Молитва за обич (1 част)
Совата изписука в тъмнината. Листата на явора, в двора на Лазаринкини, шушнеха тихичко. До плета зад навеса се промъкна сянка. Очите на совата любопитно следяха движенията и. Тя утихна и зачака...
Лазаринка безшумно премина край нацъфтелите нарциси и лалета, които спяха непробудно. Бялата ръчица, протегната през плета, озари като месечина яворовите шумки. Белна се вечерта... Лазаринкините очици погалиха сянката. Мълчаливо шептяха за обич... Любеше Лазаринка сянката... Любеше я тайно...
- Разделят ни, Кадри. - прошепна с наведени очи девойката.
- Лазе, ако не този живот, то в бъдния ще съберем ръцете си. - каза тихичко сянката.
- Продадени ръце събират ли се? Моите ги продадоха...
- Събират се, Лазе. Небето ги събира... - каза уверено Кадри и допря устни до бялото чело на девойката. - Аз ще се върна за теб... Ще пораснем заедно, Лазе...
Едва доловимо Кадри изстена и запя, за да приглуши болката в гърдите си... От джоба на горнището му, в шумата падна кървавочервена кърпа... Душата му кървеше... Знаеше от баба си, че разделени насила ръце, само смъртта събира.
- Ще се върна - обеща тихо той и тръгна.
Лазаринка долепи белите си ръчици като за молитва и вдигна нажалени очи към небето...
© Петя Стефанова All rights reserved.
