Мракът и светлината

         Малки капки дъжд бавно падаха по земята. Ивелина трясна вратата и излетя като вихър навън. Беше грабнала в бързината якето си, но забрави шапката си и косите й се разпиляха по гърба й. Още чуваше пиянските брътвежи на баща си, а тежката му плесница пареше по скулата й. Добре, че устната й  не се поду…  

           Къде да отида…Къде… Посред нощ и това дъждовно време… никъде не мога да отида… В полицията?  Хммм…кой ще ми повярва…

         Уплашена и разтреперена тръгна по улицата, после забави крачки. Спря до една спирка и седна на пейката. Заплака. Откакто майка й почина нещата загрубяха. Баща й пиеше като смок и ставаше агресивен и зъл. Тази нощ дори й посегна. Спипа я в ъгъла и навря устните си в пазвата й. Миришеше на алкохол, беше отвратително. Ива се отскубна, но той успя да я зашлеви по лицето. В джоба на дънките си имаше десетина лева, които къташе отдавна. Беше последна година в гимназията и й оставаха три месеца да завърши. Вятърът разроши косите й и тя вдигна яката на якето си, като продължи да трепери. Сгуши се и разтърка премръзналите си пръсти. 

       Постоя час, два… нищо не можеше да измисли.

        Щеше да почака да заспи стария и да се прибере на пръсти у дома. В дома ли... в ада…това не е дом… Ще заключи вратата на стаята си  и ще бъде тиха като мишчица…

         Ива изтри засъхналите сълзи от лицето си и тръгна. Вървеше  вяло. До вратата спря и се ослуша. Баща й хъркаше силно. Тя се вмъкна тихо, спря се до масата и си отчупи един крайщник от хляба, огледа се и внимателно запристъпва по стълбите. Вратата на спалнята беше открехната и хъркането продължаваше.

   Спираше се на всяко стъпало и поемаше дъх. Щом влезе в стаята, затвори внимателно вратата и превъртя ключа. Чу се изтракване в ключалката, което проряза тишината. Ива стисна устни от ужас.

            Защо на мен се случва всичко това?? Защо …  Мислите й се въртяха като оси из главата, отскачаха раздразнени и сърдити…

         Ива беше за пример в класа, красиво и умно момиче, което се  учеше отлично, семейството й  нямаше проблеми с нея…Обичаше и уважаваше родителите си…до тази нощ…тази нощ баща й не беше същият…беше  звяр…

            Сви се на  кълбо в кревата, а сърцето й биеше, като че ще изхвръкне. Стисна очи, но сякаш усещаше вонята от устата на баща си… и кръвясалите му зачервени от пиенето очи, мазните му пръсти… Отвращението й премина в гняв. Гневът започна да клокочи като поток и стана като яростна река…  

           Тя стана и се приближи до прозореца.

            Погледна навън.  

           Щом веднъж ми посегна…няма нищо да го спре…Сама съм…мама я няма…

      Луната беше изгряла в тъмното небе. Кръгла и оранжева като портокал, тя  се  беше оцъклила над града. Около оградата дърветата хвърляха дрипави сенки. Потръпна от студ. Хвърли пак поглед в небето... никакви звезди... мастилено черно небе...

          Отдръпна се бързо.

          Няма звезди...мамооо...къде си мамо...

         После й щукна нещо в главата. Яростта все така набираше сила бясно…

          Безумно, но справедливо…

        Слезе по стълбите уверена… Извади бутилката със сода каустик и влезе в спалнята на баща си…

       Легнал беше по гръб, с разкрачени крака и разперени ръце. Устата му беше широко отворена… Ива развъртя капачката и стисна силно бутилката  в ръце. Наведе се и я изсипа…

           Чу се хълцане и хриптене… баща й се ококори…Задави се…Стисна си гърлото с ръце… Гледаше я изумен…содата изгори хранопровода му, съскаше като змия в него…  Той остана така… втренчен с невиждащи  кръвясали очи…

          Ива  взе и изтри бутилката, после я тикна в ръцете му…

            Боже… какво направих… някакъв мрак ме обзе…това аз ли съм…бях добра…сега съм зла…Божеее…..

          Хвана телефона, а ръцете й неудържимо трепериха…Изпусна слушалката на земята.

      Свлече се на пода. Мина цяла вечност…  

            После тръсна рамене. Изправи се…

           Сега е време да се обадя …  Ще има много да разказвам… за депресията му… за  алкохола…как се наливаше месеци наред…как му се е замъглил ума… и …как  посегнал на себе си…

         …………………………………………………….

          Съдбата й се промени. Но трябваше да я побутне…като камък по нанадолнище…

            Доста време тя беше изгубена…обезсърчена…виновна…

              Но след лошите дни дойдоха по – добри…Мракът  в душата й се разсея… Окопити се…стана по-силна… Светлината бавно си проправяше път…

           Завърши с отличен, започна работа и след година успя да  следва задочно в университета.

          Вземаше изпитите с лекота. Умът й сечеше като бръснач.

          Днес бързаше за среща с Владо, колегата който я следваше като сянка на лекциите.    

                      Усещаше чувствата му, те я сгряваха…като пламъче отвътре…

                              Устреми се към него, а той я вдигна и завъртя …  в  мечешка прегръдка…