Добрин и  Бистра, двамата лика-прилика, се взеха по любов и с благословията на родителите си. Заживяха честито младите, дето се вика, път не си минаваха един на друг, но едно нещо засенчваше радостта в душите им. Не можеха да се сдобият с чедо. Няколко пъти, когато оставаха насаме, леля Мита, деликатно намекваше на сина си:

          – Добрине, чедо, чакате вече 10 години рожба. Що доктори и ходжи обиколихте, файда никаква. Добра и скопосна ни е булката. Всичко ѝ  иде отръки – и в  къщната, и в кърската работа еша си нема. Като идем на черква в града, що люде се заглеждат у одеждите ѝ. Как я вапца тази прежда, как ги измисля тези шарки, ум да ти зайде! Не съм виждала язе таквизи  шевици по ризи, нито пък толкоз хубост, втъкана в сукмани, поли, престилки… Седне ли на стана и совалката запява барабар  с  нея. А как пее, що песни помни! Славей ще надпее! Като своя дъщеря я имам, сине. Хубава и добра ни е снашицата. И на  нивата, и у дома, и на седенки сред людете, все е блага и усмихната, но знам, таи голяма мъка в душата си. Ангелска душа има Бистра, ама що Господ я наказва, не знам! На, годините минават, ще дойде ден, ние ще се поминем, ще остареете и вие, няма да има кой на стари години да ви гледа, що не си вземете хранениче, бре сине?

      Тези майчини думи падаха като остри камъни в сърцето на Добрин, нещо го пристягаше в гърдите, кръвта забушуваше в ушите му, бузите му поруменяваха, но си мълчеше, не продумваше и думица.

           – Мале, добитъка ме чака да го нагледам, отивам в обора –  току изричаше той, за да се измъкне от неловката ситуация. Той добре познаваше съпругата си и знаеше, че тя още таи надежда да си имат свое отроче и затова нито веднъж не отвори приказка за осиновяване на детенце пред нея. Когато отиваха в неделя на черква в града, Бистра заръчваше на Добрин да й купи от големите свещи, запалваше ги пред иконата на Дева Мария, загледана в нейния лик дълго се кръстеше и се молеше да ѝ бъде простено, ако е съгрешила в нещо. Вярваше с цялата си душа, че Света Богородица чува нейните молитви и рано или късно ще я благослови с рожба.    

           Един ден, баш насред  жътва, времето беше дъжделиво, не бяха на полето и  Бистра се примоли на свекърва си да отиде у майкини си, да ги види как са, що са. Леля Николина посрещна радостно дъщеря си и я покани в тяхната одая. Снаха ѝ Васила приспиваше децата в съседната през това време, пък баща ѝ  и брат ѝ точеха сърпове на точилото под сайванта.

               – Бистре, как сте, чедо? Как са сватя Митя и сватанакът Петър? –  захвана тя приказка. 

               –  Добре сме всички, мале. Мама Мита ви прати поздрави.

          – Бистре, дъще, отдавна се каня да ти кажа …. – замълча тя, пооправи си забрадката, стана, погледна през прозореца и се върна отново на одъра.

               –  Що ще ми речеш, мале? – загледа Бистра угрижена майка си.

           –  Виж чедо, що народ се изреди у леля ти Кямиле, знаеш я, жената на бай ти Искендер Налбантина. Казват много познавала. И на книга, и на боб, и на кафе гледала. Оня ден бай ти Мехмед извел на паша овцете, а барабар с тях кравата и юницата. По пладне водил ги на водопой до реката, добичетата понаслягали на сянка по брега, а той като си хапнал на обяд, позадрямал човека. Става, юницата я няма! Ни да си тръгне без нея, ни да остави овцете и кравата и да я дири….  Минало му през ума, че може да е хванала пътя за село. Прибира се в къщи с овцете и кравата, юницата я няма – пък чакали скоро да се отели. Търсили я сутринта в гората, кръстосвали ливадите двамата със сина му Насуф, не я открили и се прибрали вкъщи пребити от мъка. Като ги видяла така омърлушени на двора, леля ти Фатме метнала шамията на глава и право у врачката Кямиле. Три пъти хвърляла боб тя и накрая ѝ рекла:

              – Още днес ще се намери юницата ви, Фатме, не се кахърете! Виждам я в шумата под зъбатата скала от другата страна на реката. Отелила се е.  –  И наистина, до вечерта  докараха с каруца теленцето и първескинята, завързана за ритлите.  Хайде, Бистре, да отидем още веднъж да видим какво ще ни каже тази женица! Толкоз народ от съседните села идва да им врачува! Знам, не искаш да разкриваш мъката си пред хората, но тя те яде отвътре, дъще! Все по-рядко се засмиваш, съхнеш и вехнеш от очакване и тревога... Ох, къде ли не ходихте, що пари по доктори пръснахте, два пъти курбан правеха сватовете, ама на, Господ не иска да ни прати благословията си .... Все се питам що, моля се …. Хайде да идем у Искендерови, да чуем какво ще ни рече леля ти Кямиле! Баща ти е купил оня ден от пазара в града газ и захар, ще и занесем едно шишенце газ за лампата, малко захар, ще сложа и десетина яйца. Ти не гледай, че Искендеровица се кланя на друг Бог, на Аллах, дъще! Няма лоши Богове, тъй да го знаеш! Тя …силата е една, там – горе!

