Многоточия
Многоточия
Гладуваше Морфей. Омръзнало му бе със сънищата на бедняци да се храни.
Подхвърляха му по парченце спомен от живот край езерцето старци-врани.
Свидливо и с треперещи ръце се взираха в очите на следобедната дрямка,
прегърнали мощта на минали хвалби, подпирайки си мисълта с утеха-сламка.
Душици. Палнати сред суховей. На този му се сгромолясала сълзата.
На онзи все презрения му спят в брадата, а третият-препил със тишината.
Жените им пребъркват скрито нощем маята на моминските си свянове
и все въздишат щом се сетят, че спят до хъркащите си любовни блянове.
Гладуваше Морфей. Животът се смали. Мечтите вдън земя се скриха.
Оголиха се и човешките души, и костите им кожата пробиха.
Едно от малкото останали деца в прахта от спомени пося мечтица-зрънце.
Морфей погали рошавата му глава и случиха се хляб, дъждец и слънце.
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
Все още не обичам миговете, които спират дъха. Предпочитам неусетното инстинктивно-равномерно вдишване и издишване, но напоследък животът боде като таралеж и всяко изохкване е точица в паметта ми.
