Казвам се Теофил. Сирак съм. Майка ми издъхнала в мига, в който съм изплакал на белия свят. Отгледа ме баща ми Минко. Никой друг на света си нямах. Само НЕГО – Минко. Той ми беше и майка, и баща, и брат, и сестра, и леля, и свако. Сигурно това му тежеше много, защото постоянно ме биеше. Първите ми спомени от този свят са звънналите ми уши и люшналата се глава от силните му шамари. Баща ми беше главният гробар на селото. Пиеше постоянно. Не говорехме. Мълчахме по цели дни. Започваше да крещи когато се напиеше и да ме удря – винаги намираше за какво. Не помня кога започнах да го наричам на име – нещо се счупи в мен, при толкова бой, който изядох, какво ли можех да очаквам. Единственото добро, което Минко направи бе, че ме изучи – завърших Техникум по дървообработване в града. Пътувах всеки ден до там и обратно. Пари нямахме. У нас разчитахме на погачи, жито и сладки, които хората раздаваха на погребение. От малък Минко ме мъкнеше все със себе си на гробището и по къщите на покойниците – ...