Надеждата
НАДЕЖДАТА
– Ей, да Ви кажа! Днес ми се обърна душата наопаки, ама като Ви казвам наопаки, значи, наистина наопаки. Седим си в кафенето на центъра, радваме се на корема на Иван Шкембелията и на стърчащата коса на Щръкльо. Сръбваме ароматното кафе и бистрим политиката. Навън студеният вятър бръсне до синьо бузите. А заведението прилича на кошер от непрестанното жужене на лакърдиите и трудно може да се разбере, кое е истина и кое лъжа. На нашата маса си бъбрим за времето, мислим за Хитрино, а мислите ни едни такива сиви, сиви, като душите ни, като дрехите ни и като беднотията ни. Само очите ни едни хитри, пресметливи, блещукат на тая сивота и показват, че още сме живи. Ако долетят от някъде извънземни, сигурно ще ни помислят за сенки, не за живи хора. До там я докарахме. Ей, пусто тегло! Така е на село далече от града, на майна си Райна, ама, де съдба, де? – И се заслушах в приказките на Цикнята, който блъскаше с ръка по масата и чашите подскачаха.
– Ето Ви капитализъм в действие! Е, на Ви го! Докъде ни докара, а? – беше запалил като моторетката на ветеринарния доктор.
– Ее, тия приказки сме ти ги слушали, слушали, айде млъкни малко! При вас бяхме цъфнали, та вързали – отговори му троснато Гюзлемето.
Така се започваше с гневни погледи и натяквания. После лумваше буен огън, но уморен от ежедневните препирни бързо гаснеше и се стигаше до консенсус и общ извод, че за сивотата на дните ни са виновни и тези, и тези. Мамицата им! И тогава вече се преминаваше от кафе на ,,кочле”
Днес, като че ли експлозията в Хитрино, разкара за малко сивотата от душите ни. А Иван Шкембелията ни изненада. Свали огромната си ушанка десети номер, донесли му я бяха от Съюза навремето, защото в България такъв голям номер не се шиеше. Сложи я на масата и тя застана огромна като кофа и зае половината маса. Голям главанак беше Шкембелията. Той бръкна в джоба си, извади два лева и ги пусна в шапката. Всички се втрещихме: какво става сега?
– Не ме гледайте, ами пускайте! Днес няма да пием ,,коч”, а ще помогнем на ония хора от Хитрино останали без къщи. Какво ме гледате, бе, пускайте в шапката!
– Айде, отиде ми кочлето, – застена от болка Чурката.
– Не те ли е срам! – Скочиха всички срещу него. – Ти ще се прибереш на топло след малко, а хората дето са останали живи, няма къде глава да подврат!
Солидарността с пострадалите измести ежедневните безсмислени приказки и имах чувство, че сивото излетя през вратата и кафето просветля. Влезе нещо бяло и ни обгърна. Това беше надеждата. Тя все още обичаше хората и вярваше, че един ден те отново ще я припознаят.
Барманът, Цветко Аризоната, слагаше и сваляше очилата си. Нещо като че ли го хвана за гушата. Гледаше как от всички маси клиентите му ставаха и пускаха в шапката кой каквото има.
– Да! – мислеше си Цветко, днес аз загубих малко, но спечели човещината. Очите му се навлажниха и усети как преглъща нещо топло и горчиво. Извади десет лева от портфейла си и ги пусна в шапката на Шкембелията.
Толкова тихо и уютно никога не е било в Цветковото кафене.
Автор: Георги Стойков.
© Георги Стойков All rights reserved.
