Началото на края ( ІІ част ) Истеричен плач
Истеричен плач
Два пъти Маруся беше свидетел на такова нещо. Най-напред Здравко се разплака в колата, толкова сърцераздирателно, че едва не загуби ума и дума. След поредната любовна среща тя се беше разнежила толкова, че му разказа с подробности за преживения аборт на заченатото от него дете.
Говореше му гальовно и мило, даряваше го с най-нежните думи да облекчи отприщилата се в гърдите му мъка.
- Защо, защо го направи, имах право да знам, нали? – стенеше той. - Обикнах сина си всеотдайно и истински, независимо от всички обстоятелства около преждевременната ми женитба, а детето на нашата любов е мъртво, завинаги и безвъзвратно, защо?
Винаги съпричастна към неговите страдания, тя вече съжаляваше за слабостта, която тази вечер беше проявила. Чувстваше се виновна, чувството за вина никога не беше я напускало заради неправилния избор, провалено образование и ред други неща, които разумът ù подсказваше, но тя не можеше или не искаше да му се подчини. Поне на този етап от живота си… Милваше косите му, докато се успокои като малко дете.
Втория път бяха „празнували коледна вечер”, и както обикновено искаха да се усамотят след това...
Този плач си беше направо за книгата на ГИНЕС. Не можеше да разбере душевното състояние на човека до нея. Защо плачеше? Никой от близките му не беше починал, синът му растеше здрав и хубав, имаше истинско семейство, срещаха се толкова често… Каква ли е причината???... Вместо да го накара да говори, да се освободи от напрежението, което не му даваше мира, тя сменяше темата, не искаше да се рови из миналото, за да не предизвика отново истерия.
- Истерията не е болест, обичаше да казва приятелката на майка ù от студентските години. - Инат, безпътица, безпорядък в живота, безхарактерност. Искаш много неща, трябва да избираш, а не можеш. И тогава се спасяваш с този т. н. „истеричен плач.”
Емоционалната ù връзка беше много силна и тя го приемаше такъв, какъвто е - с всичките позитиви и негативи. Няма идеални хора, пък и нямаше афинитет към тях...
Питаше се дали Здравко хълца и се тръшка пред всеотдайната си съпруга, заради която изгуби нея.
Грешница беше, Маруся не можеше да го отрече и всеки ден се молеше на всевишния да опрости греховете ù. Тя беше избрала тази любов, която руши, обижда и унижава хората, вместо другата – градивната. Избрала и получила възмездие – едно мъртво дете, греховна връзка, разбит живот от самото начало.
Тя трябваше да сложи край на това безумие, на този плач, истеричен, обиден и тъжен, унизителен и безрадостен като живота ù, а време ù беше да се огледа настрани, да намери „човека”, с когото да продължи напред.
Следва...
© Димка Първанова All rights reserved.
