На върха
На върха съм.
Под мен няма долини, няма пасища, треви и селца.
Няма сняг. И хора няма.
Има само вятър. Камънаци. Глас: провлачен, дълбок и зловещ. Иде отнякъде, прилича на вой. Стори ми се, че гласът е женски.
Видях я. Беше черна. И гласът ѝ беше черен.
Дървото също.
– И защо ми пееш, птицо? Ти си кацнала там, на онова криво дърво, не ти е студено, кокориш се и пееш. Какво пееш? – Така казах. Всъщност исках да бъда по-груб.
– Пея на теб – изграчи.
– И защо?
– Защото си на върха.
– Това ли е? Затова ли ми пееш? Точно за това?
Задуха по-силно.
– Да – отговори. – Оттук се чува по-съзнателно.
– И защо? Как така съзнателно?
Птицата спря да пее. Погледна ме. Студени бяха очите ѝ. По-студени от времето.
Започнах да мисля на глас:
– Ти ми пееш... За добро трябва да е. Но аз избягах. Какво съм постигнал? Аз предадох, не простих, откраднах, бях немилостив... а ти ми пееш. Не заслужавам добро.
Птицата беше черна, а дървото, на което беше кацнала, сякаш щеше да падне всеки момент. То не бе мъртво, беше умъртвено.
– Още не ти е дошло времето. Затова ти пея.
– Ти си камбана, така ли? Съобщаваш за кое е време ли? Звън на съдбата?
Птицата запя по-силно. Някой трябваше да ѝ каже, че не пее добре. Крещеше и щракаше с клюна си, сякаш затваря врати, метални ръждясали врати.
– Оглушаваш ме! Престани! Аз дойдох тук, за да...
Птицата спря и попита:
– За какво дойде? Върховете са за хора, които могат да летят.
Възразих:
– Никой човек не може да лети.
– И никоя птица не може да говори. Нали?
Разтърси тялото си, повдигна клюна и полетя.
И аз след нея.
© Владимир Георгиев All rights reserved.
