Момини гърди

  - Пуста да опустее тая кобила, дано! Къде беше пак снощи, Биляно? Луда си да знаеш, луда!- гълчеше я майка ѝ.- По цели нощи бродиш, срам от хората и страх от Бога нямаш!

   Биляна я поглеждаше изпод ресниците си, а кладенците в очите ѝ потъмняваха.  Мълчаливо продължаваше да реше кобилата, сетне внимателно обираше косъмчетата от гребена и ги пускаше на земята.

   - Тук ще спиш, чу ли? В обора!- не спираше старата.

   „ Хубаво, мале! Таман ще ми не видиш очите!”- кимаше си наум Биляна. После  издебваше  здрачината, възсядаше животното и отпрашваше нанякъде.

   Откак се спомина лани баща ѝ, пое на плещите си и мъжка и женска работа. Че все малки и неуки бяха братята ѝ. Я ще впрегне воловете, я сирене ще сколаса по нощите, та да отмени майка си.

   До онази вечер, кога я настигна Хамид ага. Прибираше се с дружките си от Лалкини и турчинът я притисна досами зида. Носеше в ръцете си белило девойката. Нали сватба чакаше Лалка, та и занесе… Да е хубава за Стоян дружката ѝ... Разкъса сукмана ѝ турчинът… Изтърва белилото Биляна… От него момент се зарече нивга  да не познава помади и белилки. После скришом плака дни и нощи.

   Кога разбра, че не е празна, тайно  набра листа от лян… И една заран изпи отварата. Знаеше- много момичета се споминаха от отровата, но със срам се не живее!

   - Що ти е, дъще?- не спираше да я набикаля майка ѝ.

Мълчеше Биляна. На камък стана лицето ѝ, а сърцето ѝ- в ушите биеше... Само него усещаше. Блъскаше се в гърдите ѝ, що и насън потреперваха...

И седем дни лежа в кървите си.

   - Урочасана е!- клатеха глава възрастните жени в селото.

Кога стана и тръгна сред хората, извърнаха очи от нея сите.

   - Не е на хубаво!- шушнеха зад гърба ѝ.

   - Кръвта на нечестивия е изтекла през утробата ѝ... Белязана е с него- побутваха се дружките ѝ.

  А погледът на Биляна потъмняваше. Сякаш небето се готвеше за буря. Вдигаше взор и влизаше в черквата. Само очите на Иисус я гледаха благо. И сякаш в кървите по дланите и краката му, видя нейната си кръв.

„Боже! Нали съм чиста?!... Нали ме пречисти от отровата и …Прости ми греха…Не мога в срам да предам рода си…” – шепнеха изпръхналите ѝ устни. И  кога нощем лягаше, все Спасителя сънуваше. Протягаше ръце към нея и знаеше, че я обича. Тъй,… както я залюби серт Никола.

   Буйна бе главата на младежа… Рядко се застояваше в село.

Щом една вечер му каза за Хамид, кръвта му пламна. От тогаз  станаха неразделни.

   - Виж, либе как сияят звездите- хващаше ръката ѝ под големия дъб на хълма. И Биляна потъваше в прегръдката му.

   - Лика- прилика сме си- впиваше се в сочния плод на устните ѝ Никола. Притискаше изтерзаното ѝ тяло, вдигаше взор към  звездния небосвод и отронваше:

   -Като туй светло сме, да знаеш! Щото видят ни, но не смей да стане никой като нас! Че други сме за всички…

И сякаш падаха звездите в погледа му.

   Потреперваха гърдите ѝ, а Никола дебнеше очите ѝ:

   - Знаеш ли как ни думат, либе?...Нечестивите!...Нечестивите!

   Догаждаше се Биляна, че  лоши думи се носят за двама им. Задето не умря, а изчисти кръвта и утробата си…От чуждото. От грешното…Ама не от лукавия, а от нещо дето и от него е по- черно и мръсно…. И задето като момче Никола наръгал едно заптие- да не задява голямата му сестра. От тогаз бил серт нравът му. От малък…. Голямо било чудото една есен, кога изклали много българи. Щото тръгнали да търсят по- добър живот в Румънско. Щом се прибрали, ги завардили по  къщята. В суматохата Никола убил заптието и спасил сестра си. Никой не го издал ,сал  баща му поел вината.

 Три дни стояло тялото на тейко му-  на бесилото насред мегдана.

   - Нечестиви, либе!...- пълнеха се с влага очите на младежа.

   - Не сме!- отвръщаше Биляна.- Нищо чуждо не искаме и своето браним.

Целуваше челото ѝ Никола. После потъваха в прегръдките си. С едната ръка я притискаше към себе си момъкът, а с другата галеше пищова на кръста си.

Призори яхваше жребеца си, а Биляна слизаше в селото.

  - Како Биляно…- влетя в двора  Лалка и запъхтяна  забърза към обора.

Стисна ръцете ѝ и се разрида:

   - Стоян е тръгнал към скалите. При параклиса. Страшно ще става, како…Разправят, че и Никола е там…

Не дослуша думите ѝ Биляна….

   Щом стигна досами височините, остави кобилата в корията. Нагоре пътят се виеше по стръмното между боровете. Над върхарите сияеше кръстът на параклиса, а във въздуха се носеше миризма на барут. Пукотът на пушките отекваше в  глухотата на дефилето. Потреперваха короните на вековните дъбове, опасали малкия двор на параклиса..

   Биляна заобиколи откъм скалите и почти пълзешком стигна до храма.

   - Прощавай, либе!- срещна я огненият поглед на Никола между пушеците и отчаяните възгласи на другарите си.

В краката ѝ падна пушката на Стоян. Видя как тънка струйка кръв се проточи от ъгълчетата на устата му.

 От засадата заптиетата нададоха възторжен вой….

„Боже! Сила да има, да спаси вярата!” - прошепна един глас в гърдите ѝ.

   От ляво на нея друго момче се свлече подкосено. Усети ясния поглед на Никола върху себе си. И сякаш от другаде го „зърна” как гали пищова под дъба на хълма. Взе пушката  от земята и застана редом до него.

   - Да живее православната вяра…Да живее…- замлъкна гласът му в един миг…

   Причерня ѝ… Тъмно и страшно стана небето отгоре ѝ…Изгубиха се звездите, дето падаха в очите на Никола нощем.

   - Оставете я жива- дочу гласът на Хамид отсреща.

   „Луда си! Луда си , Биляно!”- „видя” съсухреното лице на майка си.

   - Жива я искам…Жива…- изкрещя турчинът.

Биляна вдигна пушката и стреля. Гласът на Хамид замлъкна и настъпи тишина.

   - Либе- свлече се до тялото на Никола.

   Замреженият ѝ поглед различи дръжката на камата му. После се изправи.  Не усети нищо… Светлината на острието потъна в гърдите ѝ…  Стана ѝ леко и свободно. Като под онзи дъб, над който грееха звездите…

И топло…Като дланите на Никола…

Кръвта избълбука от вътрешността ѝ и лепкави  „парцали” задавиха дъха ѝ.

   - Тук се е случило. Това място наричат „Момини гърди”- - посочи двете издатини в двора на храма екскурзоводката.- Тук са намерили смъртта си двамата влюбени.

   - Госпожо, вижте- дръпна я за ръкава едно дете.- Бисерка скубе тревичките.

   - Защото искам да съм „луда”- отсече момиченцето и синьото в очите ѝ заблестя.