Седнал съм в края на бара. Помещението е шумно, горещо и задушно. Като подземие е – таванът е надвиснал ниско отгоре, малките прозорци по стените са боядисани в червено, и не пропускат и лъч светлина от уличните лампи отвън. Външната врата се отваря често и климатикът не смогва да охлади помещението заради вятърът отвън, който блъска ли блъска в бара горещината на отминалия ден и влагата на океана.

Близко около мен няма други хора. Развличам се като гледам наоколо. В помещението е тъмно, особено като се има в предвид, че самият бар, където седя е добре осветен. Останалите клиенти, седнали по масите, слушат групата на малката сцена в ъгъла. Групата свири джаз. Не е много в мой стил, но поне не свирят много високо – не ми надуват главата.

Обръщам глава настрани и виждам как от тъмнината към бара се приближава един силует , който придобива образа на мъж. Той сяда през един стол от мен. Облечен е със стилен черен костюм. На моите години е– около трийсете. На един ръст сме – към метър и осемдесет, той е с права, руса коса. Плешив е на темето.

Заглежда се в барманката, сякаш иска да привлече погледа ѝ и да си поръча нещо. Не - мъжът има питие пред себе си. Барманката явно му харесва – младо, чевръсто момиче, към двайсетте, което е в състояние на постоянно движение, приготвяйки питиета за клиентите, които идват от притъмненото пространството извън обсега на лампите, осветяващи бара.

- Страшна е, нали? - питам го аз, имайки предвид барманката.

Мъжът се обръща към мен и се усмихва.

- Много е готина. - отговаря.

- Разбира се. Имах предвид, че е чевръста. Много си разбира от работата. Това ми харесва.

Той се усмихва и кимва. После протяга ръка:

- Натан. - представя се.

- Робърт... Странен е този бар, не мислиш ли?

- Какво имаш предвид?

- Ами не виждам никой в цялото помещение, а ние сме осветени като на длан. Чувствам се странно...все едно съм главната атракция на шоуто, а не бандата ей там. Горещо и задушно е. - Нима не го усеща?

- Тъкмо затова ми харесва тук – казва той и се обляга на стола си. - Някак си ми прилича на ада. Наоколо има развратни – да се надяваме – жени и алкохол, кой, колкото може да изпие. Музика... Но разбира се след едно посещение тук всеки трябва да си плати...

- Да плати? – питам изненадано.

- С душата си разбира се. Едно слизане в Ада не минава безнаказано.

- Пич, ти пиян ли се вече? - възкликвам аз, но съм малко заинтригуван. Аз самия съм малко замаян. Изпих една двойна текила. Имам втора пълна чаша пред себе си.

- Говоря глупости. - продължава Натан - Човек не може наистина да загуби душата си, ако въобще я има, но само да разкрие част от нея на другите. Разбираш, никой не би се съгласил да надникне в душата ти за да я вземе, за какво му е потрябвала. Колкото и да се надяваш, че струва нещо. Но пък можеш да получиш нещо обратно затова , че си се открил – някаква мъдрост или друга такава глупост.

Помълчаваме за малко. Събирам мислите си. Колкото да кажа нещо го питам:

- Какво работиш?

- В малка фирма за компютърно програмиране – казва го уж скромно, но се долавя и гордост. - Всъщност притежавам компанията.

- И какво точно програмирате?

- Създаване на алгоритми за събиране на данни от профили по социалните мрежи. Има пара в този бизнес. Не знаеш колко много можеш да разбереш за човек по глупостите, който пише в интернет.

- И какво правите с тази информация? - попитах го учуден.

- После я продаваме на най-различни компании. А ти? С какво се занимаваш?

- Работя в магазин за строителни материали. Касиер съм там.

- О. - възкликва сухо Натан, изглежда леко разочарован - явно съм му се сторил по-интересен отколкото някой с толкова сива професия.

Пак помълчаваме.

- Но уча в колеж- подновявам разговора отново.

– И за какво учиш.

Свивам рамене.

– Още не съм решил. Нещо, което ще ми хареса.

- По-добре да е нещо, за което се плаща горе долу добре - казва Натан с израза на човек, за който заплащането е от първостепенна важност.

Усмихвам се.

- О, с моя начин на живот не ми трябва много. Надявам се каквото и да е да ми хареса преди всичко, разбира се.

- На мен да ти кажа програмирането не ми харесва много. - казва замислено Натан. - Нито пък да съм шеф. Но няма какво да се прави, важното е да се изкарват пари.

- И какво правиш с тия пари?

- Ходя по екскурзии. През Юни отидох за три седмици на пътешествие с кораб в Средиземно море. Беше страхотно - особено в Хърватска. Имаше страхотни, много развратни мацки, стига да можеш да плащаш, разбира се...Разбира се всяка вечер се напивах. - И сега е пиян, повече отколкото му личи, заключвам мислено, за да ми разказва тези интимни подробности.

- Значи често ходиш по екскурзии?

- Само така мога да отморявам. Като съм си у дома трябва само да работя. C'est la vie...Нямам нищо друго какво да правя – казва Натан. - Не познавам никого от съседите си. Не се обичам много oт работниците си, още повече, че не е добре за бизнеса да се сближавам с тях, поне така ми се струва. Едно от малките ми удоволствия е да си карам мотора.

