Момичето с балоните
Странно градче. Близо до столицата. През няколко дни беше празник за нещо и хората се събираха на малкия площад да се веселят. Имаше подвижни сергии, скара, захарен памук и неизменното присъствие на малка Ева. Тя заставаше до някоя пейка и усмихната предлагаше своите балони, а те като букет пъстри цветя се полюшваха над нея.
Бабичките съскаха, че е магьосница и е напълнила балоните с тайнствени заклинания, защото всеки който си купеше дори и един балон, дълго време беше щастлив. Повечето хора знаеха, че е бедно сираче и се препитава единствено с това. Някои я съжаляваха, някои не, но всички знаеха, че празникът без нея ще е пуст.
А тя, крехкото дете. Купуваше от големия град своите балони. От един и същ магазин в глуха уличка с надпис над него "Тук продаваме чудеса". По цяла нощ ги надуваше с уста и мечтаеше за красиви неща. Радваше се, че е жива и е на този свят. Малките латексови мехури, сякаш светеха в тъмната стаичка, накацали по тавана.
Не обичаше тълпите. Не излизаше на площада. Дразнеха го кънтящата музика, детските крясъци и суетнята. Днес по чудо излезе. Прегърбен вървеше между тълпата, загледан в плочките на площада. Вдигна глава и пред него беше детето с балоните. Изведнъж всичко замръзна. Изчезна шумът и всички останаха по местата си... И тази светлина... Момиченцето, като ангел се рееше със своя букет от въздушни цветя.
- Един балон.
Тя се усмихна, разплете въженцата и му подаде едно червено сърце.
- Бъдете щастлив, Господине.
- Аз съм щастлив, детенце.
- Но изглеждате самотен.
- Най-чистото щастие е в самотата.
- Неее, щастието е в това да бъдеш с Бог, а с него никога не си сам.
Извади една банкнота и я подаде.
- Много ми давате. Нямам толкова да ви върна.
- Това е за балона и за щастието, което даваш.
Тя отново се усмихна.
- Щастието не се продава, то е подарък от Него.
Прибра се вкъщи, а балонът го следваше летейки над главата му. Завърза го за едно клонче върху огромния лимон в стаята, който беше едновременно в цвят и искрящи жълти плодове. Наля си чаша алкохол и се тръшна в креслото. Вече се смрачаваше, но го домързя да светне лампите. Щеше да прекара поредната нощ гледайки мрака през прозорците.
Ставаше нещо странно, балонът сърце светеше с мека рубинена светлина.
Стана и го придърпа надолу. Едно бодилче на лимона се заби в него и се чу тих пукот. Сякаш малко облаче се разпиля в стаята.
Седна отново и отпи голяма глътка. После се усмихна. Стана и облече палтото си. Излезе навън под небето с искрящите звезди и тръгна по пустата улица.
Беше жив, беше щастлив от това и знаеше, че не е сам.
Една звезда проблясвайки се отрони от небосвода.
© Гедеон All rights reserved.
А балоните... преди единственият начин да надуеш балонче е бил, като го изпълниш със собственото си дихание, сега има помпи, затова и вълшебните балони са изчезващ вид, същото се случва и с хората.