На върха съм.

     Под мен няма долини, няма пасища, треви и селца.

     Няма сняг. И хора няма.

     Има само вятър. Камънаци. Глас: провлачен, дълбок и зловещ. Иде отнякъде, прилича на вой. Стори ми се, че гласът е женски.

     Видях я. Беше черна. И гласът ѝ беше черен.

     Дървото също.

     – И защо ми пееш, птицо? Ти си кацнала там, на онова криво дърво, не ти е студено, кокориш се и пееш. Какво пееш?  – Така казах. Всъщност исках да бъда по-груб.

     – Пея на теб – изграчи.

     – И защо?

     – Защото си на върха.

     – Това ли е? Затова ли ми пееш? Точно за това?

     Задуха по-силно.

     – Да – отговори. – Оттук се чува по-съзнателно.

     – И защо? Как така съзнателно?

     Птицата спря да пее. Погледна ме. Студени бяха очите ѝ. По-студени от времето.

     Започнах да мисля на глас:

     – Ти ми пееш... За добро трябва да е. Но аз избягах. Какво съм постигнал? Аз предадох, не простих, откраднах, бях немилостив... а ти ми пееш. Не заслужавам добро.

     Птицата беше черна, а дървото, на което беше кацнала, сякаш щеше да падне всеки момент. То не бе мъртво, беше умъртвено.

     – Още не ти е дошло времето. Затова ти пея.

     – Ти си камбана, така ли? Съобщаваш за кое е време ли? Звън на съдбата?

     Птицата запя по-силно. Някой трябваше да ѝ каже, че не пее добре. Крещеше и щракаше с клюна си, сякаш затваря врати, метални ръждясали врати.

     – Оглушаваш ме! Престани! Аз дойдох тук, за да...

     Птицата спря и попита:

     – За какво дойде? Върховете са за хора, които могат да летят.

     Възразих:

     – Никой човек не може да лети.

     – И никоя птица не може да говори. Нали?

     Разтърси тялото си, повдигна клюна и полетя.

     И аз след нея.