"Трети ден не спя, не мога, единственото, което виждат очите и сърцето ми, си ТИ!!! Въпреки усилията ми, нито скъсаните снимки, нито изхвърлените вещи ми спомогнаха да те преодолея... И какво всъщност означава да преодолееш някого? Можеш да преодолееш скокове с препятствия, гравитацията, дори смъртта на далечен познат, и то така, че дори да не докоснат черупката, в която си се свил. Аз съм в поза ембрион, чакаща да се родя отново, може би този път ще подредя нещата така, че да те задържа. Защо не помня как ме излъга, а помня усмивката ти, леко кривнатия кучешки зъб, носът чупен и ненаместен... подробности, които се предполага, че след време паметта ми ще ги заличи. А паметта ми дали е толкова услужлива... определено е, затова трети ден не спя, патологично безлюбовие. Учудващото е, че аз си тръгнах, а ти не ми обясни, защо го правя, нито попита... Отчайващо безхаберие, за някой, който ми е държал наведена главата, за да спре да ми се вие свят и ме е завивал. Като се замисля, никой досега не ме е завивал. Но пък ми крадеше завивката, така че не се брои... това го изстреля злобното ми мозъче. Или болното, кой знае... аз лично не знам!!!

Знам единствено, че трябва да обясня на това сърце да спре да думка, проби ми тъпанчетата. Въртя се в чаршафите си и очертавам с пръст релефните пеперуди по тях. Винаги си знаел, че искам да съм пеперуда и накрая ми позволи да отлетя. Но вместо полет, аз останах вкочанена и дори и не направих усилие да замахна с въображаемите си крила. Ти си виновен, втълпи ми, че мога да летя, че светът е в краката ми и после си го прибра. Нали ми го подари, защо си взе подаръка обратно... и защо, по-дяволите, не ме спря, проклетнико!!! Продължавам да се въртя, както вече казах, трети ден не спя, но за сметка на това не ставам от леглото. Рано сутрин един лъч светлина ме пронизва право в очите, аз ги затварям и това е единственият миг, в който осъзнавам, че съм жива... просто жива...