            Наметнаха по някоя друга дреха двете жени и за да не се окалят, запристъпиха по тревата край подгизналия селски път. Похлопаха на портата на врачката Кямиле. Отвари им мъжът ѝ бай Искендер, тъкмо подковаваше под сайванта коня на яйчаря Пейо.

              –  Добър ви ден, сполай ви, чичо Искендер, бай Пейо! Как сте! Кака Кямиле дали си е у дома?

          – Добър ви ден Куне, Бистре! Добре сте ни дошли, влезте, влезте, де! Минете пред къщата, леля ти Кямиле сигурно готви в сундурмата, май щеше да прави гьозлеми!

          – Кямиле-е-е, Кямиле-е-е-е, идат ни гости, жено, посрещни ги! – провикна се налбантинът, без да спира да подковава Пейовия кон, с който яйчарят караше стока чак до Влашко. – Повикайте, тя ще ви чуе, Недялке! – рече турчинът и продължи  да забива с чука си железните пирончета през подковата в копитото на животното.

            Посрещна ги стопанката, покани ги в одаята да седнат на миндера и след като си размениха няколко приказки ги попита какво ги води насам, макар да се досещаше каква беда ги гони майка и дъщеря в този дъждовен летен ден. На село всички се познаваха, та трудно беше да се скрие каквото и да е от очите на хората или да им се затвори устата. Отвори тя вградения в стената долап и извади оттам книга с кожена подвързия, придобила лъскав тъмнокафяв цвят от дългото ползване.  

            – Бистре, вземи тази пръчица, наслуки я бутни лекичко в книгата и я остави там, дъще – рече врачката и я подаде на младата жена. После взе обратно книгата и се зачете в страниците, между които беше пъхната тресчицата от бистрината ръка. Известно време си шепнеше тихичко нещо със затворени очи и с ръце, положени над отворената книга, после заметна краищата на тъмната си шамия на главата, заглади лицето си с длани, след което изрече три пъти: „Амин!“ Отвори очи, задържа поглед върху лицето на Недялка, загледа се и в Бистрините очи, помълча малко и занарежда:     

             – Булка, виждам, много си  кахърна, голям камък носиш в душата си, ама да знаеш, изкупваш родово проклятие през поколение. Прадядо ти по бащина линия обезчистил девойка, която после не я взел за жена. Когато се омъжила озлочестената за друг, мъжът ѝ цял живот ѝ натяквал, че не я намерила мома през първата им брачна нощ. А когато гаврътнел 2-3 чаши сливовица, думал ѝ още по-тежки думи, тормозел я постоянно. Родила му тя двама сина – здрави и красиви, поотраснали те, но той не спирал да я мъчи. Зъл човек бил. Не знаел що е прошка и милост. Мълчала с години несретницата, а мъката се трупала вътре в нея и я тровела. Накрая се поболяла и съвсем млада се преселила в отвъдното. Не видяла ни снахи, ни внуци. Тъй е рожбо, някои грехове се изкупват не от този, който ги е вършил, а от деца и внуци, та чак до пето коляно. Грехът е тъмно петно в душата човешка и трудно се отмива тая чернилка, като катрана е. Там, в отвъдното, знаете, не пускат грешници в Рая.  Душите им горят в пъкъла, дорде се пречистят, а тяхната болка фърля тъмна сянка напред във времето връз дома и потомството им. Но…чуй какво казва книгата, скоро ще родиш здраво бебе, момиче ще е, да знаеш…. Не се кахъри, булка, имай търпение и се моли на Божията Майка, чедо! Ние ѝ викаме Мериам Ана. Като му дойде времето, ще се сдобиеш с детенце.  

            Засияло лицето на Бистра, още по-силно затрептяла в душата ѝ надеждата да стане майка, да държи в обятията си своя рожбица. Не минало и година и тя наистина останала трудна и родила здраво и красиво момиченце с гарвановочерна коса, дълга три пръста. Били изминали почти 12 години откак се взели с Добрин. Бистра си била намислила да я кръстят Мария в израз на благодарност към Света Богородица, но леля Мита настояла да е Надежда, че покойната ѝ свекърва, се казвала Нада, пък и нейната майка нали е Николина, да уважат и името на сватята с първата буква от името на внучката им. Младите не се възпротивили. После през две години един след друг Бистра родила двама синове – Христо и Петър – Господ ги дарил щедро с челяд, били честити, благодарели и славели името на Христос и Майка Богородица. Те не знаели какво е била премълчала врачката Кямиле. А тя видяла нещо страшно в книгата за бъдещето на първородната им дъщеря Надежда, което не било за казване. Тази истина кадъната след време отнесла в гроба си.

         Нямало е как Бистра да знае, че след години дъщеря ѝ Надежда ще обикне Юсуф, сина на съседа им Исмаил Коларя и още мома, ще остане трудна от него. А тя, собствената ѝ майка, за да отмие греха на дъщеря си, със собствените си ръце ще отрови с билкова отвара първородната си рожба, за която е копняла и я очаквала почти 12 години.

Самадхи