- О, ти имаш мотор? Не си те представях с мотор.

Той кима с глава.

- Халбуза. Понякога се качвам през нощта на мотора и карам, без да знам накъде, по магистралата. Понякога не мога да отида на работата, защото се e съмва, а аз съм на 300 километра от нас и въобще даже и не ми се връща назад. Понякога карам покрай океана и...

...И?- насърчавам го.

Ми идва да свия натам...- свива рамене Натан.

Усмихва ми се все едно ми е казал някаква смешка.

Помълчаваме за момент. Аз казвам, колкото да наруша тишината:

- Моето хоби, моя мотор, разбираш ли - моя начин да се разтоварвам е да пиша. Ако работите с колежа не потръгнат и не харесам професията си ще работя колкото да се издържам и ще пиша през свободното си време. Дано пробия.

- Защо не опиташ да пишеш за постоянно още отсега?

- Реалистично погледнато, не вярвам, че ще мога да правя достатъчно пари за преживяване от такова хоби. Но това няма значение, аз пак ще се пробвам, дари да е само почти на ужким.

Той се замисля. После пита:

- Трудно ли е да се пише?

- Хм, понякога да. Понякога трябва да преживееш нещо, за да можеш да го напишеш после.

- И сега върху нова история ли работиш?

- Винаги работя върху история.

- Тази със щастлив край ли ще е?

- Не знам. Но трябва да има някаква истина в нея. - казах аз.

- Е, Роб, пожелавам ти да напиеш хубава история, въпреки, че не виждам нищо да се случва наоколо.

- О случва се и още как, Нат. Разговаряме. Опознаваме се.

- Не знам, - Той се замисля за кратко. - Не разбирам нищо от книги. Разбирам от работата си. Не ми пука за целия вонящ, разяден, бълващ гной свят за който на някой би му пукало да пише или да чете. Нямам търпение за това. Работя по пет дена в седмицата, понякога шест. Когато съм в нас пуша марихуана и гледам филми...или карам мотора. Когато имам една - две свободни седмици ходя по екскурзии. Нямам като тебе мечта да стана велик писател или въобще нещо което да преследвам. Единственото, което знам да правя е да работя и да печеля пари. Купувам си скъпи дрехи, ходя да ям в скъпи ресторанти. Каквото остане от парите инвестирам на стоковата борса. За повече пари.– уточнява.

- Разбира се - помълчаваме пак. Този път той проговаря пръв

- Ти самотен ли си Роб? - пита ме внезапно. Нещо го е накарало да се замисли.

- По-несамотен, отколкото самотен, предполагам.

- А защо аз съм толкова самотен? Толкова много други хора също. Имам пари... Връщам се вкъщи и гледам телевизия. Сам. Бях женен и пак се чувствах самотен. Как смяташ, защо така се получава? - пита ме сякаш аз знам отговора.

- Не знам. - казвам внимателно. - Наистина не знам.

- Имам много познати. Малко приятели. Понякога няма с кой да си кажа две думи дори.

Той се замисля. После кимва и продължава:

- Обичам да си пиша по интернет или да се напия и да говоря с някой друг, който е пиян. И в двата случая хората насреща се отпускат и разказват истината за това какви са, какво ги мъчи, и показват боклука, който крият, падат им задръжките. Аз също се отпускам и показвам някаква част от истинския себе си. Много е разтоварващо. Това с хора, които никога повече не срещам. По-добро и доста по-евтино от психотерапия е – повярвай ми, ходил съм – допълва той.

Предполагам, че все пак съм разбрал някаква истина. За Натан и аз съм такъв човек - кошче за душевни отпадъци. И без това се бях досетил. Странник, кораб в нощта, на който да каже това, което му идва из отвътре. Не ми става болно от това прозрение. Интересно ми беше да надникна поне за малко в живота му. Все пак трябва да си вървя. Чувствам се леко пиян. Повиквам барманката и я питам за сметката. Плащам. Изправям се.

- Довиждане – казвам на Натан. - Трябва да си ходя. Утре ще ставам рано. Класове в колежа, разбираш, нали?

Здрависваме се.

- Готино ми беше да си говорим с теб – казва той леко разочарован, че разговорът ни е прекъснат, преждевременно. Малко ми е мъчно, че го оставям, но той сус сигурност ще си намери някой друг слушател, пред който да си открива душата.

Тръгвам към изхода. Леко се завалям настрани. Мислите ми за замъглени. Качвам се по стълбите като се държа за парапета по стената.

Отвън ме облъхва горещ вятър, пропит с влага. Не прочиства главата ми, дори напротив - замайва ме още повече, все едно, че пристъпям под вода. Представям си, че ако вятърът имаше цвят, то той би бил синьо-зелен - цвета на океана.

Прибирам се в малкия си апартамент, лягам и заспивам бързо. Сънувам как в някакъв друг свят моторист хвърчи по магистралата към изгрева, към синьо-зеления океан...аха, още малко и ще се хвърли в него и изчезне завинаги. Накрая сутринта идва и се събуждам преди катастрофата да се е случила...или кой би могъл да каже?