в една от широко рекламираните огледални камери, без колебание плати исканата сума, макар за това да се наложи да продаде най-ценната вещ, която притежаваше - автентична картина на древен италиански художник, която неговият дядо бе успял да съхрани в отлично състояние. Понастоящем такива артефакти бяха изключителна рядкост и паричната им стойност бе в състояние да осигури доживотно финансово спокойствие и сигурност на едно обикновено семейство.

Но след смъртта на Леда той се бе сбогувал с идеята за свое семейство. Не можеше обаче да се сбогува със самата нея, не беше подготвен за това и се боеше, че никога нямаше да бъде. Факта, че можеше да прекарва един час пред огледалната камера, за да я наблюдава, бе повече, отколкото изобщо бе си представял, че може да има от нея при тези обстоятелства. Имаше право на едно посещение месечно и се възползваше неизменно от него. Този един час бе неговото щастливо бягство от реалността, в което напълно се отдаваше на любимата жена - всяко нейно движение и действие, спокойствието, което излъчваше, нежната й красота, съхранена до съвършенство - всичко това го караше да вижда и намира смисъл и в собственото си съществуване. Макар тя да не можеше да го види така, както той виждаше нея, не спираше да вярва, че не е невъзможно тя да усети мислите му, да почувства как й се усмихва, разговаря с нея, как докосва и гали гладката сиво блестяща повърхност на камерата сякаш докосва кожата й. Взираше се в походката й, в познатите жестове, мимики, потрепване на лицето и не спираше да се надява на очаквана реакция, дори понякога сънуваше как това се случва. Тя излизаше от огледалният си затвор и отново бяха заедно. Само че на практика това не можеше да се случи - знаеше добре това, здравият разум напълно го отричаше. Беше наясно, че фигурата, която вижда, е само енергиен модел на Леда, и че след като изтече петгодишният срок за поддържане на този модел, ще изгуби и тази последна връзка с нея.

Но сякаш напук на здравият разум се бе пристрастил към един малък техен мил ритуал, който обичаха да споделят още от времето преди да се оженят. Любимото цвете на Леда бе жълта роза и той изпитваше голямо удоволствие да й го подарява, макар че естествените растения се намираха трудно и цената им постоянно растеше. С все по-голям успех ги изместваха изкуствено създадени заместители поради факта, че бяха много по-трайни, а и човек трудно би ги различил от естествените. Единствената разлика бе незначителна – ароматът на изкуствените бе различен, с характерен синтетичен оттенък, който за повечето хора бе незабележим. Не и за Леда обаче. Тя не харесваше изкуствените цветя, казваше, че душите им са мъртви и никога не допускаше такива в дома им.

Всеки месец той не пропускаше да набави естествена жълта роза преди посещението си пред огледалната камера, въпреки, че заради това понякога се налагаше да се лиши от дневната си хранителна дажба. Това не го притесняваше особено – младият мъж не преставаше да таи надежда, че точно това цвете може да бъде проводникът, който да извърши немислимото – да напомни на неговото момиче за не пресъхващата му любов.

Надяваше се, че до момента на последното посещение ще успее да преодолее скръбта и да се примири със загубата на Лена чрез мисълта за важната общочовешка мисия, за която нейната съхранена енергийна същност бе предназначена. Но в действителност това не се случи.

Когато този ден настъпи и се озова пред добре познатата прозрачна стена на камерата една част от него допускаше, че това, което ще види вече няма да е добре познатият образ на любимата жена, а нещо различно - навярно по-съвършено и могъщо, но и по-чуждо. Смяташе, че това ще му помогне да се сбогува с нея по-лесно, защото това сбогуване щеше да бъде окончателно. Но Леда изглеждаше по-жива и бе по-красива от всякога.

***

Влязох в малката транспортна кабина след поредното си посещение в Информационната зала с добре познатото все по-нарастващо усещане за удовлетворение от постигнатото. Съвсем скоро ми предстоеше да стана част от Висшият енергиен разум и да допринеса за неговото съвършенство. Не разбирах само защо в съзнанието ми продължава да се промъква с натрапчива периодичност онази странна неяснота, която бях регистрирала за първи път още след самото си пробуждане в Стаята на сенките. Вече бях в последният, завършен стадий от своето развитие и знаех, че една от задачите на Окси - моят персонален компютърен пътеводител в огледалната камера – бе старателно да изчиства от енергийното ми поле всичко, което би могло да попречи или да забави усъвършенстването ми. А това особено усещане определено ме объркваше и дестабилизираше.

В момента, в който излязох от кабината и пристъпих в Стаята на сенките, то разтърси сетивата ми като внезапен прилив - колкото мощен и непреодолим, толкова и нежен, с деликатният аромат на нещо различно и много далечно. Сетивата ми го разпознаха безпогрешно - това бе ароматът на цвете - малко, жълто, с множество фини листа. Роза.

Виждах и разпознавах картини от някакъв различен свят, които се подреждаха в съзнанието ми като пъзел - къща с малък двор, тъмнокос мъж с ведро лице, стройна млада жена, която се смее, докато поема красивото цвете от ръката му...Познах жената миг, преди той да произнесе името ми - Леда. Още едно парче от пъзела се намести - разбира се, тук, в този огледален свят, името ми бе в своят огледален вариант - Адел...

Една далечна част от мен регистрираше настъпилите тревожни промени в Стаята на сенките - Окси не спираше да повтаря, все по-бавно и провлачено:"Забранена информация" и бе на път да блокира. Цялата сложна система от апарати сигнализираше за опасност от срив в системата.

Но аз знаех какво точно трябва да направя. И вече имах достатъчно сила и познания за

това.

***

Вече от няколко часа всички медии алармираха за внезапно прекъсване на енергийният поток поради неочакван и необясним пробив на една от огледалните камери в Информационно-енергийният център. За минута и половина целият многомилионен мегаполис бе останал без енергийно захранване, но аварийните екипи се бяха справили бързо с този проблем. Не беше ясно обаче кое е предизвикало тази авария - практически такова изтичане на енергия бе невъзможно.

Само един човек знаеше какво се е случило и той седеше на една от пустите по това време на деня пейки в градския парк, все още стиснал в ръка поувяхнала жълта роза. Върху кракът му тупна пъстра детска топка и това го извади от странният транс, в който бе потънал. Взе я в ръце и се усмихна на смутеният русокос малчуган, който го гледаше учудено от безопасно разстояние.

- Тиии... смееш ли се или плачеш? - полюбопитства детето, окуражено от усмивката на младия мъж.

Той докосна лицето си и погледна мокрите си пръсти, след което подаде топката на момчето:

- Май и двете двете, приятелче.

После се взря в светлите ококорени детски очи, наведе се и прошепна:

- Няма да повярваш, но преди да си отиде, тя ме целуна.