На гости у Бога
На гости у Бога
Отидох на Бога аз на гости - поканил беше ме отдавна - загубила се беше от
години таз покана.
Пътуването беше тихо - сякаш просто си седиш, хем знаеш че вървиш.
Очаквах да съзра го във палати, да хвъркат във градините пернати…
песни да се леят от лютни, кавали, … и... даже и Орфей в сандали…,
а той седеше, пред една вратичка, такава малка симпатична
и ключ държеше във ръка и рече:
„Отключи ти сам, а пък аз за огъня ще донеса,
наръч със дърва – че топло в теб да наклада.
Позаскърца портата към Неговия дом, и пристъпих и видях балкон,
и надникнах в миг през него – стопанинът да видя – где Го!?
… Зад мене чух аз топъл глас – Добре дошъл у НАС!
Много ми хареса в този дом – малък, чистота блести навред, всичко вижда ми се в ред, и нито намек за разкош – единствено в средата - за прането кош. Казва ми Той да се не учудвам толкоз много – туй било изискване най-строго.
”Хайде приседни, да поговорим, какво се случи, как дойде, къде си ходил, какво видял си, как живял си”, в сърцето си дали съм аз надниквал, дали и на други хора съм поглеждал в сърцата, вземал ли съм в заем на птиците крилата… все такива най-прости думи – като двама души срещнали се по незнайни друми.
После рече „Хайде едва държиш се на краката – полегни за гости в одаята - утре - ден голям – ще продължим, където стигнахме от там… и не забравяй – в коша в средата – остави си ти нещата” и да го не обидя аз – пуснах в коша вързопа със багаж.
… Стаята за гости някак беше ми позната, даже на родния си дом усещах аромата, възглавката мирише на къпини – сетих се за мамините ми градини, тавана се синееше – и сякаш утрин в къщи виделееше – миндерчето постлано с рогозки прани - виждах – туй са чергите у нас тъкани, завивката макар съвсем обикновена – стопли ме във ласка мигновена… и чух се как разказвам: къде ходих, кого видях, с кого хортувах, другарувах, как не гледал съм си в сърцето мое, как ще гледам в чуждото какво е!?… Как съм плакал и тъгувал, как и със какво съм поминувал, как цветя съм нивга не набрал – и на никой как ръка не съм подал… и бисери зароних по лицето и сгуших се на Бога в легълцето… и заслушах - чувах ангелските хорове – пееха на Бога в дворове, припляскваха им птиците с криле, божествените чувах светове, красотата се не виждаше, че беше тъмна вечерта, а толкоз красота видях на Бога във света, и реките чувах аз на Бог и видях се как щастливо тичам и съм босоног... и повдигнах се и на ангели с крилете литнах и отгоре в себе аз надникнах, и сърцето ми запя божествен стих:
„Бог съм в тебе и ти си в мен, и аз съм пристана ти тих!
Добре дошъл в Светая Ми Светих,
и ти си си на гости сам самин –
дома на Бог и твоето сърце са всъщност дом един!
Ако не беше си оставил ти „багажа” –
никога Аз тези красоти нямаше да ти покажа,
макар да скрил съм ги дълбоко в тебе – от ненужни вещи
(макар и да запалиш ти сто свещи)
пак не можеш себе си да разпознаеш
и от красотата на живота да се смаеш!
… Довиждане, и вече не пътувай тъй далеко, че да ми гостуваш!
Надникни си във сърцето и с мене ще си похортуваш!
Че не беше ти във моя дом – в своя беше ти –
ключът винаги си там стои,
макар и да прискърцваше ръждиво твоята врата –
видя ли как успя да прибереш се у дома!?”
Р. Първа Нова
© Ренета Първанова All rights reserved.
