Казвам се Теофил. Сирак съм. Майка ми издъхнала в мига, в който съм изплакал на белия свят. Отгледа ме баща ми Минко. Никой друг на света си нямах. Само НЕГО – Минко. Той ми беше и майка, и баща, и брат, и сестра, и леля, и свако. Сигурно това му тежеше много, защото постоянно ме биеше. Първите ми спомени от този свят са звънналите ми уши и люшналата се глава от силните му шамари. Баща ми беше главният гробар на селото. Пиеше постоянно. Не говорехме. Мълчахме по цели дни. Започваше да крещи когато се напиеше и да ме удря – винаги намираше за какво. Не помня кога започнах да го наричам на име – нещо се счупи в мен, при толкова бой, който изядох, какво ли можех да очаквам. Единственото добро, което Минко направи бе, че ме изучи – завърших Техникум по дървообработване в града. Пътувах всеки ден до там и обратно. Пари нямахме. У нас разчитахме на погачи, жито и сладки, които хората раздаваха на погребение. От малък Минко ме мъкнеше все със себе си на гробището и по къщите на покойниците – в дъжд, сняг, пек. Имаше моменти, в които се кротваше – не знам защо ставаше такъв, но очите му започваха да сълзят и ме галеше по главата с треперещите си ръце, някак разсеяно, после бързо се прибираше в стаята и лягаше. Оставали сме без хляб често, но  ракия винаги имаше. Виното не го броя. Не мислех за бъдеще, не мечтаех, бях някак кух. Нямах представа какво ще правя с този мой недодялан живот. Силите напускаха бързо Минко и аз вършех всичко по гробището, а той вървеше след мен и постоянно мърмореше. И ме хокаше. Вече не посягаше да ме удря – той ли се беше смалил от тази ракия или аз пораснал, не знам, но стърчах с три глави над него.

Един дъждовен майски ден се събудих на ранина, погледнах през прозореца и го видях – лежеше на пейката, а дъжда го квасеше. Хукнах както си бях по пижама. Бутнах го – не помръдна, до него се търкаляше празна бутилка. Довлякох го в кухнята, да се чуди човек как може един такъв дребничък човек да тежи толкова. След час разбрах, че си е отишъл. Минко гробаря беше приключил земния си път. Отиде си рано от тази пукница, да му се не видеше, много я обичаше сливовицата. Душата ми беше почерняла от неговият бой и пиянство. Така и не изтрезня, поне една блага дума да ми каже. Аз го погребах, със собствените си ръце изкопах гроба му. Имаше един краен парцел съвсем до нашата къща. Помислих, че може би ще му е добре да е близо до дома си, пък и маминият гроб беше точно по диагонал в другия край – може да искат да се гледат, знам ли, никога не ми каза и думичка за нея. Не плаках. Изпитах облекчение, но и странна пустота. Кметът, чичо Цвятко, ме назначи за гробар към Общината, заплата ми даде, говори ми колко добро момче съм и каква важна работа ми възлага. Така се започна. Селото ни беше многолюдно – да се чуди човек когато всичко се беше втурнало към морето и столицата, как в нашето село се раждаха толкова деца. Имаше училище до 8 клас, детска градина, лечебница и лекар, дори и линейка си имаше. Започнаха да идват и чужденци, купуваха си къщи, строяха.

Аз тичах по цели дни да се уча на този занаят, за който вече и заплата получавах, и все търках изпотените си от притеснение ръце – какво ще правя когато някой се спомине. Дойде и този ден – дотърча при мен едно десетгодишно момче от Горната махала и каза, че дядо му издъхнал, да съм се приготвел за другия ден. Извиках помощниците си, изкопахме гроба и зачакахме. Дойде млада жена – не я познавах, каза ми какво искат, разбрахме се. Сутринта закарахме ковчега у тях, положихме дядото и се отправихме към гробището. Когато всичко приключи, ме дариха с кърпи, бельо, голяма погача, шише вино и ракия, буркан мед и жито. Изхвърлих ракията и виното. Бях се заклел, че алкохол няма да влезе в къщата. После седях цяла нощ и гледах през прозореца как се стъмни, после просветли. Не мислех нищо. Не докоснах никаква храна. Беше ми празно и странно. Чудех се как ще заживея с дявола – нали Лукавия отнема живота, а Бог го дава.

