Тя беше измежду най-грозните жени, които съм виждал някога. Не твърдя, че съм виждал повече от две такива, но все пак другата беше мъртва и това донякъде я оправдава. Не се брои.
Дамата срещу мен бе съвсем жива и притежаваше топчесто и отпуснато тяло, омесено сякаш от лошокачествено брашно, имаше дълбоки и тъмни сенки, които тя умишлено подчертаваше с черен грим. Лицето ѝ непрекъснато лъщеше, мажеше го с някаква лепкава гадост, която при слънце проявяваше способността да отразява горещината и да я излъчва. За да я гледам нормално, трябваше да ползвам слънчеви очила.
Беше ослепителна.
“Аз съм по-красива на тъмно”, казваше еротично за себе си и това беше единственото нещо, за което със сигурност не лъжеше.
На масата ни имаше само една свещ, набучена на празна бутилка от вино, в стаята беше почти тъмно, така че Надя триумфираше. Чувстваше се уверена в себе си и в издръжливостта на грима си, нищо не разбираше от карти, но редяла, бях чувал, добър пасианс, както хората, които не могат да правят нещо добре, правят зле онова, което не могат. Нещо такова. Опитвах се да схвана методиката, но белотът ѝ беше мътен и мъгляв като съзнание на бедуин, а и с поглед не ми помагаше. То пък какъв поглед – тя просто се радваше на живота и на това, че държи нещо в ръцете си. Но все пак го усетих: погледът беше облегнат върху раменете ми, оценяваше ги, после шареше по-надолу и аз често махах с ръце, за да се предпазя от мухите му.
Хубаво стана, че Мартин я сепна:
– Хайде, Надьо, играй, ти си на ръка!
Надя се ококори, погледна картите си и каза:
– Какво да играя?
– Ами заложи на една от тези седем карти, които държиш! – Мартин бързо се ядосваше. Запали цигара. Надя се двоумеше и гледаше ръцете си безпомощно. Стискаше картите и внимаваше да не изтърве една от тях. – Виж какво бе, момиче, играем на пики, но за теб има ли значение изобщо... Пусни първата карта, която ти попадне пред погледа, и толкова! Така поне играта ще продължи!
Надя и Мартин са ортаци.
С Мариана ги водехме с около петдесет бройки, очертаваше се и тази игра да загубят. Надя хвърли първата карта, попаднала под грима ѝ, и се зарадва,че го направи така лесно. Беше неуместен ход. Мартин смачка цигарата в пепелника. Пресегна се през маса, свещта се заклати, хвана лявата ѝ ръка, в която тя държеше картите и изсумтя:
– Свали си картите! Ще играеш с открити карти. Така поне малко ще се научиш. Да те вземат мътните!
Играта стана безинтересна, Мариана стана и предложи да починем. Тя самата остави картите си открити, вероятно за да защити Надя. Даде ми знак и излязохме на верандата. Бяхме наели малка къща под Балкана. Подухна лек ветрец. Стана хладно, а после студено. Стояхме мълчаливо половин час. Ние можем така, поне от известно време усещаме, че хладното ни приобщава. Или така го усещаме. Някъде се чуваше глас на птица, а още по-далече – звън на чук или на нещо подобно. И нищо друго. Мариана потръпна. Прегърнах я.
– Защо е с нея тогава? – попита тя, докато се гушеше. – За да я тормози ли?
– Мартин е такъв.
– Какъв?
– Обича да бъде отгоре. Нещо такова.
– И за целта трябва да унижава? Няма що.
Мариана се отдръпна. Очакваше да кажа нещо.
Мартин не обичаше Надя. Кой ли би я обикнал? Но беше наркоман, зъл и скапан човек, привикнал да вирее върху разочарованието на другите. Има такива хора и гъби. Не го казах на глас.
– Кажи му да не се държи така с нея. Моля. – Мариана пак се приласка в мен. Обещах. – Надя е особена – добави.
Това не го схванах. Мариана и Надя се познаваха от няколко месеца. Не вярвах да са се опознали твърде много покрай нашите тъпи и скучни партита с белот, бяло вино, сухи цигари и неуместни шеги. Не ги бях виждал да разговарят за друго, освен за времето и за някакви други щуротии. Например това:
– Най се страхувам от високото. – Надя го съобщи и лъсна с лицето. Като че ли съобщаваше нещо съкровено, но само на Мариана, при това по такъв начин, че всички да чуем. И аз го чух.
Тогава Мартин беше друсан.
