Ще разкажа няколко лични истории, без елементи на украса.

От доста време се обучавам в една школа в Пловдив, която я има в целия свят. В един момент бях спрял (заради несериозност). Реших да замина на гости при майка ми в Атина. През първите дни реших да посетя националният им исторически музей. Разхождах се в една зала и разглеждах различни археологически находки. Бях сам в залата и в един момент изкочиха двама човека. Погледнах и видях, че това са двама мои приятели от школата в Пловдив. Атина е много голям град, а школата в Пловдив сме около 10 човека. Изключително съвпадение. Втори интересен факт е, че на следващия ден реших да се разходя на друго място, вървях си по улиците и.. знаете ли какво? - Срещнах ги пак. После се прибрах. Както казах школата я има почти в целия свят, включително и в Атина. Цъкнах на картата за да видя, къде се намира в Атина и.. познайте? От цяла Атина, школата се намираше точно (без да преувеличавам) срещу входната врата на майка ми.

Всеки човек е преживявал подобни неща и ще се радвам да разкаже в коментарите, а аз ще премина към следващата история:

Моето семейство е пръснато по целия свят. Майка ми е в Атина, а брат ми в Китай. Поради тази причина, имах възможността да посетя тази мистериозна и различна страна. Живях там 80 дни и през всичките тези дни, не съм имал нито един скучен ден. Още щом отворех входната врата, вече бях в китайския филм. Много, много, много имам какво да говоря за това, но ще се спра само на една история. През цялото време, докато бях там ( в гр. Шенджен ) основната ми цел беше да стигна до манастира, в който е живял най-старият будистки монах в света. И през цялото това време не можех да намеря начин. Брат ми си нямаше представа, къде се намира, нито приятелите му. В последните 3 дни, които ми оставаха там, реших, че каквото и да става ще тръгна, ще го търся и ще намеря начин. Разбрах как се казва манастира- името му беше "Хон Фа Съ" и разбрах къде се намира едно от селата, в близост до него.

Станах сутрин много рано, за да имам време да го намеря. Разбрах само как изглежда йероглифа и тръгнах към една от многото автогари в града ( Само да поясня, шенджен е голям 2020 квадратни километра.) Отидох на автогарата и започнах са сверявам йероглифа на листа си с разписанието. Оказа се, че съм отишъл на точната автогара, от над 60 автогари. Качих се на един автобус и той потегли към селлото. Когато пристигнах там, видях едно село, в което никой не знае английски. Вероятно много от хората не бяха виждали европеец никога през живота си. В селото кипеше голям ентусиазъм, затова че аз съм пристигнал там. Заобиколиха ме много хора и аз на всички им казвах " Хон Фа Съ" и заставах в поза на медитация, за да разберат по-ясно къде искам да отида. Те се пукаха от смях, бърбореха ми много и аз нищо не им разбирах. По едно време една китайка се ангажира да ми помогне и започна да пита един по един шофьорите на автобуси. Оказа се, че такъв автобус до там няма, а брат ми ме е хвърлил в тъча и това село въобще не е близко до този манастир. Някак си китайката ми погледна тъжният поглед и някак си долови в него огромното ми желание да стигна до този манастир. В един момент се обади на мъжа си, той дойде с мотора си и ми каза "скачай". Карахме 40 минути, минахме през ужасно бедни села, които бяха по-зле и от циганските гета в България. Хората ме гледаха на мотора, все едно, че виждаха извънземно. Аз самият изпитвах смесени чувства, между адреналин и страх. Хората бяха ужасно бедни, а аз бях добре облечен бял човек и не знаех въобще, къде се намирам на картата. Накарая спряхме пред една огромна порта, която беше вход към планината. Някак с мимики и жестове разбрах, че трябва да вървя само направо през гората. Предложих на човека да му платя и той категорично отказа. Беше със скъсани дрехи, очевидно беше от това село с бедните, защото много хора го поздравиха. И човека със скъсани дрехи ми отказа да му платя. Прегърнах го и беше много емоционален момент. Когато си в такава обстановка имаш чувството, че съществува език, който е отвъд думите. Казах му "сиесие" и "дзайдзиен" (благодаря и довиждане) и потеглих към гората. След около 30 минути срещнах група китайци и аз продължавах да повтарям "Хон Фа Съ" . Те ми казаха да вървя само направо и дори ми дадоха билет за природния парк. Оказа се, че е платен и с този билет мога да вляза безплатно. Продължих напред и най-накрая го намерих. Изглеждаше точно като по филмите, вътре се разхождаха шаолин майстори. Едни от тях тренираха, други работиха, трети медитираха, четвърти посрещаха гостите и им показваха уникалните и огромни статуи на Буда от чисто злато. Гледах към златото и то лъщеше в очите ми. Чувствах се уникално, заради всичко, което се случи до този момент и заради това, че постигнах целта си. Докато се захласвах обаче, в един момент слънцето започна да залязва, а аз си нямах никаква идея къде се намирам, нито как да се прибера. Тръгнах по една пътечка и сега вместо "Хон Фа Съ", започнах да казвам "Шенджен". Някои вдигаха ръце, други ми говориха неща, които не разбирам. Накрая се отчаях и седнах на един камък. В същия момент  две момичета изкочиха от тъмного и ми казаха да вървя с тях. Тръгнах с тях и те ме заведоха в едно друго село. Финала на историята е, че тези две момичета не само, че също пътуваха към Шенджен, а се оказа, че живеят точно до моята квартира. Пак да припомня, че Шенджен е голям 2020 квадратни километра. Изключително съвпадение. 

Та.. написах тези две истории за да порасъждаваме върху темата " Какво е късмета" ? Той емоционално състояние ли е или е нещо случайно? Ако е нещо случайно, защо винаги се случва, когато човек е на път? Когато е тотално впит в настоящето? Когато кипи от ентусиазъм? Или е нещо мистично, което никога няма да разберем?