Така се затъркаля живота ми. Минаха няколко години. Много хора погребах. Някои познавах, други – не. Заплаках само когато погребвахме малката тригодишна Елка на леля Димитрия. Много красиво момиченце беше, но болно се роди. Цялото гробище стегнах полека - лека, чистех по цял ден треви и бурени, правех пътеки, които застилах с плочи. Започна да става някак уютно и пригледно. Зарекох се да превърна това зловещо парче земя в градина. Хората ни не бяха богати, не можеха да си позволят големи мраморни паметници за близките, поне да им е чисто и светло когато идват да си поплачат. Не допусках гарвани и кукумявки – гонех ги, само да дочуех. И нощем ставах от леглото си и тичах да ги пъдя. А те, покойните си имаха своите желания, то май никой не вярва в това, но тъй си беше, усещах го. Не можех да ги разгадая, но си мислех, че всеки от тях би искал светлина, затова гледах винаги да има запалени свещички. Баба Йонка ме беше помолила приживе да посадя "парички" на гроба ѝ. Така започнах всъщност с цветята. Всички гробове заприличаха на малки градинки. Размислих се един ден и реших, че всеки обича красивото, дори и злия ми баща. Започнах да правя ниски оградки на гробовете от дърво. Дялках и ковях по цели дни. После ми хрумна да ги оцветя – по-високите летвички боядисах в червено, по-ниските в жълто, синьо, зелено. Само на малката Елка боядисах цялата оградка в бяло – тя беше ангел, какъв цвят може да сложиш на един ангел. Майка ѝ идваше често. Ахна когато видя какво бях направил. Разплака се и ме запрегръща – „Бог да те благослови, Теофилчо, много добро момче си, да знаеш и никога да не го забравяш, чуваш ли?”

На другия ден сковах една малка пейчица и я поставих до плочата на Елка, а след седмица засях плачеща върба над главицата ѝ. Леля Димитрия вече идваше, поседяваше унесена, поплакваше си и някак сълзите ѝ ставаха по-бистри и светли, виждах го. Това стопляше измръзналата ми от хорска скръб и самотия душа.

За жени не се сещах. То и като бях ученик не поглеждах момиче. Помнех само една Райна, от нашето село. Тя беше много странна – винаги я стрижеха като яре, но имаше най-бялата, млечна и сияеща кожа, която съм виждал. Очите ѝ – сини и светеха винаги. Цялата ухаеше на горски диви малини. Така я запомних – хубаво лице, над което стърчаха тъмни, къси, безформени коси, сякаш с тъп нож рязани. Загуби се Райна, не знаех какво стана с нея. Рядко се сещах за уханието на диви малини. Имах си толкова работа и грижи. По-хубаво ми беше с "моите хора”, отколкото с живите, които постоянно нещо искаха, караха се, недоволстваха. Опитвах се вече да не се сърдя на Минко и се грижех за новия му дом. И на мама гроба оправих. Посадих няколко слънчогледа, върба и явор в различните краища на гробището. Есента се случи много топла и суха и в село се народиха много тикви – какво беше това не разбрах. И в нашия двор – тикви да ти види окото – цигулки, кестенки, готварски, дори и бели тикви се нароиха. Гледах една вечер в тъмното, въртеше ми се нещо в главата от няколко дена и взех, че изчистих една тиква, после втора. Оставих ги в мазата. Когато поизсъхнаха им направих прозорчета – квадратчета, кръгчета, ромбчета, звездици – лакирах ги, закрепих свещичка вътре и занесох на гроба на татко и мама по един тиквен фенер. На другия ден сложих и на други места. По здрач запалвах свещичките – да им е светло и красиво на душите на всички покойници. Леля Събка една вечер мина и като видя светлината се разплака. „Ти ли бе, чедо, ти ли Теофилчо направи тази красота, как се сети? Бог да те дари със здраве, сине!” И бършеше очи с крайчеца на забрадката си. Разпръсна се тази вест и хората започнаха да идват вечер на гробището – а то грееше като коледна елха – цветове, светлинки, меко и спокойно. Дойде и кмета, с него някакви мъже – били от София. Снимаха с камери и апарати, после ме накараха да застана пред гроба на малката Елка и направиха и на мен снимка. Вечерта пуснаха по телевизията това, което бяха заснели. Зарадвах се, че най-после се чу и за нашето село, макар и за гробището му. После всички ме поздравяваха. По обед поправях една оградка когато я видях – Райна. Дойде при мен, подаде си ръката:

– Здравей, Теофиле! Чух, че си направил голяма красота, дойдох да видя. Не мога вечер – сама жена съм, не смея да излизам. Ти как си?

Смънках нещо, имах желание да избягам – Райна беше станала истинска красавица – с дълги коси до кръста и пак това замайващо ухание на горска дива малина.

Тя се разходи по алеите, приседна на една пейка, постоя, после ми помаха с ръка и се стопи в обедната мараня.