– И да пропаднеш дано в Мариансаката падина! – пожела ѝ. И избърса носа си по такъв начин с ръка и нокти, сякаш вече е бил там, в тази падина.
– Тя е най-ниското. И е в морето. Не ме е страх от дълбокото, а от високото – уточни пухкавото момиче и млъкна.
Беше права, помислих си. Високото е по-зловещо от дълбокото, ако си решил да падаш.
Това беше преди. Но и сега вечерта вървеше към същия край, а спорът вътре, в стаята, от която излязохме, се разгорещяваше. Не можехме да стоим с Мариана цялата нощ навън. Стана студено, а върховете на боровете отсреща пукаха и напомняха, че планината не обича неканени гости. Накъде отдалече гръмна – високо в небето. Проясни се за миг и после пак мръкна.
Влязохме. Двамата вътре замълчаха, стаиха се. Мариана повтори, като гледаше ту мен, ту Мартин:
– Не се дръжте така – рече. – Надя е особена. Нали? – Доближи се до нея и посегна да я докосне. Тя се отдръпна.
После я изгледа злобно и внезапно изсъска:
– Искам още коняк! – Надя изглеждаше така, сякаш наистина имаше ужасна нужда.
Мариана ме погледна: “Иди и донеси”.
Обаче знаех, че в мазето нямаше. Трябваше да измина два километра до магазина, за да купя. Кой знае дали изобщо работеше по това време.
– Искам още коняк! – повтори Надя. Мартин я гледаше тъпо и искрено. Май за него беше поръчката.
Съгласих се да тръгна. Надя била особена. Ама че ласкаво обяснение. А и Мариана... Нищо.
Вързах обувките, помотах е малко нарочно, за да ги карам да чакат, и треснах вратата. Каква стана тя? Игра на белот? Друг път. Льохман – аз, бледа, гримирана дебела грозница, доброжелателна Майка Тереза в лицето на Мариана и наркоман, надрусан до нокти или до небце и готов да убие всеки, свърши ли концентратът: ето ти компания. Никога повече нямаше да си помисля за Балкана, не и в тази компания. Тук са умирали и по-достойни от мен хора.
Тръгнах по пътеката. Бавно. Добре, че гърмеше и от време на време пътечката се осветяваше. Не ме беше страх от вълци, но не очаквах, че от храстите ще изгрухти женски глас:
– Уау!
Уплаших се, мамка му. Реших, че е мечка. Надя беше. Значи не съм сгрешил съвсем. Тя лъщеше изпод някакъв храст. Трябва да ме е проследила.
– Ще те придружа – рече и се изправи. – Разбрах накъде си тръгнал. Да не си сам.
– Ама нали Мартин? Вие...
Тя махна с ръце. Беше пияна. Рече:
– Аз мога само сантасе да играя. И да редя пасианс мога понякога. Той всичко казва. Показва, исках да кажа.
Вървежът ѝ беше труден. Зачудих се как е успяла да се добере до тук. Стигнахме мостчето и тя съвсем се задъха. Опря се на перилата, не, не се опря, а ги захвана панически, и съобщи:
– Не разбра ли, че те обичам, глупако!
Повтори го. Не – изкрещя го. Надявах се да го повърне, за да ѝ олекне.
Докато стигна до нея, скочи.
Не видях дали плува, но слязох долу и затърсих сенки от тялото ѝ, поне пяна от вълни да видя, да помогна. Нищо не съзрях.
Изкарах си акъла. До вилата нямаше и пет минути път. Затърчах се обратно. Бутнах входната врата и видях на леглото, голи, Мартин и Мариана. Те правеха това, което искаха да правят. Не станаха и не се престориха, че не чуват и не виждат. Само видях раздвоения сив поглед на наркомана иззад рамото му. После просто продължиха.
Не можех сега за това да мисля.
Върнах се при моста.
После слязох по-надолу. Реката беше плитка още, защо не виждах нищо? Нали от време на време светкавици поне жарваха небето... а сега защо ги няма?
– Наде! Надя! – крещях.
“Аз съм по-красива на тъмно.”
Птиците от клоните бавно се размърдваха, политаха и после пак се връщаха. Нищо.
Не намерих Надя. На другия ден полицията също не намери нищо.
Тя, Надя, не умееше да играе на карти.
И не можеше да плува. Но не се страхуваше от дълбокото.
Та, както казах, не съм виждал грозни жени. Нали това казах?
© Владимир Георгиев All rights reserved.