Не знам какво стана с мен, но сънят ми изчезна от този ден. Разбрах от съседката, че била женена за грък и там живяла няколко години, но той много я биел и тя избягала. И повече нищо. Мятах се в леглото си по цели нощи, ни залък хапвах, ни вода се сещах да пия. Бре, взе ми живота тази Райна! Една сутрин чух силен тропот – погледнах навън – сивочерен дъжд се изсипваше, като че ли втори потоп идваше. Край – казах си, затичах към гробището и започнах да събирам тиквените фенери – бяха мокри, окаяни, потънали в кал. До обед плувнах във вода, но успях да изчистя цялото гробище. Прибрах се и легнах зъзнейки под юргана. Как съм заспал не разбрах. Събудих се привечер. Измъкнах се от топлите завивки и се сепнах от залеза, който пламтеше навън. Излязох и когато отворих портата на двора подскочих като ужилен. Гробът на татко беше току пред мен. Бре! Какво става, как така ще се смъкне цял гроб, дали пък не е от дъжда нещо? Не можех да изляза. Изведнъж се разтресох като ударен от ток – ами другите, какво става с другите? Втурнах се през задната порта – гледам – всичко си е спокойно – окъпано, чисто, дори есенните цветя се оперили и протегнали листенца към оскъдното слънце. Хм, какво направи този дъжд с Минко, иска да се да се прибира у дома си ли? Не знаех, странна работа си беше. Три дена гроба стоя на улицата пред вратата – започнаха да идват много хора да го гледат, питаха ме защо, кое, как, а аз нищо не можех да им отговоря. Повиках учителя – той обикаля, цъка с език, мърмори нещо под нос, прави снимки, накрая каза, че ще се обади в БАН да пита за това явление и ще ми се обади. Ама не се обади. Страхувах се да не хукнат и другите така пред портите си, какво ще правим тогава? Но не се случи, слава Богу! Третата нощ се събудих от странен лъх – отворих очи – светлина изпълваше стаята ми. Излязох навън, тръгнах като омагьосан, отворих портата и какво да видя – над гроба на Минко, във въздуха, леко се поклащаше някаква жена – ефирна, безплътна, с дълга рокля и дълги развети коси, светеше цялата! Никога не бях виждал такова нещо. Изплаших се. Тогава чух:

– Теофиле, не се страхувай, аз съм твоята майка, Зорница, няма как да ме познаваш. Дойдох да ти кажа, че си израснал много добър и хубав мъж и се гордея с теб. Всеки ден те гледам как се грижиш за хората – и за живите, и за мъртвите, и много ти се радвам. Искам да знаеш, че с татко ти много се обичахме – Минко беше кротък и добър човек, но аз не можех да имам деца. След години стана чудо и ти се роди. Но не било писано да ти се радвам – аз се споминах – такава била Божията воля. Тогава Минко се озлоби, мислеше, че ти си виновен, заради теб ме е изгубил. А то не беше така. Много му говорех, в съня му идвах и му се сърдех, че те бие, той плачеше пред мен по цели нощи. Затова се и пропи. Прости му, Теофиле, моля те, той беше добър, наистина! Повярвай ми! Виж го, дошъл е сам да ти иска прошка! Знай, че в твоето сърце Лукавия не може никога да намери място, само Бог може да го озарява, сине!

Не говореше тази светеща жена, а някак като песен редеше всичко. Бях се вцепенил и не помръдвах. Много исках да протегна ръка и да я докосна, но не смеех, страхувах се, че ще изчезне. Тя ми помаха с ръка някак тъжно и каза:

– Сега ще тръгвам, Теофиле! Утре Минко ще си отиде където му е мястото, обещавам ти. А Райна те чака, много е хубава, сине, сбогом!

И изчезна. Разтърках очи. Помислих, че сънувам, но се намирах на портата, а гроба на баща ми си стоеше безмълвен в краката ми. Сложих една свещичка в средата му и я запалих. Разплаках се. Мислех дали наистина това беше майка ми или пък някоя самовила се беше промъкнала до къщата. Когато изгря слънцето си легнах. Някаква слабост ме обзе, заспал съм без да разбера. Събудих се от тропане по вратата. Скочих. Беше кмета:

– Теофиле, как спиш по това обедно време, какво ти стана бе момче, да не си болен?

– Не, не можах да спя нощта – сънено му отговорих, чувствах се замаян.

– Къде е гроба на баща ти, нали се бил смъкнал до портата – няма нищо, какви са тия шеги? – понамръщи се чичо Цвятко.

Вдигнах рамене, излязох, погледнах – наистина нямаше нищо, само ония с камерите и апаратите се въртяха пак. Затичах към гробището. Татко си беше на мястото – видях свещичката, която му бях сложил през нощта, изгоряла до край.

След година се оженихме с Райна.

Мама повече не ми се яви – палех свещичка, когато сърцето ми подскажеше и на двамата с татко.

А в къщи грееше слънце и разпръскваше ухание на горска дива малина.

Теофил – обичащ бога